Мамутът е обречен

Във виното е истината. Във виното също така са идеите да се играе CS 1.6 до 2 през нощта на тия години, както и дискусиите, които пораждат постове в ДХ. Във виното, с други думи, трябва да търсим корена на внезапно обзелото ни желание да узнаем доколко разглезеният, опасан с технологии съвременен човек е изгубил инстинктите, отнели на предците му десетки хиляди поколения да развият.

Ние в редакцията вярваме в науката и научния подход – или поне дотолкова, доколкото това ни позволява да организираме импровизирано проучване и да обобщим резултатите му на следващите редове. Въпросът ни:

Цивилизацията се е разпаднала. В градовете цари анархия – нещо средно между Mad Max и Fallout 3. Оръжейните магазини отдавна са рейднати от хората, живеещи най-близо до тях, така че достъпът до фабрично изработени огнестрелни и взривни оръжия е практически невъзможен. Оцеляването ти зависи от това да си наловуваш мамут, така че 1. от него да остане достатъчно мръвка и рунта, за да си е струвало усилията и 2. ти да останеш жив, за да се радваш на успеха си. Как ще го сториш в градски условия?

Така формурилан, той беше зададен безразборно в приятелски кръг, който може да бъде сортиран в следната демография. За да е по-научно, прилагаме диаграми.

mammoth_by_gender mammoth_by_occupationmammoth_by_colourБез да обръщаме внимание на колко малка ни е извадката, ако ще и да е представителна, както и на липсата на контролна група, продължаваме с преразказване на отговорите, които получи нашето изследване.

Програмист 1: “Прегазваме го със ЗИЛ. Ако има ЗИЛ-ове, надявам се, че има. Или го примамваме в специално приготвена за целта бетонна шахта. Всъщност, най-добре да го взривим на мамут-скара. Е, как на мамут скара – взривяваш го и пада на готови пържоли от небето.”

Балканист: “Предполагам, че с ток или огън, ако се намират. Всъщност може би ще го накарам да изяде отрова. Това обаче може да натрови месото, вярно. В такъв случай с транквиланти и, след като заспи, с обикновен нож, ако толкова държим да му ядем месото.”

Математик 1: “Ползваме higher ground, буквално и преносно. Натрупвам купчина камънак, винкели и бетонни блокове върху дъски и трупчета, на тавана на някой блок или на терасата, опъваме въже отдолу и му изсипваме цялата гадост на главата. А привличаш мамута, уцелвайки го с нещо по гъзъ.
Друг вариант е да му направим хлъзгава повърхност, по която да ни подгони – лесно ще умре от собствената си тежест, падайки по хобот.
Всъщност, ако сме решили да му копаем дупка и разполагаме с багер да го направим, може направо да го бием с багера по главата, докато умре в дупката.”

Програмист 2: “Примамвам го между високи сгради под клетка с отварящо се дъно, от която изсипвам тухли и всякаква друга гадост върху главата му.
Или му приготвям гигантски арбалет-самоделка от пружини, ластици и железа, изстрелва копия. Изисква обаче здрава инженерна мисъл и има опасност да ти го превземат.
Може и да се взема с момата от по-долу, която си търси кадърен ловец да му пристане – харесва ми как мисли.
Държа обаче да отбележа, че мамутите, които причакват Освалд зад IRC-то, ще бъдат запазени за разплод.”

Масата в The Little Things: “Закарваме някак мамута до асфалта из Борисовата, той сам си пропада в дупките и после не може да излезе. Веднъж като е пропаднал, мериш го с прашка по челната коста, докато пукне.”

Лекар: “Избиването на мамути е довело до климатични промени, така че няма да трепя никакъв мамут. Ще се изхранвам със зарзават.”

Инженер 1: “Пушка-самоделка с водопроводни тръби и дърводелски пирони. Никак няма да е трудно да се направи и би трябвало да стреля точно от близко разстояние.
По-лесно ще е обаче да го мерим с молотовки, които да го изпекат жив.
Ако си намерим и камион КАМАЗ, можем да ползваме него. Натоварен с чакъл за повече демидж, а кабината му е достатъчно здрава, за да те предпази при удара”

Инженер 2: “Набождане с джип, въоръжен с прътове.
Ток.
Подпалване с бензин, все ще се търкаля достатъчно наоколо”

Математик 2: “Рейдвам аптеката, като внимавам какви лекарства няма да ми навредят на мене после, надрусвам мамута и след това го убивам, ако той не е пукнал от сърце.
Устройвам му капан с ток, жица и локва.
Бих трепал обаче само в краен случай, иначе бих се задоволил с оцеляване с по-лесна плячка.
Но ако все пак трябва да го убия, дебела спринцовка в бута на мамута, с която да му инжектирам въздух във вените, би трябвало да го убие, ако не се разбеснее и ме прегази преди това”

Психолог: “Ще направя балиста, с която да обстрелвам гадта с подръчни копия.
Но предпочитам да се опитоми мамутът и с негова помощ да се ловят други животни или хора, които са по-маловажни и ми желаят злото.”

