Извънредна кухня

Знаете ли какво му трябва наистина на този блог, уважаеми наши двама читатели? Да, извън каквато и да била форма на редовно обновяване, разнообразие от теми, нов дизайн и още автори? Кулинарни рецепти, разбира се. Точно това и ще получи.

И знаете ли защо? Защото в тази крива година, в която нищо не е както трябва, докато светът се готви да посрещне втората вълна от тъпата корона, аз смятам да споделя с вас част от това, с което реших поне проблемите на тялото си – разбира се, не и на духа – по време на първата. Умирайки от скука покрай цялата изолация и нямайки нищо по-интересно за снимане, през тези няколко месеца на генералски забрани, неяснота, истерия и нека не забравяме безпрецедентност, аз напълних телефона си със снимки на готвенко. И ще ги споделя с целия интернет. Подредени са в няколко раздела, съдържат кратко описание, рецепти при поискване.

  1. Ергенски гозби. Когато нямате нито време, нито желание, но се уважавате прекалено много, за да ядете junk.

2. We’re all in this together
“И това ще мине” – си повтарях често, и когато мине, искам някои заведения да продължат да съществуват. Заради което поне веднъж седмично си поръчвах от някое от тях, макар че като правило не си поръчвам храна у дома. Но безпрецедентност и така нататък… Както се вижда, няма чак толкова много заведения, на които да държа, но с радост заявявам, че и двете оцеляха.

3. ВегАнщини и др. природосъобразни манджи.
Говорейки за безпрецедентност, реших, че няма да има по-подходящ момент да разширя малко кулинарната си география и да посегна към безмесните манджи. Всеки опит тук съм отделил в собствена галерийка, защото бях толкова изненадан от себе си, че документирах всяка стъпка.

4. Печива. Докато във Великобритания пускаха да работят пенсионирани преди векове мелници и преоткриваха рецепти за бананов хляб, то в България брашно имаше в изобилие (след първоначалния щурм). Време беше за някои основи на пекарството…

И едни изстрадали кифлички за цвят. Дори няма да ги коментирам, толкова ме е срам.

5. Изгъзици. Когато решите да си поиграете с храната или, с други думи, когато толкова ви е писнало от всичко, че искате да изгубите 2 часа от живота си в кухнята.

Както предупредих в началото на този глупав пост, и това ще мине. Е, мина, генералът вдигна бариерите и на 13-ти май се завърнах в офиса. Да вървиш по улиците и да се возиш в транспорта все още бяха обвързани с едно натрапчиво, гузно чувство, че си някъде, където не ти е мястото… Ето първите ми две снимки, след като извънредното положение беше заменено с изключително изобретателната формулировка “извънредна епидемична обстановка”.

Толкова засега. Оставям ви с размисли за същността на дюнера и неговите лечебни свойства върху човешката душа. А в следващия епизод ще ви разкажа малко и за другите, по-видими щети от извънредните неща…

Сън по време на чума

Шестата седмица извънредно положение приключи, навлизаме в седма и с това, вярвам, много от вас, уважаеми трима верни читатели, също като мен вече са на ръба или отвъд него на волята и дисциплината си. Доброволната самоизолация се оказа не успокояващата почивка, краткото забавяне на темпото, от което всички ние имахме нужда, а същински тормоз върху физическото и психическото здраве. Неудобен поглед надълбоко в себе си без разсейване отвън, без оправдания, че време няма, и без благотворната умора от 16 часа на крак, на път и по задачи, която да ни приспи на дивана след половин чаша вино.

Вместо това: домашен арест по собствена инициатива между няколко стени и подробно запознаване с режима на съседите. Кой кога става до тоалетна през нощта, кога пуска прахосмукачка, по колко пъти на ден може да изригне домашен скандал, тези викове сега от нечий телевизор ли са, или е време да се обадим в полицията?

А след това безпокойна нощ, в която на никого не му се спи, всеки шум ни буди, а сънят е нервен и накъсан. Какво по-добро време, тогава, да поекспериментираме с различни техники за сън – в крайна сметка, дори при пълен провал, целия ден след безсънната нощ ще сме си вкъщи и никой няма да ни гледа парцаливата физиономия с огромни сини кръгове около очите.

Според науката, но най-вече според различни сайтове за самоусъвършенстване и йога (кога са ни подвеждали те?), белият шум върши забележително добра работа да изолира всякакви шумове от околната среда, повишавайки по този начин устойчивостта ни на случайни пикове (боклуджийски камиони, лаещи кучета, тръшкане на врати). А неговият братовчед, по-дълбокият розов шум, е дори по-добър в това поради по-“естествения” си тип; розов шум са, например, дъждовните капки, спокойните морски вълни, шумоленето на листата при лек вятър. Кой не се е унасял на плажа точно от този нежен плис-плис (нищо общо с джинчетата)? На кого не му се е искало в топъл пролетен ден да заспи под сянката на някоя липа? Предполага се дори, че розовият шум благоприятства онази мозъчна активност, която се свързва с дълбоката фаза на съня – когато сънуваме и когато тялото се възстановява и оздравява.

Е, 2020-та е, а в града единственият постоянен шум е боботене на коли и прелитане на самолети; но пък благодарение на чудесата на технологията (живеем в бъдещето!) всякакви записи на всякакъв вид шум е само на няколко цъквания по телефона ни разстояние… Зареждам офлайн плейлист в spotify на loop & shuffle, поставям телефона в самолетен режим, за да не ми причини 5G-то корона и кемтрейлс, и се настанявам в леглото… Денят е 10-ти април, 4-та седмица изолация. Да видим.

Ден 1
Започвам от основите – звуци от тих дъжд, както и синтетично генериран чист розов шум. Резултатът е по-дълбок сън, когато го има, но въпреки това не се минава без будения през нощта. Забелязвам и слабо главоболие през следващия ден, а през нощта по-често ставах до тоалетна – възможно ли е “мокрите” звуци от дъжда да имат неочакван ефект? С доволство отбелязвам, че не съм чул никакъв човешки глас – викове, телевизор и други от вече характерните за това извънредно положение смущения. Шумовете отвън и тряскането на врати по околните жилища се долавят само притъпено. Обща отпочиналост: 5/10.

Ден 2
За тази нощ разширих плейлиста си с повече природни звуци (вълни, листа, вятър), както и с “deep sleep” успокояващи парчета (тип йога релаксация). Наистина успокояват, но не се справят с изолирането на фонови шумове – може би са подходящи за притъпяване на хлопането в собствената глава, а не – при съседите. Също така накъсват текстурата на останалите “шумови” звуци и могат да ви събудят, ако преминавате през по-лека фаза на съня си.

При плейлист се спи добре и дълбоко, но сякаш непрекъснатото жужене възпрепятства бързото заспиване обратно, когато неизбежно нещо ви събуди през нощта. Наистина се сънува повече.

Досега пробвах с bluetooth колонка, поставена в другия край на стаята – за по-мек и басов звук, но това ми създава известно безпокойство, че нещо “е там”; също така има шанс батерията да се изтощи и колонката да се изключи със звучно “пльонк” по никое време. От друга страна, телефон, поставен до главата, изолира още по-добре и сякаш по-“пращящият” му говорител приспива допълнително.

Един неочакван проблем е, че контролираният шум наистина ме поддържа в дълбоката фаза на съня, което пречи на тялото ми да се събуди по естествен начин малко преди алармата, и ме кара да съм особено сънлив в първите 15-на минути от деня – може би така се чувстват кофеиново зависимите преди първото си кафе. Обща отпочиналост: 6/10.

Ден 3
Нетипично тиха нощ, така че не бива да се вадят никакви кардинални изводи, но за пръв път от седмици спя плътно над 8 часа. Комбинацията от бял и розов шум, дъжд и вълни, ме унася като малко Беби Йода в ръцете на Мандалорец.

Експериментът ми за тази вечер – кафявият шум (да не се бърка с кафяв тон) ме предава леко, защото е твърде дълбок в сравнение с останалите и действа като тиха “долина” във фона, която ме буди с липсата си на шум. Белият шум пък, от друга страна, е твърде интензивен за вкуса ми и не ми позволява да се унеса. При различните хора може би е различно, но за мен правилната формула изглежда е розов шум, комбиниран с естествени звуци. Обща отпочиналост: 10/10.

