Obscure rhymes and stuffz

Една от най-нърдските ми изяви въобще беше днешният ми опит да оживя масата по време на обяд в офиса с интересния факт, че orange всъщност няма рима в английския език. Ефектът, както всеки, опитал се да се изяви с подобен тип trivia в компанията на кифли, се е уверявал, беше по-скоро обратен.

Но майната им на кифлите! Интересният факт си остава: orange няма рима в английския език… или може би doch?! Най-довереният ми сайт в интернет (а вие дарихте ли тази година, за да продължи да ги има?) отново се притече на помощ със следната безценна статия. А нашият драг съавтор globusa, също вдъхновен от откритието, ме предизвика да напиша поема, “…в която римуваш месец със ен+първи, сребро с женско агне, портокал с хълм в Монмътшайър и особено – филм с тумор в бъбреците…” Е, кой би могъл да устои? Та-даааа!

Faring once a month
in the year (n+1)th

(where n is prime
but commits no crime)

was she to the lovely hill
of Blorenge
bathing in the sunset orange
of the era’s mill.

Scared by a nasty Wilms –
learnt about it in all those
recent films –
was she tender like a rose
while treading gently as a chilver
till the Moon grew silver.

Аплодисменти, хвалебствия и оди моля изпращайте загърнати в подписан чек.

Abigail, are you warm enough?

Странно е на колко езици може да се срещне поговорката “Всичко има край, освен саламът, който си има два”. Всъщност изненадващо най-вече за себе си я харесвам най-много в немския – вариант – може би заради наличието на толкова любимата всекиму думичка “вурст”. Но това е друга тема.

Понеже не е вурст, лондонската ваканция приключва тук и сега – на неприлично удобно кресло (дали мога да си го взема за квартирата?) в обширната като хангар чакалня на Heathrow в eдин още по-неприличен “утринен” час, далеч преди изгрев. Полетът закъснява с 3 часа, храната свършва по-бързо и от зарядното на лаптопа, безплатен интернет няма, въобще – first world problem до first world problem, мъка и терзания.

Но нека се върнем към заглавието, понеже, както е известно, то никога не е случайно. За съжаление нямаше как да предам вълшебния британски акцент, с който майката попита малката Абигейл, увита в няколко реда шапки и шалове, дали й е достатъчно топло, докато ни брулеше жилещият вятър по брега на Темза, но дори и без него мисля, че това е най-истински английската фраза, която чух за 5-те си дни тук.

Архаичното, ненужно натоварващо за 21-ви век име.

Искрената загриженост дали е топло и уютно.

Може би най-важният детайл: не дали й е студено или дали ? е горещо, понеже подобни стриктни и конкретни категории са неприемливи, а именно “достатъчно топло”.

Всичко това произнесено набързо, незабележимо и между другото, защото това не е излишна мелодрама или с пояснителни конструкции, а просто начинът, правилният начин, по който нещата в Англия се случват. Островният дух в 5 думи.

Иначе за Лондон – какво да кажем. Огромен, шумен, скъп, преливащ – на моменти задушаващ се – от живот град, в който понякога англичани се срещат по-рядко и от кошчета за боклук. Не смея и да си помисля, че съм видял или разбрал достатъчно от него за жалките си няколко дни тук. Самата чудовищност на мащабите му ми пречи дори да подхвана да го описвам от някъде. След като включително долни хейтъри като скромния пишещ успяха да намерят с какво да наквасят претенциозните си души (и пресъхнали гърла), то в Лондон всеки наистина би намерил по нещо за себе си. Всъщност, по време на гореспоменатата си разходка край Темза, дерзаейки именно над въпроса как човек би могъл да обхване този град, асоциативната ми верига неизбежно стигна до Гео-Милевия “Ад”:

А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза –
далеко протича
и мъкне, довлича
от всички морета, от всички земи
калта на света
– всемирната черна мизерия:
италианци и немци,
чехи, поляци
монголци и негри,
всички раси,
народи и нации –
безродни скиталци
дриплювци
жълти
изпити
от глад
довлечени тук сред големия град
лумпенпролетариат –
плевел и дим:
Всички пътища водят за Рим. –

Никой повод да се цитира Гео Милев не бива да бъде попдминаван, обаче и той, може би характерно, този път е едностранчив и твърде, твърде краен – “стриктно и конкретно категоричен”. В случая това е чисто и просто грешно.

Е, Абигейл, are you warm enough?

Мъглиж беше пръв!

Асоциативната верига до заглавието беше едно от най-рандом нещата, които са минавали през главата ми напоследък и започна с решението, че не може да има по-стандартно заглавие на пост от “Лондон: ден Първи”. А и, ако има ден първи, ще е Неподредено да няма ден Втори и ден Трети и… Та затова: Мъглиж беше пръв!

Също така днес наистина е ден Първи от кратката ми лондонска ваканция.

Все още дори не съм се наканил да сляза до кухнята за някаква кратка закуска – вместо това зяпам недовършения The Shard на фона на необичайно синьото английско небе и чакам съквартирантите на моя домакин да се изнесат за работа, за да не се налага да си пресичаме пътищата в банята.

Обикновено картинките стрували 1000 думи, затова ето ви хиляда думи по темата отдолу:

Други от случайно насъбралите се от кацането ми снощи насам мисли включват:

  • Никога не се чувствам толкова близо до който и да било бог, колкото когато самолетът каца през гъсти ниски облаци. Отляво виждаш нищо, отдясно виждаш нищо, някъде отдолу има (евентуално) писта, но също така със сигурност има и земя, подозираш, че пилотите виждат не повече от тебе и разчитат на уредите си… После се сещаш, че софтуерът за тези уреди е писан от хора също като теб, някои от които със сигурност са мразели работата си, докато са го правели. И някъде тогава почваш да си мислиш, че всъщност да си религиозен и да има на какво да се надяваш понякога е много мъдра стратегия.
  • В тази страна всички говорят английски!
  • Мога да пия ale-ове, докато стана дебел и проговоря с working class акцент. Но това съм го споделял и друг път

 

И накрая, за да не съм капо, а и защото довършването на въпросната беше важна част от пристигането ми насам, ето един чудесен откъс от още по-чудесна книга  с разочароващо cheesy край. Книгата е The Messenger на Markus Zusak и е доказателство, че човек понякога може да чуе добра препоръка дори от полякини.

Ritchie stands up and walks into the river. The water rises above his knees. He says, “This is what our lives are, Ed.” He’s picked up on the idea of things rushing past us. “I’m twenty years old, and”—the Hendrix-Pryor tattoo winks at me under the moonlight—“look at me—there isn’t a thing I want to do.”

It’s impeccable how brutal the truth can be at times. You can only admire it.

Usually, we walk around constantly believing ourselves. “I’m okay,” we say. “I’m all right.” But sometimes the truth arrives on you, and you can’t get it off. That’s when you realize that sometimes it isn’t even an answer—it’s a question. Even now, I wonder how much of my life is convinced.

I get to my feet and join Ritchie in the river.

We both stand there, knee-deep in water, and the truth has well and truly pulled our pants down.

The river rushes by.

“Ed?” Ritchie says later. We’re still standing in the water. “There’s only one thing I want.”

“What’s that, Ritchie?”

His answer is simple.

“To want.”

Всъщност на тази книга може да се гледа като на омекотен Fight Club, пригоден за семейна аудитория. И включва един от най-яките песове, които съм срещал в литературата. Сори, Oy.

Лек ден, Y’all!