Архитект 1: “Намирам мъж, добър в убиването на мамути, и му приставам.
Блъскам мамута с автобус Чавдар (с изнизване като във филма “Скорост”, за да оцелея)
Викаме Славчо Тракториста, който да го блъсне с трактор.
Закарваме го до строежа на метрото, където той пропада и е на нашата милост.
Зашеметяваме Мара Отварачката и й вземаме коженото палто, с което си спестяваме нуждата да убиваме мамут за кожи”

Архитект 2: “Постигаме споразумение с мамута за взаимоизгодно съжителство.
Упояваме мамута и го подстригваме, след това го чакаме да умре от студ.”

Програмист 3: “Копаем дупка, в която го примамваме да пропадне, след което я покриваме с непропускливо платнище (тип найлон) и му правим газова камера. Ако няма газ, хвърляме фосфорни факли, които да му изсмучат кислорода.
Заплитаме го в жиците на трамвая. Евентуално може да се наложи да го намокрим предварително.”

Педагог: “Организирана група от свои хора, с които примамваме мамута и го наръгваме.”

Инженер 3: “Трябват ми няколко часа да разработя план, не мога да ти кажа веднага.”

За да е по-систематизираничко, ето ви още една графичка.

Die, mammoth, die
Die, mammoth, die

Няколко извода се налагат веднага:

  1. Всички са си чели книжките като малки и си спомнят онези картинки на тълпа неандерталци, хвърлящи камъни и дървье по главите на пропаднали в дупка мамути. Респективно, всички сме с добре промити мозъци.
  2. Електричеството и автомобилите са толкова неразделна част от мисленето ни, че успяваме да ги асоциираме дори с лов на мамути, пренебрегвайки логистични проблеми като наличието на ток, автомобили, бензин или пътища.
  3. Въпреки всичката софистикация, на която ставаме свидетели, един-единствен участник би се осмелил да си самосдялка пушка.
  4. Племенният строй с налични алфа-мъже и алфа-жени се налага от само себе си в момента, в който организацията на повече хора (напр. за строеж на фабрики или напоителни системи) отпадне като необходимост.
  5. Разпадането на цивилизацията от само себе си ще освободи генетичния басейн от около 10% от човечеството, което ще се опита да се споразумява с мамути, когато от тях се иска да ги ловуват.

Какво научихме, уважаеми наши двама читатели, дочакали края на този мамутски пост? Че човечеството ще го бъде, по един или друг начин. Че забравени неща могат много бързо да се припомнят и усъвършенстват. И също, че ако някой ден настъпи анархия и по улиците забродят мамути, пазете се от коварните архитекти.

Свиреп, кръвожаден и много опасен
Свиреп, кръвожаден и много опасен

Колега, и корпокрацията не е стока

Обикновено можете да ме видите да се кълна на килимче във вярност към Капитализма – големия лош капитализъм, който винаги е удобен обект за персонификация и хвърляне на вина, ако нещо не ни върви, както смятаме, че ни се полага. Бих ви изтъкнал доста аргументи: очевидно тласка напред този мистичен, също персонифициран, “прогрес”; очевидно в няколкото стотин години, през които можем да говорим за съществуването му, е направил животите ни по-дълги, по-леки и по-богати; а и като че ли за момента нямаме измислено нищо по-близко до онази митологична меритокрация, в която всеки получава точно това, което си е заслужил. А и, както колегата така красноречиво описа в предходния пост, основният му идеологически противник от доста време насам – тоталитарният комунизъм, също толкова очевидно не работи.

За да има обаче баланс и немалко долна хипстърия по този сайт, днес ще си поговорим за онези кратки проблясъци на анархо-утопична злост, които иначе се старая да претопявам и притъпявам в умерени количества алкохолни напитки. Не толкова от угризения или от гузна съвест, опазил ме вселенският ред, а заради натрапчивото чувство, че всъщност и тук, както навсякъде, и ти, както всички, няма да намериш пълно щастие.

Проправяш си път през потъналите в поръбени с оранжеви сенки и отблясъци плочки по тротоара; битови миризми и още по-битово дрънчене на градски транспорт. Докато един изтърва патронче евтина ракия върху бетона, създавайки краткотраен облак спиртни изпарения, друг изпразва бидонче от разваленото си кисело зеле в канализацията на улицата, а трети се мръщи под неоновите лампи на престарелия трамвай, някъде не много далеч някой си купува работна чанта от орехови дъски – не защото е особено практично или пък му се налага, а защото е интересно, пък и “300 евро са така или иначе разумна цена за работна чанта”.