Ден 4-7
Точно когато си мислите, че сте открили ключа, разгадали сте тайната и оттук нататък ви очакват безметежни нощи като в реклама на матраци, пристига бързо напомняне, че успокояващият розов шум може да ви накара да заспите по-бързо или дори да спите по-дълбоко, но няма да ви изолира от манифестацията в апартамента под вас, когато 96-годишната съседка реши да меси козунаци малко след полунощ, а след това ги изгори и събуди всички, за да се опитат да се справят с дима и бъркотията. Тези дни се чудя дали всички останали също като мен изтрещяха и животът у дома просто стана по-шумен, или залисан в стандартното си ежедневие съм се прибирал и заспивал толкова уморен, че дори не съм забелязвал шумовете, които ме подтикнаха към всички тези опити за сънна терапия. Обща отпочиналост: 3/10.

Ден 14 и натам
Психолозите твърдят, че са необходими три седмици, за да превърнете дадено действие в навик, но само след две вече съвсем автоматично включвам плейлиста с приспивния шум преди лягане. Забележките от първите 3 дни са изгладени, сънливата ми спотифай плейлиста действа единствено като фон и не я възприемам като някакъв допълнителен шум. Не знам дали ми помага да заспивам по-лесно и дали по-малко ме стряскат всички шумове от средата, но обективно мога да потвърдя, че сънувам значително по-често и по-ярко (и по-шантаво). Ако ви се трипва на материал от собственото ви подсъзнание, задължително пробвайте. Карл Юнг ще се гордее с вас!

Какво да ви препоръчам като заключение, уважаеми наши трима читатели? Приспивната плейлиста няма да ви предпази от особено бурна активност при съседите, нито може да замени активен начин на живот, който да кара тялото ви да има нужда от почивка, но е инструмент, патерица за справяне с толкова разпространените проблеми със съня. И тъй като телефонът е с нас винаги и навсякъде, бихте могли да прибегнете към нея и когато сте на път (ако някога отново има пътуване), за да противодействате на синдрома “първа нощ на ново място”, който може би е бил изключително полезна еволюирала способност в пещерите, пред които дебне саблезъб тигър, но сега е досадна пречка за всички, които често се налага да нощуват по хотели. Пак според науката (и интернет), ние реагираме на Павлови стимули и ако едно куче може да почне да се лигави само от шума на звънче, то и на нас може да ни се доспи, когато чуем “Quiet Rain in Deep Forest (loopable)”. Опитайте!

Сигурно сънува бамбуци

Пътепис от дивана

Десет дена в пълна изолация зад мен, неизвестно колко пред мен. Светът е затаил дъх насред най-ужасното бедствие, случвало се от много време насам. Вирусът не подбира, всички трябва да си стоим вкъщи и да мием ръцете постоянно. Тая пандемия дойде в най-неподходящия момент, насред важен период в живота на вашия любим автор, който трябваше да сменя града и държавата в които живее. Е, смених ги, но багажът остана на стотици километри от мен, да чака по-добри времена. Ден след ден снова из празния си апартамент и се притеснявам да не хванат близките ми чумата, да не я хвана и аз, за прехраната, за багажа, за кризите които тепърва ще настъпят, за работата си и бъдещето на целия уплашен свят, точно както всички вас. Но има и още едно притеснение, един ужас, който ме застига и не ми дава мира: свършекът на световното пътуване. Щастливият живот на пътешествениците – и мен в това число – е в пълен застой. Не се знае кога ще може да се пътува пак и дали пътуването ще прилича на това, което беше допреди само месец; въпреки оптимистичната прогноза на колегата хипстър, вече съм сигурен, че светът на пътешествията ще се промени изключително много. Вероятно за мнозина това са бели кахъри и фърст уърлд проблеми, и така да е, в момента просто не мога да мечтая. Досега не си бях давал сметка, колко важна част от живота ми са мечтите, и колко повдига настроението да си отвориш вечерта с чашка винце пътеводителя и картата на Гвинея Бисау и да си измислиш пътешествието там някога. А сега изпитвам ужас, че Гвинея Бисау може да е завинаги затворена за мен, напълно недостъпна в един свят без самолети, визи и туризъм.

И тъй до вчера. Вчера си казах – стига лиготии, светът е такъв, какъвто е, човекът е свръхадаптивно същество, а аз се имам за по-адаптивен от средното. Не се знае кога и как ще се пътува, не мога да си мечтая по стария начин – това не е причина да не измисля нов. И тъй, реших да отида на виртуално пътшествие. Хванах си виртуалния пътеводител и въображаемата раница и се качих във въображението си на безкрайнодългия автобус от Лима за Куско, където пристигнах най-накрая тази сутрин. Избрах Перу, защото дори в опимални безпандемични условия пътуването до там е трудно, скъпо и времеемко и вероятно щеше да ми отнеме години да се добера така или иначе. Отварям Гугъл Стрийт Вю и директно излизам на автогарата в Куско, започвайки разходката си. Куско е разположен на 3500 метра надморска височина и вървенето би трябвало да изисква усилия, затова бавничко цъкам напред; все пак имам опит с такава височина и знам, че ако не си напрягам организма твърде много няма проблеми с нея. Много близко до автогарата е паметникът на Пачакутек, вероятно най-великият владетел на империята на инките и главна причина сега всички да са чували за тях, а не за империята Чиму, която дотогава е била най-силната местна държава. Тука се сблъсквам с първата пречка пред разглеждането на света със стрийт-вю, а именно че то е от нивото на улицата и високият паметник не се вижда много добре. За щастие има и едни панорамни снимки по картата, които помагат да се види по-добре. Помагат и човек да се потопи по-добре в атмосферата, защото както всеки, който е бил високо в планината знае, по такива места облаците препускат страшно бързо и светлината се сменя постоянно и ето, всяка снимка е с различна светлина. Продължавам нататък по Улицата на Слънцето, главния булевард на града. Въпреки помпозното си име, тая улица не напомня с почти нищо за славното си минало, когато процесиите на инките са минавали през средата на столицата по нея. Оградата между двете платна е с интересни фигури от инкската митология и изкуство, докато от двете страни се редят дюкяни, автосервизи и така характерните и за Гватемала институции с големи, поне триредови имена, помещаващи се на горния етаж на съборетина. Всичките коли са японски, Хондата сивик е масовото превозно средство и все пак трябва да отбележа, че моята разходка във виртуалното пространство ме връща и седем години назад, снимките са от 2013 и сега може да е друга ситуацията.

Църкви и дъгички.

Ето ме и в сърцето на стария град, огромният площад Плаца де Армас, с градинка по средата и серия от колониални фасади и църкви отстрани. Из целия площад се веят знамена като дъгата, градът изглежда много дружелюбен към ЛГБТ. Бърза проверка обаче показва, че това е просто знамето на града от много години насам и разликата със знамето на ЛГБТ е, че тука има една светлосиня ивица в повече и общият брой ивици е седем, а не шест. Искали да го сменят, защото се бъркало, обаче хората си го обичали и знамето останало. Пред катедралата има тълпа от народ, и въпреки че искам да я видя и отвътре, сега да тръгна да търся снимки ще ми наруши усещането за потопеност в разходката, затова мисля да я пиша затворена щото е неделя. Отвън си изглежда точно като масивна испанска барокова катедрала, само че е на платформа със стълбички. И тя, и другата голяма църква на площада са построени на мястото на важни бивши храмове на инките, когато конкистадорите завладяват града през 1535 година решават, че веднага трябва да се заемат с изтриването на местните вярвания и замяната им с католицизъм и първата им работа е да съборят де що има сграда по центъра и да я заменят с църква. И двете църкви са в – явно характерния за региона червенокафяв отенък, същият може да се види и в хълмовете наоколо. Малко неприятно качество на виртуалната разходка е, че докато се мотае човек по площада – понякога цъка някъде и се телепортира от другата му страна или дори на съседните улици, но все пак му отделям към 40-тина минути, колкото бих очаквал да отделя и ако бях там, чета табелките и дори си заплювам екскурзия до близкото селище Олянтайтамбо. Сега обаче не мога да тръгна по пешеходните пътеки и – няма какво да се прави, подхващам големите улици нагоре, към други църкви и – евентуалната възможност за гледка. След мъчително завиване по разни улици – ето ме най-накрая и на хълма. Има още една църква като долните, платформа за гледане на гледка, мирадор както му викат местните – но до него аз нямам достъп. И отново ме спасяват снимките на другите хора. Голи червени хълмове и бяло-пъстрият град отдолу блестят на фона на небе покрито с перести облаци. Тука на тоя хълм се забелязват и останки от древна стена – първият обект с пред-испански произход, който виждам.

Разбирали са си от работата бай инките.

