Случайни мисли за стридите и зелените езици…

В прекрасния италиански град Падуа има една църква, която промени живота ми. ХА, ще си каже по-циничният от двамата ни читатели, тъкмо прочел хейтоизлиянието на колегата – дали няма след тежкия хейт по езотериката сега да следва псалм във възхвала на организираната религия? Ами чети бе, циник такъв, и ще разбереш, аз самият още не знам какво ще се получи. Но знам, че макар то да започна много по-рано, първото осъзнаване дойде в Падуа.

Та, значи – разхожда се туристът из хубавия град, гледа някакъв средновековен пазар, изрисувана търговска камера, старинни улици, дворци, някаква капелка в която Джото изобретил перспективата…и неусетно се озовава пред портите на Папската Базилика на Свети Антоний. Огромна, красива църква събираща в себе си най-хубавото от няколко архитектурни стила, истински шедьовър на много изкуства. Единственото дето липсва е табелка, предупреждаваща че това е капан за хора неосмислили дълбоко своята вяра или неверие. Не че имаше какво да му осмислям, винаги съм се имал за един от тия, дето казват че са “нерелигиозни”, когато всъщност имат предвид “атеист, който не иска да го навира непременно в носовете на всички”, но всъщност не отдавах особено значение на въпроса с вярата и двете и крайности; с тази нагласа трябва да съм бил прекрачвайки портата на базиликата. Щрак, захапа капана зад гърба ми, макар да не го разбрах още петнайсет минути. Защото капелката на Свети Антоний е най-отзад на цялото огромно църковно чудовище. Свети Антоний е бил местен момък, който е живял дълъг и благочестив живот и никога не се е свенил да прави добрини. И в тази капелка се пазят неговите останки. Не, не както си ги представяте скрити в ковчег или мощехранителница – а на показ в десетина такива. Бедреният кокал на Свети Антоний. Предмишницата на Свети Антоний. Долната челюст на Свети Антоний. Човек остава с впечатление, че в момента в който добрият старец се е гътнал, веднага е дошъл някой с брадва да се гаври с трупа за максимален брой обекти за венерация. И най-зловещият от всички беше най-малкият от светите парчоци – зелено-черния език на Свети Антоний, сложен под стъклен похлупак и изтипосан на най-видното място. И докато аз и спътниците ми седяхме немеещи там, хората идват молят се, пипат някой от сандъците за здраве и си подминават. Бях изумен от това, че явно е възможно да видиш зелен език на пиадестал в църква и това да не тества вярата ти особено много; оказа се обаче че доста по-силно тества атеизма. Защото този език се заби в мозъка ми тогава като един прогнил зелен символ на всичко, което е сбъркано с религията. Как можеш да твърдиш, че не си твърдо избрал позицията си, когато – ето го пред теб чистото доказателство, че религиозните хора са луди! С нищожното си тегло, той наклони везните от “нерелигиозен незамислил се тип”, към “атеист с ясно избрана позиция”, доста тежка реализация като за син автобус возещ те към летище.

Езикът беше последван скоро след това от посещение в манастира Ясна Гура в Полша, където се чувствах изключително ненамясто сред хиляди плачещи полски баби. За да видиш иконата, (за която се твърди, че е спасила Полша, че чак и книга има по въпроса и то от автор в моя топ осем списък – което обяснява защо не можех да се размина без това приключение) – трябва да вървиш по тесен коридор на колене сред кордон от отчаяни хора и да си мислиш дали пипането на пластмаса пред “чудотворна” икона има някакъв плацебо-ефект или просто дава напразна надежда. Не се разминава и понасянето на погледа на следващата те баба, която много добре вижда, че ти не пипаш мръсната пластмаса, нито даваш вид да се молиш или пък да страдаш и да се нуждаеш и те съди, съди те както само разплакана баба с безброй тегоби може да съди безгрижен натрапник.

