Пейка с блейка

В сърцето на Шопланд – Софийското поле, навръх Лозенския баир в гр. София, се намира местността Кръста. Или кръстовището Кръста. Или каменният възпоменателен кръст Кръста. Някога имаше и бирария “Кръста”, но тя загина заедно с всички останали бараки в карето, за да направи път за – най-вероятно – нова “бутикова сграда на тихо, но същевременно комуникативно място до метрото”. Едва ли на някого ще липсва точно тази кръчма с хлопащи дъски на пода и вмирисана тоалетна, но не за нея ни е приказката.

Мястото се намира насред небезизвестния “елитен столичен квартал” Луксозенец и е наречено така най-вероятно на въпросния каменен следосвобожденски кръст, но подобно тривиално обяснение, разбира се, не е по вкуса на докачливите местни, заради което в митологията му успява да се намеси Константин Велики и неговите съновидения; но и за това не е приказката ни.

Всъщност искам да ви разкажа за ето тази проста пейка:

От едната ѝ страна на неравни интервали дрънчи, клати се, трополи и вдига софийската прах древната, вечната жълто-сива мотриса на Трамвай 10 и разнася в спаружената (зиме – от надутото парно) или запотената си (лято – от липсата на климатик) пазва горди граждани, които може би в точно този момент се заричат повече да не стъпят в градски транспорт и да се превърнат в автокентаври. Както и по някой пияница – не знам защо, но в този трамвай винаги, във всяка посока, по всяко време на денонощието има поне един много пиян човек, вглъбен в собствения си свят на алкохолни пари и вселенска премъдрост.

От другата страна на пейката пък се е разстлал този идол на урбанизма: четирилентовият булевард Черни връх. Шумен, натоварен, коли фучат, джипове бибиткат, беемвета не дават мигачи, дизеляк Голф се шмугва сред облак черен дим, тук-там пропищява линейка с надути сирени и всичко това на метри от нашата пейка.

Зад нея пък се е заформил класически неподдържан храсталак с елементи на пущинак и зараждащ се потенциал за нерегламентирано сметище, а точно до нея се намира чешма, която понякога тече, но никога не се отича, превръщайки по този начин коритото си в малко блато с комари и подгизнали фасове.

Какво, тогава, търси това иначе масивно парче външна мебел насред това мъничко парче тротоар по средата на оживено кръстовище?! Сянка няма, завет няма, тишина, спокойствие, уединение – кое да е от минималните изисквания дадена пейка да съществува на определено място; само вие, твърдите дъски под меките ви части, фините прахови частици в дробовете ви и целият градски ропот.

Мистерията ми се изясни една съботна сутрин, малко преди 9 сутринта, когато с бодра крачка се отправях към парка за седмичните си 5 километра, с които да поддържам самозаблудата, че все още съм активен човек.

Обичам сутрините на почивните дни. Като горд, но не особено щастлив, притежател на безпощаден биологичен часовник, аз никога не се успивам, но и никога не се наспивам; и в почивните дни се будя точно толкова рано колкото и в работни. Това има и своите предимства, а едно от най-големите от тях е, че имам възможността да видя големия град, докато все още спи и е на практика празен (“Hell is other people”). В свежестта и тишината всичко е по-чисто, хармонично и красиво и някъде в душата ви може да проблесне краткотрайната надеждица, че всичко ще бъде наред.