Хайде пак надолу, че на едно площадче в центъра ме чака Дванадесетостенния камък, отново част от стена и един от най-известните примери на майсторството на инките да нагласят камъните перфектно един в друг без мазилка така, че те да станат монолитна стена. Инкските останки са из целия град и същевременно…никъде не са ми достатъчно, парче от стена тук, два камъка там, изобщо не стига. Картата ми предлага да обиколя един вътрешен двор на богата вила от колониалните времена, та се разхождам малко из спокойствието и. Проблем на този метод на “пътуване” обаче е, че не срещам хората, дори когато ги има лицата им обичайно са скрити; може би една добра подготовка за пътуванията в епохата на “социалната дистанция”? Все пак почти всеки човек, който се вижда някъде наоколо е със силно характерни “индиански” черти и пъстри метсни облекла. Някакво хубаво е това, че местните хора се обличат по техния си начин, а не само с дрехите на колонизаторксата цивилизация. Още едно хубаво площадче с градинка, и още едно, и още едно – градът изобилства от приятни закътанки местенца където дядовците да седят на раздумка по пейките. Пазарът Сан Педро е големият градски пазар. Снимките извътре ми разкриват картина, много подобна на видяната от мен в Гватемала – пазарите на Латинска Америка са изобилни, напомнящи на арабски и съдържат същите плодове и зеленчуци, на които сме свикнали ние, но всеки един от тях изглежда по напълно различен начин! Малки зеленикави банани, зелени топки, които са напълно узрели портокали, топчести авокада, издължени ягоди, всичко това го има в кусковския покрит пазар.

Високо в планината над града има няколко инкски руини и за финал решавам да “хвана такси” и дори си го избирам – не мога на тая височина да качвам няколко километра по стръмен баир. Телепорт до крепостта Саксайхуаман на хълм високо над града. Руините отново не изглеждат впечатляващи, макар че тука определено има повече останки, отколкото където и да е из града. Тук обаче е мястото с истинска гледка към заобикалщия свят, към Куско, но и към планините зад мен. Страхотна цивилизация са били инките и на още по-страхотно място са си построили градовете.

Трудно се познава че туй е 800 метра над Мусала

Слизам обратно до града с телепорта и решавам да се помотая още мъничко из малките улички, някак да го усетя по-добре. Приятни кълдъръмени улици нагоре надолу по хълмчета,малки дюкянчета продаващии всичко, хора тръгнали по своята си работа. И тъкмо, когато си мисля че…абе хубава разходка стана, ама нещо…ми липсва, нещо, което не мога да определя – и на ъгъла на 420 arco iris изведнъж съзирам това, което ми осмисля цялото виртуално пътешествие – една сладурска лама, чака пред магазин. Точно нещо такова бих очаквал да ми се случи наистина и да го запомня и разказвам, първата ми непринудена среща с лама. С тая картинка виртуалната разходка успя да ме спечели наистина, па макар и в последния момент. През седмицата ще си обиколя местата край Куско, а другата неделя – напред към Ла Пас.

Ламаааааааааааааааааааааа

И тъй, открих, че има начин малко да се преодолее липсата на пътуване и улекотих своя фърст уърлд проблем във времето на световната изолация. Не знаем какво ни очаква в бъдеще. И все пак остава надеждата, че любознанието, непримиримия дух и жаждата за красота ще надделее и някой ден ще можем пак да се насладим на прекрасния ни свят без екрана на монитора.

Ден пети

Ден пети от извънредното положение по повод проклетия коронавирус. Ден трети от повсеместната и кажи-речи задължителна работа от вкъщи. Всички вече се чувстват унили, потиснати, притеснени, понякога дори на ръба на истерична криза от масовата психоза, която ни залива отвсякъде.

Уплашени лица надничат над маските и те гледат с подозрение, дори с известна ненавист: ти ли си причината всички да сме в тоя абсурден кошмар? Ти – точно ти, ще ме заразиш ли? Затваряне у дома, затваряне у себе си, страх.

Толкова лошо ли е, колкото изглежда? Може би да, може би не, кой знае.

Колко лошо може да стане? Има ли как да се предпазим, да се спасим? Кой знае.

Колко време, колко години ще отнеме на “икономиката” да се съвземе от касапницата, на която е подложена за още неопределено време?

Пъклен план ли е всичко това? Някой дърпа ли конците? Ельоминати, брато. Теории на конспирацията пъплят като малки гадни вирусчета и се загнездват дълбоко в главите ни; толкова много старание да сложим маски, ръкавици, да търкаме ръцете си с дезинфектанти до кръв, че сякаш дори не опитахме по някакъв начин да защитим и съзнанията си.

Толкова много въпроси, толкова малко отговори. Аз обаче се опитвам да гледам философски на нещата, особено тези от тях, които няма как да променя. И докато всички тези въпроси все още стоят без отговор, аз съм сигурен в едно:

И това ще мине

… което ме води до следващия, поне за мен най-важен, въпрос: а какво ще правим после?

Как ще продължим?

Защото за всички трябва да е ясно, в момента в който си поемат дълбоко въздух и спрат да се взират във все по-мрачните пандемични статистики, че щетата тук далеч не се изчерпва с материалната. Раните, които обществото ни, дори – бих казал – цивилизацията ни, понася, ще отнемат дълго време да се излекуват. По-дълго от борсовите пазарите, по-дълго от извънредните положения. Често срещан съвет срещу стрес е да си задаваме въпроса: “Ще има ли това значение след 5 години? А след 10?“. Да, мисля, че ще има.

Далеч след като лекарствата и ваксините срещу този конкретен коронавирус са изобретени, разпространени и приложени, а болестта сама по себе си е отшумяла до почти пълно изчезване, ние ще се борим със следите от нея.

И за да е по-забавно, а и за да не си остане този пост като някаква мрачна мини-импресийка, аз си слагам главата в торбата, обявявам всичко коз на две валета и асак и публикувам за целия интернет моите предположения за трайните промени, които настъпиха или ще настъпят в животите ни в резултат на тази пандемия. Четете и нека се посмеем над тях след година.

Пътуванията
Те и ограниченията покрай 9/11 уж бяха само временно, само извънредни, само спешни, но ето как почти 20 години по-късно продължаваме да се събуваме по чорапи на мечета и да си придържаме гащите с ръка, докато минаваме през контролата по сигурността на летищата, защото коланът и обувките ни биват внимателно проверявани като потенциално смъртоносни вещи. Така че очаквайте след 20 години все още да ни проверяват температурата на границите, да ни записват личните данни за потенциална карантина и въобще пътуването да стане ОЩЕ по-бавно, досадно и тегаво.

Хигиената
Хора, които довчера поддържаха хигиенен нокът, с който да си чоплят между зъбите и да се почесват в ушите, днес изкупуват тонове дезинфектанти на спиртна основа, гледат те душманската, ако не носиш маска, и отварят врати с лакът. И да, вкусът на дюнерите ще се промени, понеже момчетата там вече си мият ръцете (ха-ха). Дано след като всичко това отшуми и хората си излекуват екземите от претритите си със всякаква гадост ръце, ние все още си спомняме удоволствието да нагазиш с боси крака по тревата и да пиеш бира от бутилката. И заради нас, и заради следващото поколение, което тая повсеместна стерилизация обрича на още повече доживотни алергии.

Имунизациите / антиваксърите
Че някой ще направи много пари от ваксини покрай всичко това, вероятно разбират всички. Но ще се промени и цялостната нагласа към ваксините: ще има още повече от тях и още повече хора ще почнат да се имунизират срещу все повече болести; не че ваксината срещу грип помогна срещу пандемия от коронавирус, но кой ти гледа детайли. Това, разбира се, ще налее още повече вода в мелницата и масло в огъня на антиваксърите, които вече провиждат тежки юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма заговори зад появата на тази болест и дори успяват по някакъв начин да я свържат с кемтрейлс и 5G мобилните мрежи. А ние си мислехме, че просто искат да ни краднат данните и да оправдаят още по-дълбоката намеса в личните ни животи. Което пък ме подсеща за…

Тоталното наблюдение
Досега тоталното наблюдение се обясняваше, доколкото някое управление си е давало особен зор да обяснява, със стремежа да се даде по-голяма сигурност на редовия, примерен гражданин. Сега вече имаме и още една причина: да следим здравословно състояние, да предупреждаваме навреме, превантивно лечение, и т.н., и т.н. И да, в съвсем обозримото бъдеще хората ще почнат да се чипосват и то не насилствено и не потайно чрез юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма ваксини, а съвсем доброволно и срещу немалка цена. В името на здравето, нали.

Диктатура
Свързано донякъде и с горната точка. Не на един и двама и не само на местните ни псевдо-такива властници много ще им се услади пълният контрол, който кризисните ситуации концентрират в ръцете на твърде малко хора. Някои от “извънредните” мерки ще се наложат като съвсем редни такива, а инструментът “кризисно управление” ще почне да се използва все по-често, докато все повече хора се убеждават, че “трябва силна ръка” и “абе, поне има ред”. Мамка им.

Финансовите пазари и институции
Ще имат да вземат бая.

