Три истории от земния рай

Преди няколко (6? 7?) години вашият скромен автор спечели награда в конкурс за пътепис на тема ”Где е земният рай?”. Сега обаче въпросният осъзна, че издателството към което беше конкурсът и съответно издало пътеписа вече не съществува и не мога да го разпространявам наляво надясно както си искам. Съответно, препубликувам в блога.

Три истории от земния рай

Аз не съм пътувал навсякъде по света. Даже от Европа почти не съм излизал. Но знам къде е земният рай, бил съм там много пъти. Сега ще разкажа три истории от там.

Преди две години бях в Ирландия. Там, на средата на острова, има едно селце на име Кашел. Точно до селцето, на един хълм извисяващ се високо над равнината, се намират останките от древната крепост-манастир със същото име. Някога това място е било седалището на кралете на Мънстър – царство, заемащо южната половина на острова. Руините са много интересни, тук таме има запазени стени и сгради, каменни кръстове и една цяла-целеничка кръгла кула на повече от хиляда години. И там, в сянката на кулата се открива една чудна гледка към заобикалящите безкрайни зелени поляни. Виждат се и други руини – на едно малко абатство наблизо и на замъче в далечината. Цялата Ирландия е такава – като една зелена ливада изпълнена с древни руини. И, както си седях там сред величествения порутен манастир и се опитвах да свържа беглите си познания по ирландска история с това, що пишеше на табелките наоколо – аз усетих един особен порив на щастие. Щастието на изследователя, който открива нови места и изпитва този приятен трепет точно преди да научиш нещо много интересно. Същевременно – щастието на спокойствието, да знаеш че каквито и проблеми да имаш или да си имал някога – те са далеч от теб сега, ти си накрай света си и те всички нямат значение, единственото важно е изследването, новите неща и впечатления и прекрасното място, на което се намираш. Ето това за мен е земният рай.

Преди няколко години бяхме с двама приятели в Малта. На брега на юг от Валета са разположени “Трите града” – три слети селища, които са били центърът на живота и главно пристанище на острова преди кръстоносците да започнат строежа на огромната крепост Валета след като трудно, благодарение на серия от събития, които те определят като чудеса, – отблъскват с много кураж турската обсада през 1570-та година. Сега градчетата са запазили чара си и са особено приятни като място където виждаш истинския живот на малтийците и няма много туристи. И така – озоваваме се на центърчето на Биргу, най-голямото от трите градчета (прекръстено на Виториоза след прочутата обсада). Точно на площада, до огромната църква – всички църкви в Малта са огромни и красиви – има малка отворена зелена врата с малко сувенири и картички отпред. Влизаме да си купим картичка…и сякаш прекрачваме в друг свят. Оказва се, че вратичката води в нещо като безплатно музейче на града, където един мил старец веднага ни посреща и предлага да ни разходи из двете стаи. Старецът няма зъби, но излъчва толкова благост и такова желание да ти разказва историята на обектите в музея, че се понасяме по течението в една чудна, макар и малко несвързана история. Вече не помня историята, помня обаче как се дивих на това колко добрина струеше от този човек. В един момент на разваления си английски той запитва – а вие какви сте? Отговорът “българи” не го задоволява, пита ни в какво вярваме. Не е чувал и за Източно Православие, но след цялото ни обяснение какво представлява то – той казва “Ама значи и вие вярвате в нашата Богородица!” и в очите му се появяват сълзи. Отива до едно чекмедже и вади оттам едни кутийки и ни ги бута в ръцете. Съдържанието им се оказва по една юбилейна малтийска монета от преди 50 години с облика и благословията на Богородица. Занемели сме – подарък, за нас, задето му посетихме музея и вярваме в Богородица! Накрая все пак си взимаме картички и той, несвикнал с новите монети (Малта тъкмо беше минала на евро), се опитва да ни върне два пъти повече пари отколкото сме му дали. Записваме се в книгата за благодарности на музея, прави впечатление, че и другите посетители са били дълбоко възхитени от човека, а не от музея. Излизаме от малката зелена вратичка променени – току що сме срещнали безкрайно добър, истински свят човек. Ето, вътре зад тая зелена врата също е земният рай, защото там на едно дървено столче седи земният ангел. 

Преди десетина години – тръгнахме един летен ден с баща ми на север откъм хижа “Изгрев” в централните Родопи, качихме връх Карабалкан, нагледахме се на чутовните гледки от билото на втория по височина рид на Родопите и слязохме оттам към Чудните Мостове. В късния следобед тръгнахме да се прибираме по дългия път откъм Мостовете към главния път за град Чепеларе. Вървяхме си ние по каменистия път над малка рекичка в дъното на долчинката и ми беше леко на душата, току що бях видял незнайни чудеса, вълшебни гледки, страшни животни  (в този ден за пръв път видях отровна змия), а и съм бил тъкмо на тази 15-16 годишна възраст, когато хлапетата са особено впечатлителни. И тогава небето над нас започна да се смрачава, започнаха да се чуват първите грамотевици. Чували ли сте грамотевица в планината? Тътен, който идва едновременно от всички страни, който разтриса дърво и камък, който се прелива със следващия си другар в една безкрайна поредица от земетресения. И тогава заваля яростният дъжд. Порой, от който не можеш да се скриеш с дъждобран, вода, която пада от небето и от всичките ти страни така, че се сливаш с нея, плуваш прав. В този момент усещаш как се сливаш не само с дъжда, с гръмотевиците, а и с цялата прекрасна долина, с цялата природа, с целия свят! Иде ти да запееш от еуфория. Поглеждам баща си, който си върви до мен и от ръкавите му тече вода. Не мога да се отърва от усещането, че той е знаел през цялото време, че тук, насред тоз безкраен път и тази малка долинка, е скрито това неземно усещане.

Мокри до кости стигнахме до главния път, където веднага мина един човек с джип и ни взе до града. Не сме му махали, просто си спря да вземе двама мокри странници. Така е из планината, хората просто помагат. Така е в земния рай.

Бях в земния рай когато се разхождах с любовта на живота си из селцата на Бретан; когато обикалях с добър приятел планинските пътища на Албания; когато в раздрънкан влак гледах безкрайните степи на Украйна и пих чай от самовар; когато видях най-хубавата гледка на света от кулата на кметството в Сиена; когато ме духна морският бриз на ферибота между Африка и Европа; когато се докоснах до вековните гори и мъгливи езера на Ливония; когато си играх на археолог из руините на древната цивилизация на Сардиния;  когато един човек зад църквата-костница в Плевен ми разказа чудната история на града; когато се пазарих за пъстро одеало в мароканско дюкянче… Но това са само няколко истории от много, много други. За мен земният рай е навсякъде, където човек усеща неописуемото щастие от пътуването, изумлението от красотата на света или добротата на хората, вълнението от изследването на непознати места. Пожелавам и на всички вас да се озовавате по-често там и всеки път, като пътувате – да откривате земния рай за себе си на ново и ново място.