В точно една такава оптимистична утрин, пресичайки на Кръста, за първи път видях човек да седи на пейката. Човекът имаше характерния клошарски вид – навлечен с всичките си дрехи, заобграден от изтъркани найлонови торби, с неподдържани брада и коса – и първата ми мисъл беше, че е нощувал там. Но не: той седеше и блееше. С други думи: използваше пейката по предназначение. Защото, ако въздухът е достатъчно чист, а трафикът достатъчно малко и, най-вече, ако човек е достатъчно тук и сега, от точно това място се открива внушителна, почти необременена гледка към Витоша… нещо, което за мой срам не бях забелязал до този момент в жадната съботна утрин. И тази пейка между трамвая и колите, до храсталака и блатясалата чешма, е единствената панорамна по цялото протежение на булеварда, прерязващ бетонния кошмар на южните квартали от центъра, та чак до околовръстното. Да седнеш на края на света, да си клатиш краката и да плюеш в нищото; Лозенец не е точно краят на света, пейката не е достатъчно висока, за да си клатите краката, и моля ви не плюйте по тротоара, но разбирате мисълта ми, уважаеми двама верни читатели.

В мараня и мизерия, но въпреки това си е там

Всяка пейка има нужда от своята блейка, за да я осмисли.

Три истории от земния рай

Преди няколко (6? 7?) години вашият скромен автор спечели награда в конкурс за пътепис на тема ”Где е земният рай?”. Сега обаче въпросният осъзна, че издателството към което беше конкурсът и съответно издало пътеписа вече не съществува и не мога да го разпространявам наляво надясно както си искам. Съответно, препубликувам в блога.

Три истории от земния рай

Аз не съм пътувал навсякъде по света. Даже от Европа почти не съм излизал. Но знам къде е земният рай, бил съм там много пъти. Сега ще разкажа три истории от там.

Преди две години бях в Ирландия. Там, на средата на острова, има едно селце на име Кашел. Точно до селцето, на един хълм извисяващ се високо над равнината, се намират останките от древната крепост-манастир със същото име. Някога това място е било седалището на кралете на Мънстър – царство, заемащо южната половина на острова. Руините са много интересни, тук таме има запазени стени и сгради, каменни кръстове и една цяла-целеничка кръгла кула на повече от хиляда години. И там, в сянката на кулата се открива една чудна гледка към заобикалящите безкрайни зелени поляни. Виждат се и други руини – на едно малко абатство наблизо и на замъче в далечината. Цялата Ирландия е такава – като една зелена ливада изпълнена с древни руини. И, както си седях там сред величествения порутен манастир и се опитвах да свържа беглите си познания по ирландска история с това, що пишеше на табелките наоколо – аз усетих един особен порив на щастие. Щастието на изследователя, който открива нови места и изпитва този приятен трепет точно преди да научиш нещо много интересно. Същевременно – щастието на спокойствието, да знаеш че каквито и проблеми да имаш или да си имал някога – те са далеч от теб сега, ти си накрай света си и те всички нямат значение, единственото важно е изследването, новите неща и впечатления и прекрасното място, на което се намираш. Ето това за мен е земният рай.

Преди няколко години бяхме с двама приятели в Малта. На брега на юг от Валета са разположени “Трите града” – три слети селища, които са били центърът на живота и главно пристанище на острова преди кръстоносците да започнат строежа на огромната крепост Валета след като трудно, благодарение на серия от събития, които те определят като чудеса, – отблъскват с много кураж турската обсада през 1570-та година. Сега градчетата са запазили чара си и са особено приятни като място където виждаш истинския живот на малтийците и няма много туристи. И така – озоваваме се на центърчето на Биргу, най-голямото от трите градчета (прекръстено на Виториоза след прочутата обсада). Точно на площада, до огромната църква – всички църкви в Малта са огромни и красиви – има малка отворена зелена врата с малко сувенири и картички отпред. Влизаме да си купим картичка…и сякаш прекрачваме в друг свят. Оказва се, че вратичката води в нещо като безплатно музейче на града, където един мил старец веднага ни посреща и предлага да ни разходи из двете стаи. Старецът няма зъби, но излъчва толкова благост и такова желание да ти разказва историята на обектите в музея, че се понасяме по течението в една чудна, макар и малко несвързана история. Вече не помня историята, помня обаче как се дивих на това колко добрина струеше от този човек. В един момент на разваления си английски той запитва – а вие какви сте? Отговорът “българи” не го задоволява, пита ни в какво вярваме. Не е чувал и за Източно Православие, но след цялото ни обяснение какво представлява то – той казва “Ама значи и вие вярвате в нашата Богородица!” и в очите му се появяват сълзи. Отива до едно чекмедже и вади оттам едни кутийки и ни ги бута в ръцете. Съдържанието им се оказва по една юбилейна малтийска монета от преди 50 години с облика и благословията на Богородица. Занемели сме – подарък, за нас, задето му посетихме музея и вярваме в Богородица! Накрая все пак си взимаме картички и той, несвикнал с новите монети (Малта тъкмо беше минала на евро), се опитва да ни върне два пъти повече пари отколкото сме му дали. Записваме се в книгата за благодарности на музея, прави впечатление, че и другите посетители са били дълбоко възхитени от човека, а не от музея. Излизаме от малката зелена вратичка променени – току що сме срещнали безкрайно добър, истински свят човек. Ето, вътре зад тая зелена врата също е земният рай, защото там на едно дървено столче седи земният ангел. 