Цифровизация и дистанционна работа / обучение
На теория живеем в богатия, развит свят и да, на теория е 2020 г., но всеки има по няколко тъжни истории с опити да свърши нещо, без да бие път до гише или до банкомат. То не беше “ми тя СИСТЕМАТА не работи“, то не беше “то ТЕ сега ъпдейтват, не можем да Ви обслужим“, то не беше “ОФФФ, ама защо сега така, елате просто до офиса“, то не беше “свалете формуляра от сайта, разпечатайте го, попълнете го и ни го донесете“… И ето как изведнъж се оказа, че страшно много от всички тези неща наистина могат да се свършат онлайн, институциите изкопаха паролите за имейлите си (да, имейлите… все пак е напредък, не бъдете претенциозни), магазините изровиха POS-терминалите си, а държавата се сети да разреши всевъзможни услуги, заради които досега беше нужно да се явиш на гише за един kirliv мокър подпис, да се случват електронно. В прекрасния чисто новичък свят след пандемията от 2020, за добро или зло, ще е все по-малко необходимо да излизате от вкъщи…

Социалната дистанция
Икономиката ще се възстанови. Карантината ще падне. По новините пак ще говорят за друго. Но колко време ще ни трябва, за да спрем да се страхуваме един от друг? Да влезем в бар, да седнем в кръчма? Да спрем да носим маски? Да не пазим проклетата дистанция от 1.5 метра един от друг (освен при лекари, в аптеки и в банки, по дяволите, дано сега най-накрая спрете да се редите един в друг, тъпаци)? Да влизаме в магазини, да говорим с продавачи, с чиновници, един с друг? Кога пак ще ни е хубаво навън и заедно?

Колкото по-бързо се върнем обратно към това да бъдем социални животни, толкова по-лесно ще се излекуваме от ковид-а – в душите. От това зависи и колко ще успеем да избегнем или поне намалим всичкия мрак от по-горните точки, уважаеми наши трима читатели.

Няма панда за финал, защото ако гугълна “панда коронавирус” и видя още някоя stock-картинка на абстрактен вирус, ще си изхвърля монитора през терасата, няма да имам как да работя от вкъщи, ще остана безработен, ще фалирам и няма да има вече ДоленХипстър. Ама да си знаете – пандите, както и заразата, живеят в Китай. Win some, lose some.

Ramble on

Избутахме я и тази, уважаеми двама-трима верни наши читатели.

И сигурно си мислехте, че ще ви се размине тазгодишната обобщителна статия? Така и щеше да стане, ако не бях пресметнал тихо на пръстчета и не бях установил, че всъщност ужасно невежо съм обвинявал света в невежество относно ентусиазма му по настъпването на новото десетилетие цяла година по-рано– светът беше прав, аз грешах, извинявай, свят!

Вярно си настъпва сега. Новите 20. Нови 20, които си спомняме. А вие къде бяхте на 9/11?

Но днес няма да си говорим за равносметки, нито пък ще правим списъци. Защо? Защото не съм се подготвил. В последните няколко дни се слях с дивана, изгледах повече мачове отколкото за цялата година, забравих кога за последно бях гладен и се нагрухах с миймове като попско чадо на Задушница. Нека ви споделя любимия си тематичен:

First world problems до последния… Също така краят на десетилетието не мина без ежегодната ракиена традиция да посетим ямболското кино със съучениците, за да положим няколко незаменими часа от живота си на олтара на безобразната, безсрамна, все по-мързелива в опитите си да ни забавлява масова култура. Може би символично, филмът този път беше Завършекът (да, бе, как пък не – бел. цин. а.) на най-скъпия франчайз в историята – любимият всинца ни Star Wars.

Мило дневниче, Епизод IX е ужасно тъп филм.

Божичко, колко тъп, тъп, тъп филм. Чувстваш се ципура в първите 5 минути, не спираш да отваряш и затваряш безмълвно уста в потрес като каракуда на сухо през следващите 2 и половина часа, и излизаш от салона подут с глупост като никулденски шаран, глътнал, с все плувката, кукичката на сляпата фенщина, която те е накарала отново да идеш и да ги гледаш. Жалко за потенциала на Рей (на Дейзи ѝ отиват изцепените баници, няма спор), жалко за наследството на Чичо Лукас, жалко за пропиляното детство на поколенията, отраснали със Star Wars (а дали вече е и ние не се броим между тях? Все пак в съзнателния ни живот са излезли 8 от 11-те филма…), и най-вече жалко за всички нас, които отново ще се наредим чинно на опашка, за да гледаме спиноффа за Оби 1.

Да, опашка! За първи – и след това групово разочарование – може би последен път видях опашка в ямболското кино. Тълпи прецакан народ. Краварката е в левия ъгъл, а всички ние сме говедата.

Стана малко rambling, че и ranting, драги двама-трима читатели, и все по-rambling ще става, защото сюжет в този пост няма да се появи.

Но така и така съм започнал с росната китка от теми, нека накратко спомена и за книгите тази година – всичкия религиозен шит, на който чинно се подложих, само за да мога да тикам библейски препратки в, като цяло, напълно несвързани разговори. Не съжалявам, де, макар че заради тлъстите томове книгите ми за 2019 г. според услужливата статистика на Goodreads дори не стигнаха заветните 10.

А имате ли Goodreads? Ако не, идете и си направете. Много е яко.

Докато чакате да получите имейла с потвърждението на регистрацията си там, ето ви едно бързо обобщение на около три хилядолетия организирана религия:

  • Старият завет е огромен и, извън колекцията древни митове, скучен;
  • Новият завет е по-малък и, извън незаменимите исторически разкази с крайно съмнителна точност и гъбения трип на Йоан, скучен;
  • Четимостта на Гностическата библиотека страда от това, че е превеждана за пръв път на съвременни езици от професори и експерти през 20-ти век, вместо да претърпи 2000 години преразкази, преписи, сбъркани преводи и донагласяне, но точно заради това е и най-автентичният източник за истинското християнство, с който разполагаме;
  • Hangover Square на Patrick Hamilton е скрито злато. Не е религиозна, ама аз да си кажа;
  • Коранът е недодялано, опростено обобщение на горните, не се хабете.

Десетина дни активно избягване на всякакви дейности и задължения имат странен ефект върху работохолиците, уважаеми двама-трима верни читатели, стигнали чак дотук. Трескавото чувство за вина, нелепост и недоизпълнен дълг ви изоставя някъде след седмица. Разтичате се по меката мебел. Почти спирате да сънувате работа. Потъвате в мъгливо безвремие, някаква празнична мараня посред зима, която като пясъчна буря остъргва наслояванията корпоративна пропаганда и изпод пластовете изплуват детските ви, наивни убеждения, че има и друг живот. Напът сте да си спомните защо, всъщност, правите всичко това. Отпиете винце, хапнете мезенце, скарате се с коментатора на мача по телевизора, почешете се по тумбака и ви иде да изкрещите към цялата Вселена:

АБЕ, НЕ СЪМ ЛИ И АЗ ЧОВЕК, МАМА МУ СТАРА?!? НЯМАМ ЛИ И АЗ ПРАВО НА МЪРЗЕЛ И ЩАСТИЕ?!

И тогава: Jan 2: Reality hits. Затъпяването чрез консумация и отнемането времето за ленив размисъл е за късния капитализъм от XXI век това, което е била нуждата да се плаща наем за ранния капитализъм от XIX век. Морков и тояга, купувай и бачкай. Със сигурност имаш нужда от тия нови маратонки.

Ще се опитам да избягвам толкова дълги отпуски за в бъдеще, защото светът е голям и екзистенциалната криза дебне зад ъгъла, а този клет блог не е готов за това. Пожелавам ви една честна, силна, здрава 2020 година, уважаеми няколко читатели. И едно много смислено десетилетие. Не знам дали животът е състезание или – не, не съм сигурен дали има някакви печелещи или губещи накрая, но дори да е така, наградите със сигурност не ги раздават за най-много пари. Далеч по-вероятно е истината действително да е във виното, а отговорът сега, както и преди, както и завинаги, да си е бил 42.

Веднъж на няколко години

Отне ми няколко минути, уважаеми наши трима читатели, но се постарах и си спомних потребителското име и паролата за писане на неща в ДолнияХипстър, за да дойда тук и да отбележа за пореден път:

УЖАСНО МРАЗЯ ФИЛМИ ЗА СУПЕРГЕРОИ

Мразя абсурдната им постановка.

Мразя, че всички носят прилепнали костюми и маски.

Мразя малоумните имена, които си измислят, и о, божичко, колко много мразя суперсилите им, които почти без изключение са толкова безсмислени, че сценаристите вероятно прекарват десетки тъжни, напрегнати, удавени в алкохол нощи, за да измислят някакъв сюжетен похват, който да им намери място в цялата свинщина.

