Изборът като събор

12-ти май, ранна сутрин. Денят на тазгодишните предсрочни парламентарни избори.

С мъка се повдигам от леглото някъде към девет – девет и нещо, а споменът за приключилата преди няколко часа чудесна вечер с родни фолклорни музика и танци още кънти – съвсем буквално – в главата ми. “Още неотворил гуреливи очи”, а телефонът почва да звъни – Милена, предупреждава ме, че срещата за дохождането до консулството няма да е в 10:30, а чак в 11. Сякаш бих тръгнал нанякъде, преди да си погледна фейсбука, но нищо – червени точки за старанието.

Тук е моментът за кратка вметка – по ред стечения на обстоятелствата, аз съм се оказал в ролята на организатор на, както ги наричаме галено, “автобусите с гласоподаватели” в така любезно организираната избирателна секция в Мюнхен. Преведено на прост език, това означава, че твърде много хора разчитат на мен да знаят къде и кога трябва да се появят, за да не отидат сами в гората за гъби. Или да гласуват – според както дойде.

И тъй, срещата е уточнена за след почти 2 часа, отнемайки голяма част от суетнята на “сутринта-след-партито”, която всички така мразим. Бавно и с полагащото се старание приготвям и консумирам закуска, през което време успявам да поема обаждания от Чипев, който пак нищо не знае, и Годжи, който знае, но грешно, и е виснал половин час по-рано от необходимото, защото тръгва нанякъде, без да си погледне фейсбука. По пътя към самото консулство успявам и да се чуя и с тежко махмурлясалия Теодор, който се е събудил без важни части от облеклото си, но поне у тях си, и се чувства крайно виновен, че не е в състояние да дойде и да се изгласува с нас. Нищо, другия път. Може и да е по-скоро, отколкото си мислим.

Говорейки за нереализирани очаквания и неоправдани надежди, се озоваваме пред поне едночасовата – на пръв поглед – опашка пред барачката до консулството, гордо наричано “Избирателна секция”. В 11 и малко. В неделя. А си мислех, че аз сомнанбулствам в почивни дни. Но няма значение – събрали сме смелост и гражданска съвест и, поздравявайки останалите отломки от буйната танцова вечер, които заварваме в тълпата (българи в чужбина много, но не чак толкова много, че да не срещаш познати навсякъде), се устремяваме да упражним гражданския си дълг. Или право. Или привилегия – всеки да го разбира, както иска. Попълваме с чужда химикалка Декларациите по чл. едикойси от закона за едикакво си директно върху гърба на най-близкото другарче и нищо не може да ни спре – нито опашка, нито дъжд, нито сняг, нито…

“Кой каза дъжд?”, жизнерадостно пита немската пролет и стоварва отгоре ни първата “лятна” буря за годината. Нито дъжд, нито сняг, нито… и все пак чадър нямаше да е никак зле. По-рано споменах, че познати българи в диаспората се намират навсякъде. Нека се поправя – добри хора в диаспората се намират навсякъде. Някои се разтичват до колите, носят колкото чадъри предвидливо са скътани в багажниците, и напук на тия, които продължават да разправят наляво и надясно, че не поздравяват българи в чужбина, защото нямало по-зла паплач на света, ги раздават срещу едно “мерси” на всички, които имат нужда. Консулът, екипиран в спретнат костюм и приветлива червена вратовръзка, гледа замислено изпод стряхата на главния вход, и след малко праща хора, които носят нарязани чували за боклук – за когото не са стигнали чадърите. Пред самия вход на секцията-барака пък е опънат друг импровизиран навес от найлон, поддържан не от криви колци, а от хора – като малка атракция за които не са попадали под транспарант на футболен стадион.

Развеселената фаланга, покрита с чадъри вместо щитове, бавно се точи и без никакви излишни нерви или препирни всеки успява да се гласоподаде. Дали сме успели да наборим змея или и тоя път ламите (не преживните животни – любимци на г-н съавтора, другите лами) ще ни тормозят поне до следващите избори, ще видим. Има нещо твърде важно в специалната близост, която поражда гласуването на чужда земя – със или без дъжд. Изборите в чужбина може да са по-незначителни и по-скоро символични, но със сигурност са далеч по-весели.