Преди десетина години – тръгнахме един летен ден с баща ми на север откъм хижа “Изгрев” в централните Родопи, качихме връх Карабалкан, нагледахме се на чутовните гледки от билото на втория по височина рид на Родопите и слязохме оттам към Чудните Мостове. В късния следобед тръгнахме да се прибираме по дългия път откъм Мостовете към главния път за град Чепеларе. Вървяхме си ние по каменистия път над малка рекичка в дъното на долчинката и ми беше леко на душата, току що бях видял незнайни чудеса, вълшебни гледки, страшни животни  (в този ден за пръв път видях отровна змия), а и съм бил тъкмо на тази 15-16 годишна възраст, когато хлапетата са особено впечатлителни. И тогава небето над нас започна да се смрачава, започнаха да се чуват първите грамотевици. Чували ли сте грамотевица в планината? Тътен, който идва едновременно от всички страни, който разтриса дърво и камък, който се прелива със следващия си другар в една безкрайна поредица от земетресения. И тогава заваля яростният дъжд. Порой, от който не можеш да се скриеш с дъждобран, вода, която пада от небето и от всичките ти страни така, че се сливаш с нея, плуваш прав. В този момент усещаш как се сливаш не само с дъжда, с гръмотевиците, а и с цялата прекрасна долина, с цялата природа, с целия свят! Иде ти да запееш от еуфория. Поглеждам баща си, който си върви до мен и от ръкавите му тече вода. Не мога да се отърва от усещането, че той е знаел през цялото време, че тук, насред тоз безкраен път и тази малка долинка, е скрито това неземно усещане.

Мокри до кости стигнахме до главния път, където веднага мина един човек с джип и ни взе до града. Не сме му махали, просто си спря да вземе двама мокри странници. Така е из планината, хората просто помагат. Така е в земния рай.

Бях в земния рай когато се разхождах с любовта на живота си из селцата на Бретан; когато обикалях с добър приятел планинските пътища на Албания; когато в раздрънкан влак гледах безкрайните степи на Украйна и пих чай от самовар; когато видях най-хубавата гледка на света от кулата на кметството в Сиена; когато ме духна морският бриз на ферибота между Африка и Европа; когато се докоснах до вековните гори и мъгливи езера на Ливония; когато си играх на археолог из руините на древната цивилизация на Сардиния;  когато един човек зад църквата-костница в Плевен ми разказа чудната история на града; когато се пазарих за пъстро одеало в мароканско дюкянче… Но това са само няколко истории от много, много други. За мен земният рай е навсякъде, където човек усеща неописуемото щастие от пътуването, изумлението от красотата на света или добротата на хората, вълнението от изследването на непознати места. Пожелавам и на всички вас да се озовавате по-често там и всеки път, като пътувате – да откривате земния рай за себе си на ново и ново място.