Но дори тяхната съществена празнота не е моят най-голям trigger, защото все пак за всеки влак си има пътници и за всеки задник – вкус. Не, не – това, заради което наистина мразя филмите със супергерои, е че накараха вече повече от едно поколение да мисли, че киното не е изкуство. Че в кино салон се влиза с огромна, отвратително скъпа кофа пуканки, готов да бъдеш забавляван, а не – с известен респект и приятното очакване, че след тези около два часа ще си излезеш един по-образован, културен, хубав човек – като в галерия. Най-големият грях на Дисни срещу човечеството не е опитът им да направят от Star Wars вселената – Марвел такава, с по няколко недомислени филма годишно; а това, че все повече хора без никаква ирония заявяват, че на кино се ходи заради ефектите.

ЗАРАДИ ЕФЕКТИТЕ, мамка му. ЕФЕКТИТЕ?!?! Не се ли нагледахте на рисувани чудовища?! На актьори, размяткани на въжета напред-назад пред зелен екран, едва прикриващи собственото си недоумение дали наистина не беше по-добре да послушат техните и да го завършат онова пусто икономическо висше, което нямаше да им донесе милионите, но поне нямаше да стане причина да се излагат пред целия свят и да се правят, че им харесва.

Заради всичко това, както и заради безобразния price hike, който кината си позволиха след напълно неоснователната масовизация на 3D (но за това – друг път), вашият скромен пишещ почти спря да ходи на кино. Половин час реклами, претоплена SJW манджа / CGI бълвоч, светещи и/или звънящи телефони на седалката до мен, грухтящ от смях анцуг в най-драматичния момент – не, благодаря, по-добре да си заспя кротко на дивана в хола, гледайки черно-бяла френска драма от 50-те на миналия век.

И тогава някой изсипва една торба пари на някой свестен режисьор и му казва “Аре да напрайш един филм за Жокера, а?”

Не знам какви ги е дялкал Heath Ledger в този живот, но се надявам сега да му е добре някъде там, защото онова, което направи с Жокера през 2008 в най-добрия филм за супергерои въобще The Dark Knight, промени изцяло правилата на играта. И да, наясно съм, че това са DC, които уж не са като Марвел, но хайде моля ви, повечето батмани, всичките супермени, уотчмени и др. не се различават по нищо освен по повечето кръв и нещо-като-мрак.

Докато след г-н Ledger в The Dark Knight вече никой не смее да докосне Жокера с нещо повече от тотален респект и трепет да се потопи в истинския мрак. Този, за който няма супергерои в бански, и единствената суперсила е тази, евентуално, да се измъкнеш от него.

В новия Жокер на Todd Phillips с Joaquin Phoenix супергерои няма. Няма и суперзлодеи. Батман все още е малък дрисльо, когото никой все още не е научил да не говори с непознати, а бъдещият criminal mastermind Жокера е объркан, побъркан млад мъж (според DC вселената, за да се засекат в активна възраст с Батман… иначе бат Хоакин е на 40+ по времето на снимане и му личи), който живее с майка си. Опитвам се да се сетя за поне един запомнящ се специален ефект, но може би с изключение на незнайно защо танцуващите с димки тълпи всичко друго е болезнено, опасно близо до реалността.

Музиката е филмова, понякога симфонична, понякога минималистична, струнна, която към края избухва в енергичен класически рок, но до този момент щетата вече е нанесена. Виолончелото е изстъргало в душата ви тесни улейчета, по които чернилката да се стече и да оформи малка локвичка, в която, цопвайки, да си кажете “Ох, моля те, моля те, просто намери с кого да си поговориш, дюд, искам да си ДОБРЕ”.

Филмът е толкова магнетичен, че дори малките гаменчета, които седнаха до нас с редакционната колежка в салона, не гъкнаха през цялото време и за последно провериха телефоните си по време на трейлърите. И когато неизбежното се случи и действието на екрана избухна в ултра насилие, натрупаното напрежение в залата преля в нервен, уж просташки смях, за който обаче ние всички знаем, че беше просто облекчение. Защото филмово ултра насилие – това е нещо, което познаваме много добре и с което сме свикнали. Кръв, викове, неприятни хрущящи звуци: да, малко е некомфортно, но повечето от нас няма да имат проблем да вечерят спокойно, докато гледат нещо такова. Но какво да кажем за тихата спирала на лудостта? Самотни, изоставени души, в отчаяна нужда от помощ, която няма откъде да дойде? Колко от нас, гледайки Жокера, си спомниха за свои близки, познати, приятели преминали през това – или останали там?

Че този филм, този режисьор и този главен герой ще се борят за Оскарите е ясно, като до един (ранен) момент имах съмнения, че гледам първия филм едновременно в жанровете “комиксов екшън” и “оскарова драма”. Ще се борят и вероятно ще изгубят срещу нещо с повече неоправдани черни и потиснати лесбийки, защото за това се дават Оскари в момента. Може би заслужено.

Но Оскари или не, Жокера е филм, какъвто някак си се процежда до мейнстрийм киното веднъж на няколко години. Филм, след чийто край не се чудиш как по-добре можеше да оползотвориш тези 2 часа и тези 11 лева. От онези редки парчета масова култура, които те карат да се надяваш, че насрещните ни палци не са деградирали до приспособление, с което по-здраво да стискаме дръжката в метрото, докато с още 10 вагона твърде скоро еволюирали примати летим със 100 км/ч през задушен тунел на път за корпоративния си рай. Насрещните палци могат, все още могат да се използват за създаване на изкуство и, кой знае, може би някой ден отново в кино салон ще се влиза тихо и с очакване като в галерия и ще се излиза като по-обогатен, културен, хубав човек.

Няма панда на края на този пост, защото един франчайз с панди, който не искам да споменавам в един и същи пост с Жокера 2019, тотално е обезсмислил гугълването за “cinema panda”. Не спирайте да ходите на кино за свестните филми, драги няколко читатели.

Brothers gonna work it out


Chemical Brothers са име в електронната музика, което не може и не трябва да бъде подминавано. Ed Simons и Tom Rowlands бележат началото си като електронно дуо през 1992-ра година, в клуб в Манчестър. Не след дълго, Chemical Brothers излизат начело в big beat вълната – жанр, включващ в себе си електроника, рап, рок, пънк, джаз, фънк, соул (и не само),  преработени с бързи drum бийтове, и обгърнати в атмосфера, караща те да се разкършиш моментално. Други големци в жанра са Prodigy, Fatboy Slim, Groove Armada, Junkie XL, Chase and Status.

Big beat течението има кратък живот, но влиянието му е безспорно. Prodigy, Fatboy Slim и Chemical Brothers владееха MTV в края на 90-те години: всеки, имал възможността да гледа световните музикални канали до пръсване през 1999-та, няма как да не си спомня дискотеката, пълна със скелети във видеоклипа на песента “Hey Boy, Hey Girl” на Chemical Brothers, или бруталното и противоречиво видео на “Smack My Bitch Up” на Prodigy, година преди това.

И макар 90-те да са вече отдавна зад нас (скоро ще станат 30 години!), цяло едно поколение израсна с музиката на Chemical Brothers – децата на 90-те и краят на 80-те. Това поколение можеше да се наблюдава на концерта в доста пълен състав: появявайки се с известно закъснение, чаровно, възпитано, със самочувствие, тръпнещо в очакване, с блясък в очите, подхвърляйки си шегички. Хора, които не са се виждали с години, се обединяваха, групичките нарастваха неколкократно,  димът се изпускаше през смях, и кипяха истории от едно време. Известни комици, музикални редактори, легендарни драскачи по форумите от едно време, водещи, диджеи, и други дейци на културата се потупваха по рамената, тръгвайки с бодри крачки към главните входове на Арена Армеец. Витаеше усещане за приятелство, никой не се буташе, и – заклевам се – аз лично не видях човек на възраст под 25 години (или ако е имало такива, са били изключително малко на брой) . Народ от улегнали хора, леко преуморени от края на работният ден, но много надъхани и изключително доброжелателни.

Но да продължим с концерта.

Първият концерт на Chemical Brothers в България започва по график в десет вечерта, и след краткото ремиксирано интро на “Tomorrow Never Knows” (която песен в оригинал е дело на Beatles), химиците влизат ударно с “Go”, от “Born In The Echoes” (2015). Публиката се заразява моментално от ритъма. Екранът изобразява фигури, ходещи напосоки, и пасва добре на атмосферата: все пак, визуалните ефекти са дело на дизайнерите Adam Smith и Marcus Lyall, които работят с Chemical Brothers вече повече от 25 години. 

