Стечение на обстоятелствата, случващо ми се вече твърде често, за да го нарека случайно, доведе до това, че последните четири филма, които гледах, бяха все представители на италианския реализъм и нео-реализъм. Казано на човешки език: стари, тежки, претенциозни, често черно-бели италиански филми. Как тези стечения се стичат точно на мен е тема, по която може да се разсъждава доста, но нека споменем, че най-вероятно има общо с желанието ми да се правя на повече интелектуалец, отколкото съм, както и с не особено здравословната ми склонност да гледам филмите по ред на попадане в папката ми “Филми” (сортирани след това по азбучен ред).
Но нека не се отклоняваме от заглавието, а опишем накратко защо тези филми ми предоставиха най-новото доказателство, че нежеланието на масовата публика да гледа европейско кино е свързано колкото с нежеланието на въпросната публика да извърши и най-малък мозъчен напън, така и със способността на европейското кино да те отврати и да се превърне на моменти в почти негледаемо.
За да не съм голословен, ето за кои заглавия става дума с линкове към IMDB и кратко обобщение. Опитвах се да избягвам спойлери, колкото е възможно – конкретните детайли от сюжета считайте по-скоро за предупреждение.
Истерична мелодрама за италианско семейство, което приижда от бедния юг в голямото страшно Милано. Не е пропуснато дежурното изнасилване, а ако издържите докъм края, ще можете да се насладите на едно от най-бруталните убийства с нож, които съм виждал в не-хорър филми. Всичко завършва с дружен рев върху спалня. Има мацка, която напомня на мимиката Audrey Hepburn, но със солидна доза перверзност (това е добре). Също и млад, драматично гледащ Alain Delon, ако ви влекат такива неща.
Италианец емигрира в Швейцария. Изпитва завист спрямо колко богати и руси са швейцарците. Неуспешните му опити да се интегрира противоречат с нежеланието му да се върне и да мизерства в Италия. Намира в гората жертва на педофил-изнасилвач-удушвач, а по-късно се изпикава на една стена и го арестуват.
Уикипедия го класифицира като пионер на Nazisploitation жанра. Това, подозирам, е евфемизъм за близки кадри върху пенисите на подскачащи на въже мъже, аутопсия на проститутка с аборт и жизнерадостна сцена с клане и разфасоване на прасета. Това е в първите 10 минути. После има доста повече голи жени (и няколко мъже) и сравнително по-малко извращения, но вече е твърде късно.
На един човек му открадват колелото. Изнасилвания няма.
Общата продължителност на 4-те филма е 490 минути – 8 часа и 10 минути от живота ви. За това време можете:
- Да стигнете с кола от Мюнхен до Бремен и да изпиете една-две бири след пътя
- Да изслушате 4 пъти 2-рата симфония на Малер (мерси, Владо)
- Да изгледате най-пълните версии на 2 от 3-те филма по Властелина
- Да изиграете от край до край Half-Life 2: Episode Two
- Да обиколите всичките 3 Пинакотеки в Мюнхен и да изпиете една-две бири след културата
- Да прочетете значителна част от Fight Club
Както и много, много други занимания, които няма да ви изложат на странната любов на италианските режисьори към екранните изнасилвания, а и най-вероятно няма да ви пречат да спите после (за Fight Club не гарантирам).
Съжалявам, може би съм профан, а може би не съм достатъчно европеец, за да обичам смазващата драматичност и не особено тънката извратеност, с която са пропити “сериозните” филми от тази част на света. Ако изразните средства непременно трябва да са шокиращи и отвратителни, може би има някакъв проблем с това, което се изразява.
Не се опитвам да бия тъпана на мултимилионните безумия, които Холивуд бълва, те тъпанари (биещи тъпана) си имат и сами; нито пък искам да насърчавам безсрамното окепазяване на класически книги и истории, което явно е настоящата мода. Но следващия път, когато някой се олее толкова в желанието си да се хипстърее, че почне с кахърен поглед да ви обяснява за превъзходството на европейското кино като изкуство/забавление, моля споделете, за да му се посмеем всички с глас.