Пейка с блейка

В сърцето на Шопланд – Софийското поле, навръх Лозенския баир в гр. София, се намира местността Кръста. Или кръстовището Кръста. Или каменният възпоменателен кръст Кръста. Някога имаше и бирария “Кръста”, но тя загина заедно с всички останали бараки в карето, за да направи път за – най-вероятно – нова “бутикова сграда на тихо, но същевременно комуникативно място до метрото”. Едва ли на някого ще липсва точно тази кръчма с хлопащи дъски на пода и вмирисана тоалетна, но не за нея ни е приказката.

Мястото се намира насред небезизвестния “елитен столичен квартал” Луксозенец и е наречено така най-вероятно на въпросния каменен следосвобожденски кръст, но подобно тривиално обяснение, разбира се, не е по вкуса на докачливите местни, заради което в митологията му успява да се намеси Константин Велики и неговите съновидения; но и за това не е приказката ни.

Всъщност искам да ви разкажа за ето тази проста пейка:

От едната ѝ страна на неравни интервали дрънчи, клати се, трополи и вдига софийската прах древната, вечната жълто-сива мотриса на Трамвай 10 и разнася в спаружената (зиме – от надутото парно) или запотената си (лято – от липсата на климатик) пазва горди граждани, които може би в точно този момент се заричат повече да не стъпят в градски транспорт и да се превърнат в автокентаври. Както и по някой пияница – не знам защо, но в този трамвай винаги, във всяка посока, по всяко време на денонощието има поне един много пиян човек, вглъбен в собствения си свят на алкохолни пари и вселенска премъдрост.

От другата страна на пейката пък се е разстлал този идол на урбанизма: четирилентовият булевард Черни връх. Шумен, натоварен, коли фучат, джипове бибиткат, беемвета не дават мигачи, дизеляк Голф се шмугва сред облак черен дим, тук-там пропищява линейка с надути сирени и всичко това на метри от нашата пейка.

Зад нея пък се е заформил класически неподдържан храсталак с елементи на пущинак и зараждащ се потенциал за нерегламентирано сметище, а точно до нея се намира чешма, която понякога тече, но никога не се отича, превръщайки по този начин коритото си в малко блато с комари и подгизнали фасове.

Какво, тогава, търси това иначе масивно парче външна мебел насред това мъничко парче тротоар по средата на оживено кръстовище?! Сянка няма, завет няма, тишина, спокойствие, уединение – кое да е от минималните изисквания дадена пейка да съществува на определено място; само вие, твърдите дъски под меките ви части, фините прахови частици в дробовете ви и целият градски ропот.

Мистерията ми се изясни една съботна сутрин, малко преди 9 сутринта, когато с бодра крачка се отправях към парка за седмичните си 5 километра, с които да поддържам самозаблудата, че все още съм активен човек.

Обичам сутрините на почивните дни. Като горд, но не особено щастлив, притежател на безпощаден биологичен часовник, аз никога не се успивам, но и никога не се наспивам; и в почивните дни се будя точно толкова рано колкото и в работни. Това има и своите предимства, а едно от най-големите от тях е, че имам възможността да видя големия град, докато все още спи и е на практика празен (“Hell is other people”). В свежестта и тишината всичко е по-чисто, хармонично и красиво и някъде в душата ви може да проблесне краткотрайната надеждица, че всичко ще бъде наред.

В точно една такава оптимистична утрин, пресичайки на Кръста, за първи път видях човек да седи на пейката. Човекът имаше характерния клошарски вид – навлечен с всичките си дрехи, заобграден от изтъркани найлонови торби, с неподдържани брада и коса – и първата ми мисъл беше, че е нощувал там. Но не: той седеше и блееше. С други думи: използваше пейката по предназначение. Защото, ако въздухът е достатъчно чист, а трафикът достатъчно малко и, най-вече, ако човек е достатъчно тук и сега, от точно това място се открива внушителна, почти необременена гледка към Витоша… нещо, което за мой срам не бях забелязал до този момент в жадната съботна утрин. И тази пейка между трамвая и колите, до храсталака и блатясалата чешма, е единствената панорамна по цялото протежение на булеварда, прерязващ бетонния кошмар на южните квартали от центъра, та чак до околовръстното. Да седнеш на края на света, да си клатиш краката и да плюеш в нищото; Лозенец не е точно краят на света, пейката не е достатъчно висока, за да си клатите краката, и моля ви не плюйте по тротоара, но разбирате мисълта ми, уважаеми двама верни читатели.

В мараня и мизерия, но въпреки това си е там

Всяка пейка има нужда от своята блейка, за да я осмисли.