Проправяш си път, като внимаваш да не цопнеш в потайна локва, и си мислиш, че всички те заедно са индустриалното общество. Чантите за 300 евро от орехови дъски и бидоните домашно кисело зеле; новият джип, гордо носещ един от вече придобилите култов статус “СВ” регистрационни номера и още по-гордо паркиран напреки тротоара и на половината улица, и неоновата опърпаност на трамваите. Ти, който се опитваш да намериш логическото основание за всички тези разлики, и другият, който е твърдо убеден, че бизнес интересите имат всяко логическо основание да се поставят по-високо от тези на отделните индивиди, съставляващи конкретния бизнес; техните мечти, цели, развитие и… ами, щастие. Личното ти, вътрешно убеждение, че да помогнеш дори на един-единствен човек да надскочи себе си е една от основните причини въобще да те има, и корпоративната философия, че най-ефикасният е този работник, който умее до съвършенство една-единствена задача, завинаги.

Крепостничество на индустриалната революция. Тоталитарна Северна Корея създава стада унифицирани до обезличаване лайнояди, капиталистическата западна цивилизация произвежда прегорели, загорели, еквивалентни в болезнената си индивидуалност органични роботи. Knowledge workers, които не познават дори себе си.

Доста мрачно стана, а. Всъщност дори не исках да кажа точно това, ще прощавате. Да си осиновяваме по една панда и да се приключва вече.

Simmer down and pucker up
Simmer down and pucker up

Пред клетката на лайнояда

Обикновено избягвам да пиша ревюта на филми. Може би не се чувствам достатъчно компетентен, а може и да е защото предпочитам да се гмуркам в свободата и мистериозността, която се крие зад неопределеното “харесва ми” или пък “ммм, не много”. Но сега ще изляза от комфортната си зона, защото един доста случаен филм ме замисли и без самият филм да има такъв потенциал, замислянето ми погуби една моя мечта, и като страничен ефект ме обрече да не изпълня едно обещание.

Преди години с един добър приятел обикаляхме весело и безгрижно улиците на Париж, той ме просвещаваше в прекрасните тайни на града, а аз му разказвах чудеса от цял свят (градът и светът – да видим дали някой ще хване препратката, чува се, че хората ни четат блога с енциклопедия в една ръка и Гугъл в друга). И говорихме, говорихме за всичко. И ето, живо си спомням как, вървейки покрай канала Сен Мартен, констатирахме заедно, че и двамата мечтаем да посетим Северна Корея. Не знам за него, но мен тази мистериозна страна ме привличаше главно с желанието да видя до какви абсурди може да достигнат хората и с предизвикателството, което едно такова пътешествие предоставя. Там се ходи изключително трудно, само със специални програми, само по разрешените места и неотлъчно от личния ти гид, но бях готов дори на това, за да се докосна до едно от най-трудбно достъпните кътчета на света.

Говорихме дълго и интересно, защото и двамата бяхме чели пътеписи и абсурди от страната. Накрая се уговорихме тържествено някой ден да се срещнем пред клетката на лайнояда в Пхенянския Зоопарк. Чудите се, може би, какво е лайнояд, въпреки че името доста добре го дефинира? Ами бяхме чели някаква статия, как с глада, който цари навсякъде из Северна Корея, за животните в единствения и зоопарк няма съвсем никаква храна и гледачите са принудени да ги хранят с отпадъци и изпражнения. Така че лайноядът е всяко животно в зоопарка, а срещата ни е пред коя да е клетка.

Всъщност собствената ми баба е ходила в Северна Корея, по времето когато тя е била една съвсем нормална соц-страничка, с едва забележим уклон към днешните абсурди. Всъщност, до падането на СССР в Корея ги има нормалните ексцесии на тоталитарните режими, както и най-тежкия култ към личността в Световната история, но поне няма глад, повсеместна бедност и мизерия. Това което баба ми е видяла даже много и е харесало, а и свободата и на придвижване и наблюдение не е била особено ограничена. Но това време свършва в края на 80те и страната се изолира в собствената си пропагнадна параноя, заобградена от ужасни империалистически врагове, оплюващи Великия Лидер и създаващи дяволски форми на пропаганда като например “интернет”. Населението прогресивно обеднява и за храна започва да се разчита главно на помощи, макар икономическата самодостатъчност да е един от стълбовете в управляващата доктрина, завещана от самия Вечен Лидер и дядо на сегашния. Партийният и по-скоро военният елит от своя страна си живее царски, макар и всеки да е под заплахата да загуби благоволението на диктатора. Въоръжението е главен приоритет, а годишната бройка туристи допускани до Пхенян е около 10тина хиляди, повечето китайци.(без излизане навън от столицата, защо туристи биха искали да видят нещо по-различно от Величието на паметниците и празните улици на Пхенян).

