Да пожелаеш свободата

първоначално написано за тълпа хормонално разтресени единайсетокласници.
============================================================

Свободата не е като салама.

Не само защото няма 2 края – свободата се яде, пие и пуши, но не е материална като салама.

Свободата не е в рошавите хипарски бради, нито в некъпаните расти. Свободата се диша, плува и лети, но не е и в имагинерните измерения на чистата мисъл.

Свободата, също така, не е в клишетата и художествените повторения.

Свободата си струва.

Ако имахме право на едно-едничко желание, то трябва да бъде това – да сме свободни да ядем, пием и пушим; да дишаме, плуваме и да летим; да вярваме и да не се повтаряме; и да не търсим сравнения със салама. Колко е трудно да си пожелаеш нещо?

Без да бъдем злободневни, какво означава за една нация, ако тя доброволно, настоятелно, упорито отказва да си пожелае каквото и да било – години и години наред, избор(и) след избор(и), врати след врати, на които обръщаме гръб, мост след мост, които отказваме да пресечем. Поглед настрани, блуждаещ и нерешителен, поглед, ако щете, вторачен в колбасарската витрина. А тя, свободата, както казахме, не е като салама. Трябва да си я пожелаеш.

Знаете ли каква е разликата между хората, които “успяват”, и хората, които винаги се оплакват, че нещо им пречи? Знаете ли въобще какво е “успех”? Сигурен съм, че си мислите, че знаете – в съзнанието ви веднага изплуват картини. На един – ъглов офис с две прозрачни стени, на друг – нова кола с шестцифрена цена, на трети – хермелинова мантия и сгъваемо столче в подножието на прословутите вече колорадски планини – като в онзи клип на Depeche Mode, знаете го. Но тенденцията се очертава ясно – все неща, които нямате. Неща, които желаете. Успехът, бих обобщил, е в желанието. Е желанието. А желанието е свобода и свободата е желание – да искаш, да можеш, да не ти… пречат. Да успееш <=> да си свободен.

Ти и твоята внезапна свобода. Ти и твоята свободна внезапност. Какво би направил, ако знаеше, че не можеш да се провалиш? Провалът – страхът от провала – ли е единствената спирачка/пречка пред абсолютната, пълна, ултимативна свобода? Не мисля. Страхът – това е просто друга дума за нещо, което не искаш достатъчно силно. Еволюционен механизъм, който на първично ниво премерва на везните на оцеляването желанието да имаш и опасността да спреш да бъдеш. Когато желанието е достатъчно силно или опасността – достатъчно малка, рудиментарната спирачка на нашата спонтанност се – нека го кажем така – освобождава. За да начертаем пълната окръжност, сплавена от две преливащи една в друга криви – искаш, можеш, искаш, можеш, искаш, можеш… Цикълът на свободата, която, като митологичната змия, захапала опашката си, обгръща и побира целия ни свят с всичките ни тревоги, страхове и желания.

Свободата, все пак, няма дори един край. Казах ви, че не е като салама.