Да научим нещо от… маите?

Днес ще зацикля по един сериозен въпрос, който обаче е толкова далечен от ежедневието ни, че четете само ако ви се чете за далечни цивилизации. И тъй, гледали ли сте някога някой от безбройните научнопопулярни филми на тема колапса на цивилизацията на маите? От години аматьорите по темата търсят отговор на въпроса какво се е случило в един момент на тия пусти маи, че са спрели да строят огромни пирамиди и малко по-късно са зарязали градовете си. Хвърчат насам натам теории за вулкани, инвазии, епидемии, метеорити, суши и катастрофи. Обаче, ще ви издам една тайна – видите ли такъв филм – да знаете, че най-вероятно е сензационалистка глупост, обясняваща всичко с любимата теория на създателя си и често пропускаща да попита какъвто и да е индианец или дори мексиканец. Но какво все пак се е случило, че тия маи все пак са колабирали така? Сесар, гидът ми в Тикал разказа, че маите са си строили всичко от камък и стуко, което се правило от варовик, който се пече на висока температура. В момента обаче, в който варовикът свършил, маите спрели да строят, а придружаващата еко-катастрофа от горенето ги принудила да се махнат оттам. И като гледаш загладените ъгли на огромните пирамиди и колко измити от хилядолетия дъжд са всичките стели и релефи – обяснението на Сесар е напълно логично. Самият Сесар обаче е нисък, мастит, бузест – и както сам отбелязва – един красив маянец. Това, което обаче той пропуска да отбележи, е че той е едно противоречие – как тъй след като маите са изчезнали, насред второто десетилетие на ХХ век един от тях ме развежда из руините?

Истинските изследователи на маите сега биха се подсмихнали под мустак, защото всъщност тъй нареченият колапс е мистериозен, но далеч не толкова внезапен, страшен или – най-вече – финален, колкото думата предполага. Просто периодът на класическите маи свършва и е заменен от периодът на следкласическите, някои градове (най-вече Тикал) западат, а други – особено тия в Юкатан и в планината – тепърва започват да се развиват. Всъщност, това което повечето хора си представят като се каже “цивилизация на маите” са пирамидите на Чичен Ица, построени след тъй наречения колапс, а последният независим град на маите пада под испански контрол чак през 1697 г и се намира на някакви си 40 км от древния Тикал. Тука обаче идва момента, в който да спасим любимия ни блог от затъване в чревоугодство и да го върнем в полето на философията. И тъй, след всичко, което съм изчел и изгледал за тия маи и след това което видях наживо там обаче у мен се промъква едно съмнение. А именно, ние задаваме грешния въпрос. Ние сме представители на европейската цивилизация и множество други, които са се влели в нея или са я повлияли по някакъв начин. Дори да се броим частично за връзка с ориента (макар че всеки българин веднага ще отрече това, дори устата му да е пълна с дюнер) ние пак сме повлияни от класическите цивилизации на древността. За нас времето тече напред, хората се раждат и умират, същото с градовете, държавите и цивилизациите. Съответно когато някакви хора си зарежат всичко, което са правили – виждаме колапс. За маите обаче времето е съвсем друго – те са ималли календар започващ хиляди години в миналото и отиващ хиляди години напред в бъдещето. За маите те самите (а и ние сега!) живеем в четвъртата хилядолетна епоха от началото на света. За маите – времето е циклично. О, циклично, супер, мейкс сенс, нали – викате си и си представяте как някакви неща случили се някога (чума, например?) се повтарят. Да, ама това изобщо не е достатъчно, за да се откъснем от собственото си обусловено от цивилизацията ни мислене и да си представим истинската цикличност като начин на живот. Представете си, как изглежда живота и мотивацита на човек, ако знаеш, че бъдещето е определено в някаква степен от миналото и че твоето мизерно съществуване няма да го промени. Представете си, как протича всеки ден, ако вярваш предварително, че тоя ден си има цел и тя е – примерно да береш царевица, да участваш в ритуал или пък – да си седиш вкъщи, защото е денят за война на комшиите ти. Представете си, колко по-лесно се понасят всякакви гадости, и приемат всякакви загуби ако знаеш, че те са предопределени, както е предопределено, че ще отминат. Представете си цяла цивилизация на хора, които могат да губят с достойнство. Представете си – как смъртта е маловажно събитие в един такъв начин на виждане на света, затова с готовност отиваш на война когато му е времето, а пък ако вземе, че стане тъй че ще те принасят в жертва – можеш разбираемо да го впишеш в светогледа си. Но може би не става дума само за смъртта на човека, а и за тази на града, държавата, цивилизацията? Та тогава – как можем да говорим за колапс, ако за самите хора преживели (или пък не) въпросния – той е просто поредното логично и последователно събитие? И тъй, когато дошло времето градовете да си умират, естествено някакви хора се борили срещу упадъка, но на всички било ясно какво става и колко логично и очаквано е то. Да губиш е част от света.

И когато идват испанците на Алварадо няколко века по-късно, реакцията е подобна – след неуспеха на войната идва примирението, дошло е времето на испанците, а маите стават селяни копаещи каквото е нужно в момента на господарите. И тъй, при истинския сблъсък на цивилизациите, цикличната го е отнесла здраво от праволинейната, нали така? Отговорът на този въпрос е безспорен. И все пак, някакси, точно тия хора, тривиализирали съществуването си до такава степен – са оцелели много по-истински, отколкото повечето други народи на предколумбова Америка. Днес маите са вторият по население индиански народ на целия Американски континент и единствените, за които може да се каже, че броят им е по-голям отколкото при идването на Колумб. Защото в техния цикъл възходите и паденията идват, отминават, пак идват, но оцеляването никога не изглежда да е било застрашено – защото винаги ги е имало, и съответно винаги ще ги има. Та истинският въпрос за мен не е какво е причинило колапса или дори дали го е имало – а какво може нашата цивилизация да научи от древната цивилизация на цикличното време. В момента човечеството, водено до голяма степен от нашата забързана напред цивилизация – е изправено пред няколко кризи, от пандемия до неизбежното вече глобално затопляне. Дали сме готови да се справим с тях, по начина по който сме се справяли с всичко досега? Нашата цивилизация никога не е губила цивилизационна битка; маите са губили много пъти, и са оцелявали, и са процъфтявали.