Следват още песни от по-новите албуми. В един момент се чува познат рефрен, и публиката се наелектизира, крещейки от възторг с пълни гърла:  “Hey Boy, Hey Girl” зазвучава в цялата си прелест, осветявайки всичко със зелени лазери, раздвижваща и най-уморените хора отпред в публиката.

Chemical Brothers наистина не пестят, що се отнася до ефекти: от обсипване на публиката с конфети, през пускане на огромни балони, до появяването на двата огромни робота на сцената.

Публиката получи всичко, и по много. Личен фаворит е начинът, по който беше представена една песен от по-новите албуми – “Swoon”. Макар и да не блестеше пред останалите ефекти, визуалното майсторство, представено от анимация на двойка мъж и жена, които бягат и падат в нищото, опитвайки се да се доближат един до друг, в комбинация с лириките от песента: “Just remember to fall in love/ There’s nothing else/ There’s nothing else” са затрогващи, и макар и наивни, те прегръщат като топло одеало.

Не издържам, и вдигам глава към тавана, потапяйки се изцяло в това wholesome чувство – че там някъде е пълно с двойки, които се гледат в очите, и от тях строи любов. Че винаги ще има надежда, и че любовта побеждава накрая, независимо на колко години си, и колко си страдал. Но моментът трае твърде кратко и е време за още песни – анимацията на екраните ни въвежда в любимата на всички денс класика  “Block Rockin Beats”, и макар и преди малко потънала в съзерцание, не издържам, скачайки истерично: „Те са тук, не мога да повярвам, че ги виждаме!!!“ – крещя на приятелите ми, които също са ухилени до ушите…

Chemical Brothers излизат на бис, без да бързат. Хората започват да се придвижват към изходите, но на екрана изникват стенописи под звуците на песента “The Private Psychedelic Reel”  – една подценявана класика, от още по-класическият им албум Dig Your Own Hole (1997). Не можеш да не се почувстваш като част от ритуал, докато изображенията се сменят бързо, а музиката напомня древен индийски ритуал.

С тази последна, извисяваща песен, приключва концерта – прекалено бързо, както всички добри концерти. Емоциите видимо тресяха голяма част от хората в golden circle частта пред сцената, и придвижването ставаше като насън. 

На излизане, мнозина избраха да се придвижат към Плиска пеша, подвластни на постконцертната треска. Не след дълго, като във филм, заръмява отрезвяващ дъжд, който се усилва до порой. За съжаление, част от публиката се оказа в транспортен капан – викащи хаотично таксита, или движейки се към редкият денонощен транспорт, или последните рейсове. 

Аз реших да забързам крачка пеша от Армеец до Дружба 1, ухилена до ушите, забравила за маловажни неща като транспорт, какво ще се случи с обувките ми, ще се намокри ли телефонът ми. След което си пуснах любимата ми компилация на братята –“Singles 93-03”, която едно време си взех от Orange Center на касетка, и скъсах нервите на родителите си, въртейки я до пръсване в колата.

Братята още го могат – надскочили славата си в края на 90-те, все още пълнят залите, и радват феновете си. Със сигурност всеки, решил да не присъства на това изумително музикално събитие, изпусна много. Да се надяваме, че Chemical Brothers няма да ни подминат на следващото си турне, и недошлите ще успеят да поправят грешката си.

На попрището жизнено в средата…

И тъй, уважаеми наши трима читатели, един от любимите ви автори навърши скоро преклонната възраст от 34 години. Едно от нещата, които човек прави с одъртяването е да си спомня с носталгия младите си години, останали толкова далеч назад. Какъв съм бил аз на седемнадесет? Пълният лигльо, със самочувствието на всезнайко е добро предположение. Най-слабият на всички компютърни игри също е добро предположение. Но с изненада открих, че всъщност Седемнадесетгодишният Мен е оставил след себе си цяло литературно произведение. Изненадата е от това, че наистина е писано точно на средата на сегашния ми живот, иначе естествено винагии съм помнел че го има. Не е велико, но през годините току изскача и изиграва своята важна роля в този живот, който така неуловимо се изплъзва измежду пръстите ни…Ех, старост-нерадост. Но да не се отплесвам пак, заповядайте да прочетете какво съм писал педи цели Седемнадесет години в края на десети клас. Накрая има и илюстрация от оригиналния текст.


Отражение


Една нощ в началото на юни порът Кънчо внезапно се събуди от сън. За негова изненада обаче не успя да заспи отново, както се бе случвало винаги досега в такива ситуации. Кънчо излезе от хралупата да се поразходи под сиянието на луната. Тя беше в средата на първата си четвърт и светлината и беше достатъчно силна, за да откроява тъмните сенки по гладката повърхност на езерото. Това езеро беше близо до хралупата и при разходката си Кънчо неусетно се бе озовал на тревата до него. Той пристъпи внимателно по песъчливия бряг до водата и се изправи на задните си крака – изкуство, което не беше толкова типично за поровете, колкото за невестулките и хермелините, но в което Кънчо отдавна се беше усъвършенствувал. На повърхността на водата леко се поклащаше неговото отражение. Кънчо, като един интелигентен горски хищник знаеше много добре, че когато минаваш край някаква водна плоскост отряжението ти се вижда там. Но тази нощ именно интелигентността му дойде в повече и той започна да си задава въпроси, на които никои в тази вселена не би могъл да му отговори. “Защо ако му намигам с дясното си око той ми намига с лявото? Значи не е мое точно съответстващо копие, значи отражението ми може би има собствени мисли и чувства, собствена воля, собствен живот?” Стори му се, че освен замислено-съсредоточено отражението му гледа и малко ядосано. “Може би го е яд на мен, задето съм го събудил и довел на езерото толкова рано?” Появи се и една плашеща мисъл – “Дали аз съм оригиналът или отражението? Дали той не е истинският пор, а аз просто отражение в неговото езеро? Какво ме накара да се събудя посред нощ и да отида до езерото? Може би другият пор е пожелал това и аз като негово отражение е трябвало да отида?” Странните въпроси продължиха да изникват през цялата нощ: “Дали нашият свят не е отражение, обвивка на един друг свят, до който ние не можем да се докоснем? Дали моят живот е наистина мой или просто е отражение на нечий друг? Дали животът не е прелюдия или звършек към нещо по-голямо или може би поредната фаза от вечно продължаващ цикъл, чийто смисъл е заложен в самото съществуване на вселените и не може да бъде проумян от едно нищожно създание. Дали животът не е просто сън, който някой друг или самите ние сънуваме и ако е така дали героите в нашите сънища имат свой собствен живот?” “Дали животът на отражението ми е същият като моя или съвсем различен? Дали нашите мисли и чувства, нашите мечти съвпадат? Дали отражението ми в езерото, в рекичката и в дъждовните локви е едно и също или са безброй различни, всяко от които обитава своя собствена вселена? Дали съдбата на всички ни е обвързана, дали всичко, което правим той и аз не е част от един неизразимо велик замисъл, който обхваща всички вселени? Или може би би всяка вселена поотделно има собствен смисъл, различен от останалите? Може би аз и той не можем да мислим по един и същ начин, защото различното ни мислене, идеи, мечти са заложени изначално в различните смисли, развития, бъдеща на нашите вселени.” Така замислен, непомръдващ, Кънчо стоя на брега чак до зазоряване. Ако някой учен бе наблюдавал поведението на Кънчо през тази нощ би обяснил, че в края на пролетта започва размножителния сезот при дребните хищници и затова се наблюдават странности в поведението на мъжките екземпляри. И разбира се това би било напълно погрешно. Хората обичат да си обясняват и опростяват нещата и затова никога не биха могли да разберат мислите на Кънчо. Някъде в една друга вселена и едно друго времепространство на брега на едно друго езеро седи един друг пор и наблюдава отражението си. Може би той е единственият, който би разбрал Кънчо в този момент, защото неговите мисли са му познати. Може би тази друга вселена е нашата вселена и това друго езеро и този друг пор се намират на нашата планета Земя, където тази нощ луната бе в последната си четвърт.

Тъй де, не по-добър художник от писател.

Тапири

“Without litter, Belize will glitter!” – пише на няколко места из автобуса. Шофьор с раста ми казва – “Тука е” и автобусът спира насред нищото, излизам и той изчезва в облак прах. От едната страна има джунгла, а от другата – поле и още джунгла, по средата прав път до двата хоризонта. Срещу мен, от страната на джунглата е порталът на Белизкия Зоопарк.