И така, продължих да си мечтая да видя земния ад и да стана част от тези избрани няколко хиляди души, които успяват да се удивят наживо на чудесата на Северна Корея. Чак до тая зима. Когато излезе “The Interview” дори не ми звучеше като нещо дето бих желал да видя – американски филм затова как вездесъщите американци ходят и тормозят или трепят някакво диктаторче – виждали сме безброй от тия, пък какво като диктаторчето е базирано на съвсем истински изрод в този случай – и в “Inglourious Basterds” беше, пък той не ми хареса много (възмутени шушукания из редакцията?). Когато Северна Корея изпищя че някакъв американски филм бил най-тежкият възможен акт на тероризъм ми стана леко по-интересна цялата работа, обаче все още желанието ми да го видя не беше достатъчно силно, че да направя нещо по въпроса. Дори целите схеми с хакерство, изтеглянето на филма от кината, връщането му бяха само някакъв новинарски шум покрай ушите ми. Но ето, че зимата един друг приятел го изтегли и предложи да го гледаме и аз вдигнах рамене в безразлично “Ем ОК”.

Самото гледане накрая се случи в ранната сутрин след безсънно пътуване с нощен влак. Очаквах, че ще заспя всеки момент. Самият филм обаче има достатъчно смешни моменти, за да поддържа интереса и да подкалжда бъзици и коментари и съответно да държи двама смъртно-уморени човека будни. Очаквах повече от досадното влияние на съвременните комедийни сериали, в които всяка дума, която някой казва трябва да бъде възприемана като смешна, докато истински весели неща има рядко. Филмът си имаше (пародийните) сериозни моменти, оставяше време да се замислиш за нещата и, най-важното за мен – имаше и няколко смешки с дълбочинка, освен повърхностно ниво. И беше толкова несвързан с реалността, че дори вътрешното ми желание да се показвам като досаден начетен сноб откриващ грешките във филмовата реалност беше удавено в зародиш от пълната пародия на всичко, до което този филм се докосва. Като изключим два епизода в които досадно много кръв шурти насам натам без видима артистична нужда, бих казал, че даже цялото преживяване беше доста увлекателно (синонимът на “приятно” дето внезапно ми хрумна в трети клас при поредното съчиниение на тема “Как прекара лятото”, който явно още не съм готов да заменя с друг). И не че разбирам много, ама Джеймс Франко който гледам за пръв път (не, не съм гледал оная гадост дето си реже ръката) трябва да е доста добър актьор, за да може да говори толкова простотии толкова изразително. Готово, гледахме едно леко и смешно филмче вдигнало голям шум, убедихме се, че този шум е абсурден и че явно няма нищо общо със съдържанието на филмчето и заспахме блажен предиобеден сън. Енд ъф стори.

Да, ама не, както обича да казва гореспоменатата баба. Истинският ефект от филма дойде няколко дена по-късно. Пак се зачетох в Уикипедия (винаги след филми чета за тях, друго си е писмената медия, май нещо съм повреден), пак си припомних за ужасите на режима и пак се замислих за нашия приятел – лайнояда. И по-конкретно, аз искам ли наистина да го видя, та това ще е най-депресивния зоопарк на света, където се ходи само с придружител и докато гледаш животните ядящи изпражнения ти обясняват за величието на страната и разбира се нейните любими лидери. Всъщност, това ще е ужасно…и по-лошо, лицемерно. Защото единият вариант е да се правиш на голям отворко и да попиташ защо всичко е толкова зле, а другият, който всъщност всички избират е да си траят и да гледат, защото никой не е готов да си зареже чудесния животец, за да гние в севернокорейски пандиз понеже е отворко.

Но тук дойде и по-сериозната реализация. Не е ли самото ходене в Северна Корея същото като ходенето в ужасния и зоопарк? Само дето вместо животински лайнояди има човешки? И туристът не може да направи друго освен да си трае и да слушка за Величието. И после да напише в блога си – ами да, аз бях там, видях това и това и в един момент дори леко подпитах гидката вярно ли е, че хората били гладували уж, следователно аз съм водач на борбата с експлоатацията и неравенството! Докато всъщност никой няма куража дори да зададе сериозен въпрос на сериозен човек както абсурдните тъпаци във филма. Ами…не, мерси, не искам да ходя да гледам депресивния пхенянски зоопарк, нито пък огромния такъв наречен Северна Корея. Може да отида някой ден, когато обаче хората ще са свободни да говорят с мен, когато няма да бъда придружаван навсякъде и индоктриниран с простотии, когато този режим падне или поне се отпусне достатъчно. Дотогава – извинявай скъпи приятелю, извинявай лайноядче, но аз няма да бъда пред тази клетка на уговорената среща между трима ни. Да, искам да видя абсурдите, но повече искам да се махнат.