За невярващата ми душица няма никакви проблеми да си ходи по църкви, започна обаче масово да и става сконфузено на места където всички освен мен са натрапчиво религиозни. Склонността към себенадуване също не помогна много – представяш си как си единствения виждащ сред слепци, вълк в овча кожа и тем подобни сравнения, принизяващи околните. Следват Алтьотинг, където всичко е ориентирано към продажбата на малки порцеланови богородици и папи; Фатима с безкрайния си бетонен площад издигнат в чест на това, че на три хлапенца им се привидяла Богородица (и две от тях умрели веднага след това…мда); крачката на Свети Спиридон в Корфу, облечени в лъскави чехлички които всички пипат за здраве, история неподмината дори от Джералд Даръл, разказващ как сестра му се разболяла именно от пипане на мръсните чехли.

И тъй, като много поклонници достигнах най-накрая и аз до Сантияго де Компостела. Естествено, със самолет и с кола, дансъмлуд да вървя пеш за нещо такова, кой има време за въображаеми пречиствания на религиозна основа в днешно време. Кой да знае, че Сантиягото ще заличи с вълшебната си мида туй, що Свети Антоний така грубо прецака с гнилия си език? Ах, и тук всичко е започнало с малоумна легенда. Умрял свети Яков, ученик на Христос. И завлекли останките му в Галисия, на края на тогавашния свят, на талига впрегната в диви биволи, които обаче се опитомили чрез покръстване (Това задава теологичния въпрос, сега тия биволи в Рая ли са? Или с другите бездушни животни в Ада?). Един от конете на придружаващите талигата рицари, паднал в морето някак си и изплувал покрит със стриди, затова стридата (каквато светията вероятно през живота си не е виждал) станала символ на него и почитането му. В Галисия обаче останките се губят, чак до началото на IX век, когато някой изкопал някакви кокали и добре развитата форензика на ранното Средновековие безпогрешно ги разпознала като отдавна изгубените мощи на светеца. И се почнало строенето на катедрали и изсипването на целия християнски свят на поклонение. Едно време е било голямо приключение, като ходенето на хаджилък, сега вече е станало по-скоро приятно забавление за религиозни хипита и хора дето имат десетина дена да ходят по хижи със стилизирани стриди по вратите.

Та вървя си аз към катедралата, следвайки дискретната серия от стриди по земята и стените, очаквайки поредния фестивал на религиозния фалш. Но още отвънка усещам, че ще е различно; като се е изтапанил един ми ти червеникав, топъл, величествен залез огряващ цялата фасада, пък тя не е някаква смотана да речеш – супер си е хубава, макар и в ремонт; като се е опънал пред нея един огромен хубав площад с дворци отстрани и изведнъж схващаш, че тия малоумните пичове дето вървят пеш са все пак доста приятно възнаградени накрая на пътя си. Вътре има разни натруфени злата и украси, но все пак стилни, а не прекомерни и някакси атмосферата е повлияна доста повече от тежкия древен камък на стените, отколкото от тях. И хората се молят, други тактично снимат, поп тихо пее… И изведнъж осъзнах – та аз обичам катедрали! Обичам ги дотолкова, че построяването на тия красоти оправдава всяка глупост, в която строителите са вярвали. Не бих заменил хубавите катедрали за по-добър и адкеватен свят без религии. “Красотата ще спаси света”, както е казал Идиотът на Достоевски, израз често повтарян но рядко разбиран. И ето, че тук го разбрах, години след прочитането на книгата, когато красотата наистина ме зашемети и ме убеди, че ще спаси света. А вярващите не са овце или слепци, те са хора, които просто възприемат същата красота по един друг начин, пречупена през една друга емоция. А пък да се смята, че красотата се възприема най-добре от обективни хора е също толкова голяма илюзия, колкото че зелен език ще ти излекува болестите. Пред красотата не е важно кой в какво вярва, нито дали Има Бог или сме случайно появили се аномалии във вихъра на вселената, красотата е там, различна за всеки от нас, въздига ни към собствените ни идеали и не изисква нито вярност, нито избор, нито внимание, нито защита.

Мощите на свети Яков в сребърен сандък не успяха да ми помрачат настроенито. А когато накрая последва поредната атракция на църквата – “гушкане на статуята на Свети Яков”, за разлика от спътника ми който сконфузено подмина Светията – аз му рекох “Браво, друже” и го потупах по рамото. В тази и всяка друга прекрасна катедрала аз съм си у дома.