Вход у джунглата

Белизкият зоопарк не е като нормален зоопарк. Примерно – зад портала няма нищо, освен черно пътче навътре в джунглата, което след няколкостотин метра води до изсечено пространство с табелки написани на ръка, които указват къде е входа. Още тука започва да ми се вижда, че всичко е някак много по-уютно и интимно отколкото в другите зоопаркове. На входа ме посреща дружелюбен човек, който пъха багажа ми в Шкафа (където е и нечий друг багаж) и на когото казвам, че искам “The tapir experience”. Отговаря ми – чакай да видим кой е на работа днес и вади телефона. “Лорънс? Лорънсе, меен, на работа ли си днес? А кой друг е? Е как така никой ве меен…добре, няма значение – има тука един, иска дъ тапир експириънс, ще го заведеш ли? Супер, кога? Когато дойдеш? Ок, ще му кажа.” И тъй, зачаквам Лорънс да се появи и да ме заведе да погаля тапира. Очакванията ми не са много високи, защото по принцип цялата институция на зоопарковете ми е малко съмнителна, животни затворени в клетки за нашето наслаждение – етически ми бърка по места дето не обичам да се бърка. Но това е единственото място в света, в което мога да се докосна до едно от любимите си животни, затова трая. И това се оказва едно от най-добрите решения в живота ми.

Ейго след малко и Лорънс, симпатичен момък с така характерния за цял Белиз (държава в която прекарах около десет часа ама вече се изживявам като пълния експерт) мешан многонационален вид. Лорънс, хванал кофичка с моркови в ръка ме повежда право към тапирите, които са направо до входа. Пред всяко ограждение има мила табелка разказваща малко за животното със същия бял ръкописен почерк. Шарон лично ги била правила. Лорънс ми разказва, че Шарон Матола е основателката и директорка на зоопарка, направила го с цел да се предпазва чудесната природа на Белиз, да се грижи за животни дето не могат да се грижат сами за себе си и да се окултурява населението на страната за природата и нейните представители. Оппаа, тоз зоопарк почна да минава от другата страна на моралната монета, макар че – мисля си – нормално е да се хвалят, няма нужда да се връзвам на всичките им хвалби. Все пак виждам, как Лорънсчо изпитва истинско преклонение говорейки за Шарон.

В началото на тапирената част има трогателна ръчно-написана възпоменателна табелка за Април. Април е най-известната тапирка в света и единственият тапир със собствена статия в Уикипедия. Историята е следната: Имало през 1983 година някакъв екип, който снимал документален филм с белизки животни. Като част от екипа тук дошла и естествеоизпитателката Шарон, за да се грижи за животните дето снимат. След края на снимките и казали – да прави с тях каквото иска. Но на нея и било ясно, че повечето от тях са вече опитомени и не могат да оцелеят в дивата природа и тя решила да направи нещо като приют/зоопарк в който да се грижат за тях. По същото време някакъв човек намерил малко тапирче обездвижено и давещо се в една река. Понеже бил чул, че щели да отварят приют, го взел и го докарал. Тапирчето било много болно, имало инфекция с червеи и почти не можело да се движи, а все още нямало реално нито приют нито зоопарк – затова Шарон го взела в своята колиба и се грижела за него месеци наред. С помощта на лекарства и бананови шейкове Април (защото била родена на 27 април) постепенно живнала и станала най-веселото, игриво и дружелюбно бебче. За рождения и ден след година вече имала собствено заграждение, а след две години – поканили местните деца на парти и похапвала торта. Април и нейния дружелюбен характер бързичко се прочули и скоро цял Белиз се стичал тук да си поиграе с нея, да и даде банани и да научи повече неща за тапирите. А рожденния и ден станал такъв международен хит, толкоз знаменитости от цял свят се стичали да я срещнат и да популяризират каузата на зоопарка и тапирите, че станало напълно естествено да обявят 27 април за международния ден на тапира. В по-късните и години усилията на зоопарка и активистите в Белиз започнали да се забелязват и сега средата на тапирите е доста по-добре опазена, причинчването на вреда на популацията е ужасно престъпление, хората вече не са пълни със страхове и предразсъдъци, по пътищата има знаци и легнали полицаи дето също покачват сигурността им, а Април имала нужда от няколко торти, за да нахрани себе си и стотиците деца стичащи се на рожден ден. Април починала кротко в съня си на 31 Октомври 2013 година, доживявайки достолепната и нечувана сред тапирите възраст 31 години. Оттогава минали няколко години, в които Зоопаркът нямал своя весел талисман. И тъй стигаме и до днес.

Април и Шарон на характерните ръчно правени табелки.

А днес Лорънс вече вика “Инди, Инди” през нещо като ниска оградка. Тапирът Инди – идващо от селцето Индепенденсия, където бил открит – обаче нещо не е в настроение и лениво ни поглежда отдалеч и продължава да си дреме. Всяка животинка си има огромно заграждение на парченце от джунгла с полянка по средата, а тапирите си имат и малко индивидуално езерце. Защото ходят по нужда само във водата, не могат без вода – обяснява Лорънс. В следващото заграждение пък тъжно седи Булетхед – наречен така, защото бракониери го застреляли в главата и той ослепял. Булетхед е много възрастен освен това е болен в момента и не яде – казва ми Лорънс и в гласа му проличава силно притеснение, докато кроткият тапир си лежи точно до купата пълна с плодове. Не го безпокоим. Следващият тапир е Сейбо, кръстен на дървото Сейба характерно за региона. Сейбо е общителен, обаче неговото заграждение няма излаз към пътеката и той ни гледа отдалеч. И така, стигаме до последното заграждение и края на пътеката. Фуего, казва Лорънс и към нас стремително се затътрузва дебеличък тапир. Фуего е на пет години, бил намерен самотен без майка си след горски пожар, оттам и името. Като го довели в зоопарка вендага се харесали с тапирката Навидад, която била малко по-голяма. Сега живеят заедно и очакват първото малко тапирче да се роди в зоопарка. Навидад също подава хоботче любопитно от колибката, обаче е по-срамежлива. Фуего обаче е страхотен! Общителен, игрив, усмихнат (това трудно може да се твърди за тапир, но всъщност се усеща), Фуего веднага идва и започва да ни обдушва с хоботче. Внимателно, казва Лорънс, обичат да ги галят по главата, но хоботчето е много чувствително и да гледам да не го докосвам само ако той сам ме пипне с него. Даваме му и от морковите, които са нарязани така, защото макар тапирите да имат голяма уста, зъбките и гърлото им са малки и предпочитат храната по-наситно. Тапирите в Белиз са тапири на Беърд, един от петте известни вида тапири и най-големите на американския континент. На размер и вид са като високо, сиво и особено елегантно прасе с дълъг нежен нос и бели връхчета на ушите. Кожата е твърда и дебела, козината е сравнително къса и рядка, докосването е като нищо, което досега съм пипал. А каква радост само излъчва! Скоро морковите са забравени, но Фуего продължава да иска и да се къпе във внимание, даже и Навидадката вижда колко е хубаво и плахо приближава за няколко усърдни погалвания по четинката. Отнякъде се появява и друга група туристи и Лорънс започва всичките обяснения наново, докато аз просто се оставям на междувидовоото общуване изразено чрез чесане по твърда козина зад уши и подмятквания на хобот наляво-надясно. Другите туристи питат не е ли опасно – как пък нито за секунда не ми хрумна че това добродушно животно може да е опасно по някакъв начин, затънали в ежедневието си хората ни е страх от много асбурдни неща. Лорънс обаче разказва, че някога е имало големи предразсъдъци и хората са мислели, че тапирите са опасни и са ги избивали; въпреки това, най-голямите опастности пред вида са безконтролното обезлесяване и пътищата и това, че особено в съседните страни не се взимат никакви еко-мерки за опазване на вида. След няколко минути от тая магия Лорънс вика, че е време да ги оставим на мира, защото тапирът все пак е вечерно и нощно животно и съответно не е добре да се възбужда доста през деня, обърква му се режима.

Туй беше, взимам си довиждане с Фуего и Навидад, които ме изпращат Десет минути или половин час от най-вълшебните в живота ми. Дори само това нещо си струваше да се замъкна чак до Централна Америка. Нататък зоопаркът продължава в същия приятен дух, всяко животно си има име, история и ръчно написана табелка, на която се представя. Маймуни, тукани, диви прасета, коатимунди, орли и лешояди, ягуари и разни други видове диви котаци, всички си живеят в големи отрязъци от джунгла, а хората обикалят по схлупена пътека от храсти и дървета, усещането е сякаш аз съм в тунел или клетка, а животните са навън. Групи деца съвсем самички тичат насам натам и сочат кой какви мустаци има. Накрая има и най-миличкият гифт-шоп правен някога, където освен китайските плюшени животни и магнитчета има и съвсем истински местни картини на животните от зоопарка, книжки с историята на тапира Тамбо или ягуарчето Пат, но и двамата са понастоящем в зоопарка и където можеш да организираш събитие и среща с любимото си животно. Питам си чинно парите от гифтшопа къде отиват и получавам отговора, че някаква част отиват за консеврвация на животните и тяхната среда, а друга – за животните в зоопарка; И двете опции ми харесват и изхачвам почти 100 долара в сувенири свързани с тапирите.

Излизам и докато чакам някой бус да се появи по пустия път се чудя – защо това приключение ми хареса толкова. Тапирчетата са невероятни, това е ясно – и все пак, защо съм толкова, толкова щастлив? И тогава ми просветва – туй не е само щастие, туй е и надежда. Оръфаният, бедничък и малко мизерен Белиз, в който обаче автобусите те призовават да не хвърляш боклук, в който единствената триетажна сграда в столицата е центърът за борба с промените в климата, в който легнали полицаи и пътни знаци се грижат пътищата на горските животни да са по-важни от високите скорости на колите и в който го има тоз прекрасен зоопарк обучаващ поколения деца да растат в близост с животните и да обичат природата…е едно от малкото места в света, където популацията на дивите животни расте, където видовете стават по-малко застрашени и където общество, държава и частни бизнеси едновременно полагат усилия да са в хармония с природата. Надеждата която изпитвам, е че щом у Белиз може, значи може би не е късно и за нас, за целия останал свят? А не живеем ли в прекрасен свят, който си струва да бъде запазен?

Мъдростта на зоопарка.

Марокото III

Eто тук са епизоди 0-1 и епизод 2

Епизод 3: Казабланка, или защо Холивуд лъже, но въпреки това е прав

Разказа за Казабланка трябва да започна с две срамни признания.

Срамно признание 1: Като истински американски турист, всичко, което знаех за Казабланка, се изчерпваше с филма и песента. Песента е доволно тъпа, а филмът въобще не е сниман там. Не знам защо си мислех, че градът ще има нещо общо.

Срамно признание 2: Не се сетих колко важно събитие е петъчната молитва в мюсюлманските страни, заради което въобще не бях съобразил, че планираното посещение на голямата джамия не бива да е точно тогава.

За повече shits & giggles, това второто го разбрахме в сряда вечер – преди планираното отпътуване към Казабланка. Ето тук Мохамед (истинският – не този фалшивият от първата вечер) беше свършил много добра работа, купувайки ни билет за влак 1-2 часа по-рано отколкото го бях помолил. Дали защото не ме беше разбрал, дали защото искаше да му се махнем от главата по-рано, но в крайна сметка по разписание пристигахме на централната казабланкска гара в 12:36, а последният тур на въпросната голяма джамия – Хасан II, една от много малкото в страната, която допуска посетители, и горе-долу единствената забележителност в 6-милионния град – в четвъртък беше от 14:00. На другия ден: петъчна молитва, неверници спират да се допускат към 11, въобще – ранно ставане и риск въобще да не се вредим. Значи трябва да е четвъртък.

Влакът взема, че сцепва минутата и пристига точно в 12:36. Сбогуваме се набързо с разговорливата канадска двойка от купето и включваме нашите специални Мега-Бързо-Оправящ-Се-В-Транспорта-Мен ™ сили. На изхода на гарата ни посреща таксиджия-копърка, без да му мигне окото ни поисква тройно пари, но ние Нямаме Време! Мятаме се в утрепаната му Дачиа, той геройски се справя с обедните задръствания в мегаполиса и ни стоварва в хотела към 13:00. Изкарваме луд късмет с говорещата добре английски рецепционистка (с другия се разбирахме със знаци), обясняваме ѝ ситуацията, тя прибира куфарите ни в сервизното помещение и ни вика такси за джамията. 13:25 сме на мястото. Мега-бързо-оправящи-се-в-транспорта-пипъл!

Джамията е впечатляваща. Наистина, безусловно, безмилостно впечатляваща.

210 метра. Най-високото минаре в света и първото с асансьор за мюзеина

Джамията, също така, е затворена. Поради някаква все още неразбираема за мен схема часовете на туровете не се обявяват в местно време, а в някаква странна комбинация от зимно, лятно и GMT време. Важното е, че турът е чак в 15:00, музеят, където продават билети, е в обедна почивка, и ние не просто сме навреме, а сме подранили. Дори пак срещаме нашите канадски приятели, на които сме пуснали мухата, че в Казабланка все пак има какво да се види, ако побързат, и не е нужно да се придържат към утвърдения маршрут влак – хотел – летище.

За самия тур… отново ще оставя снимките да говорят. Вижте я, само я вижте. 25-годишна красавица на брега на Атлантика.

Може да е съвсем нова, но тази джамия за мен остана най-интересната забележителност, която видях по време на цялото пътешествие. Предвид че настоящата кралска династия в Мароко не страда от ниско самочувствие и всеки крал кръщава на себе си, каквото построи, то Хасан 2, бащата на сегашния, категорично е ударил в земята дядо му Мохамед 5 (на когото е кръстено летището). Очакваме да видим с какво Мохамед 6 ще се прояви.

След посещението на джамията се озовахме в ситуацията, за която ни предупреждаваха: онли бизнес, нот фор турист, уот ду деър? Ами, няма кой знае какво. Има прекрасна променада по брега на Атлантическия океан, по която няма даже сладолед откъде да си купиш, която преминава в ужасен крайбрежен булевард, който – както повечето неща в Казабланка – въобще не е правен за пешеходци. Ето няколко други примера:

След около час под африканското слънце (споменах ли колко е разумно да се отиде там в по-хладните месеци?) стигаме до полуготов мол, около който се е оформило малко Ориндж Каунти с големи къщи, бели дувари, скъпи коли и палмички – пак без тротоари и пак с доста творческо разбиране за правилата за движение, нека не се унасяме. Ориндж Каунти, от своя страна, като отрязано, свършва в това:

Не, това не са останките на Блок 20 в Ямбол

А това, което следва, е квартал с панели, разбити коли, клечещи по бордюрите сърдито гледащи младежи по джапанки, каручки с изстрадали под слънцето зеленчуци насред улицата, многобройни магазинчета за телефони (фън факт: в Мароко не срещнахме нито един айфон)… Въобще всичко това, което в България бихме нарекли “гето”. Включително с драсканиците ФЪК ДЪ ПОЛИС по стените и купчините боклук на странни места. От онези квартали, където много ти личи, че не си местен, и те е малко страх да се спреш да снимаш. Втория път след медината в Маракеш, когато се почувствах не в безопасност.

Прибирам се в хотела умислен. Казабланка не е нищо от това, което съм очаквал да видя, но е повече отколкото съм очаквал да видя. Не съм видял туристически чар или курортна лежерност; градът със сигурност има потенциал за тях, но е зает с твърде много други неща, за да се замисли как да бъде по-красив или по-привлекателен. Навсякъде се строи много здраво – може би след 10 години? Казабланка няма и мистериозната емигрантско-контрабандистка романтика, за която ни лъже Холивуд. Това, за което Холивуд обаче е прав, че не можеш да си тръгнеш оттам същият. Мен лично този огромен, прашен, задъхващ се и задушаващ град, ме промени. Не, чар и романтика няма, но има… пълноцветност.

Маракеш е като изложба за туристи, които търсят някаква хипстърска автентичност; сякаш нарочно продължава да се държи по-грубиянски, по-неприлично, отколкото може, за да намерят туристите точно онова, което са дошли да видят. И да преживеят в относителна безопасност екскурзия, за която после да могат да разкажат, че е встрани от утъпканите пътеки.

Казабланка от своя страна е по-… истинска. Мръсна, неуредена, отблъскваща, твърде индустриална, за да ѝ пука дали ще вземе парите на бледоликия (не че таксиджиите не са измамници до последния). В Маракеш бях по-спокоен, макар че местните ни обсаждаха много повече; в Казабланка се чувствах анонимен като във всеки голям град, но и същевременно повече нащрек. В Маракеш едва ли бих се върнал, защото мисля, че видях, каквото имаше да се види, и не останах очарован; в Казабланка бих отишъл пак след 10-15 години, за да проверя до какво е довело цялото строителство на Мохамед 6 – пък и да опитам да намеря дълбоката следа, която оставих там:

Не, наистина, кой оставя мокър цимент на тротоара без никаква маркировка?

Това е то за Марокото, уважаеми наши трима читатели. Хубаво е да се отиде дотам, но още по-хубаво беше да се прибереш. Дотолкова, че когато кацнахме в Мадрид, аз се почувствах толкова… домашно. Всичко си беше толкова наше; друго си е Европата. Понякога имаме нужда от напомняне колко много имаме и колко малко му обръщаме внимание.