Ревю на всичките сериали по Нетфликс

Последната година беше странна. Като резултат от промяната на начина на живот, бай ви автора изгледа сууупер много сериали. И сега се чувства длъжен да предаде знанието нататък, улеснявайки вашия живот с ревю от по едно изречение на ВСИЧКИ оригинални сериали на нетфликс и Амазон прайм, дето изгледах или започнах, което да ви помогне и вие да си изберете какво да гледате в очевидно неприключващите дни на пандемия. Да, знам, страхотен съм, има за какво да ми благодарите. Да, знам, повечето е хейт. Първо Нетфликсът.

Stranger Things: носталгия облечена като хорър, дето всъщност не е хорър щото всички са винаги ок, освен като свърши договора на актьора.
Ozark: е от най-добрите трилърчета налични някъде в момента, само да нямаше дразнещи тъпи деца.
Lost in Space: е където искате да сте вместо да гледате тоя шит.
The Umbrella Academy: колкото и да не ми харесва целия жанр за супергероите, това е доста ок като негов представител.
Altered Carbon: ненужен хайп, слаб сериал за гадно бъдеще дето не вдъхновява по никакъв начин.
Another Life: да да, ейсега ще се гътне земята и едно семейство на двата края на вселената ще я спаси, освен ако не го спрат, не е спасило нищо още.
Mindhunter: никога не бях осъзнавал, че реалните кримки са супер скучни, добре че майндхънтъра ми отвори очите преди да ги затвори отново ОТ СЪН!
The OA: Child abuse is not sci-fi, няма нужда да се правим, че е.
13 Reasons Why: самоубийството не е тийн-драма, няма нужда да се правим, че е.
The Witcher: сериозно, затва ли беше цялата драма? Тоя свят е покъртително беден и скучен, макар историйката да почва ок.
Marco Polo: FUCK Марко Поло, долния лъжец.
Locke & Key: Деца, призраци, ключове, детска история.
Messiah: У Руси, на тва биха му казали “Бозъ”.
Chilling Adventures of Sabrina: Оказва се, че и дяволи и вещици не могат да направят американския хайскуул интересен.
Unbreakable Kimmy Schmidt: доста свежарска комедия, естествено изчерпала се по средата на многото си езпизоди.
The Ranch: скааапаното ранчо просто не свършва и не свъършва, искам да дойде гигантската корпорация и да го купи и да го превърне на тия фабрики дето убиват света, за да спре тая мъкa. Точно така, тоя сериал ме накара да съм на страната на корпорациите срещу малкия бизнес.
I Am Not Okay with This: тоя хайскуул обаче не е достатъчно експлоатиран като идея, уот иф…телекинеза?
The Valhalla Murders: Исландияяяяяя, убийствааа, искам ощеее…
Money Heist: Еми кой да знае, че най-добрия хайст-сериал в историята се случвал от няколко години по Испанията?
One Day at a Time: туй не бих си го пуснал сам, ама съпругата го гледа, по-ок отколкото другия шит в жанра едно семейство с тийнейджъри.
Manhunt: Unabomber: разказва тая добре известна истрия в твърде много епизоди.
The I-Land: нумеро уно в явно съществуващия жанр на фантастиката, в който някакви хора се събуждат на самотен остров и накрая не разбират защо (НХССНСОИНДНРЗ)
Dirty Money: йееей, корупция има не само у нас, йееей.
Santa Clarita Diet: канибализмът не е смешен, няма нужда да се правим, че е.
Everything Sucks!: да.
A Series of Unfortunate Events: безкрайно и направено за фенове на книгите, иначе сладурско за деца дето обичат гадости, които са всички?
Atypical: От една страна, доста весело представяне на живота на човек в спектъра на аутизма, от друга е доста гадничко да ти е гадно постоянно от това в какви засрамващи обстоятелства ще го вкара хайскуулът.
The Haunting of Bly Manor: хорър както си се прави, ма не мога да го догледам щото трябват специфични условия.
Maniac: оригинално, ок нетфликс, ето такъв шит очаквам от вас.
The Queen’s Gambit: Ех ако само Боби Фишер не беше откачен асоциален антисемит, ами вместо това сладка мацка преборваща патриархата, какъв хубав свят щяхме да имаме!
Peaky Blinders: О да, мафии бандити и убийства така както трябва да се направят тия неща.
You: крийпня с убийства, сталкване и излишна драма.
Dead to Me: убийството не е смешно, няма нужда да се преструваме, че е.
Social Distance: това повече дразни в момента, отколкото се асоциираш с него.
The Politician: Това сега открих че имало втори сезон, първият беше – какво ли ще стане ако в американския хайскуул има избори!
Sex Education: Ами ако в хайскуула говорим за секс, дали пък няма да е оригинално?
Snowpiercer: тоз влак го гледам в момента и направо ме влудява защо тия хора вдигат великата революция на влак, а не в бункер, примерно, и никой не ми казва!
The A List: НХССНСОИНДНРЗ номер 2
Norsemen: комедийка с викинги, доста по-смешно от очакваното.
The 100: Това има точно толкова епизода, да си ги гледат сами.
Age of Samurai: Battle for Japan: туй е ново новеничко, ама след един епизод доста бива, жапонци, мечове, тупаник а у.
Bridgerton: сериозно, някой би ли повярвал че съм гледал това? Прави сте, няма да го пипна.
The crown: дюуд…
Master of None: абе комендията не трябва да е мъка, нали, аз ли се обърках нещо?
Russian Doll: Малко разочароващо накрая ама вълшебна концепция, че и още ще има.
Final Space: туй е доста добро като за космическа анимация искам си третия сезон, много е важно!
Space Force: ох, аве тез хора си избраха клоун за президент и всички до един забравиха какво е смешно и какво не е.
The English Game: ако обичате футбол, доста бива, иначе сигурно никак, но понеже не съм бездушен робот няма как да ви кажа.
Emily in Paris: жанрът с чужденеца дето отива някъде сред странни туземци не се ли изчерпа някъде преди 1900 година?
Big Mouth: а ако в хайскуул всички са сууупер-грозно нарисувани? Да, това ще е ново!
Disenchantment: Туй е по-бързо и драматично Симпсънс във фентъзи сетинг.
Love, Death & Robots: да бе, нетфликсо, не че ме питаш, ама за това искам да ми отиват паричките дето ти плащам.
Paradise PD: Просто НЕ. И фемили гай хуморът се е изчерпал много отдавна.
BoJack Horseman: най-великия анимационен сериал правен някога, зарежи всичко и гледай Коня!
The Rain: ако датчаните бяха достатъчно дарк за да направят дарк, щяха да са направили дарк, ама те не са и имаме тая бозица в хиляди епизоди.
Dark: Еми…толкова е добро, че се сещаш че има огромни дупки в плота чак два месеца след като е свършило, щото още мислиш за него. И не е дарк.
3%: бразилците знаят как да илюстрират неравенството, макар че и то се изчерпва в някакъв момент.
High Seas: изненадващо ставаща кримка на гаден кораб
Tiger King: еееми доста познавателна илюстрация колко е зле света в който живеем, но трудно се изтрайва щото на фона има много прецакани животни.
Roman Empire: НЕ. От всички глупости за Рим правени някога, това е най-дебелото НЕ.
Dark Tourist: това ако се падне на телевизора през 2006 е ок за гледане, ама специално да си го пуснеш щото искаш…
Jeffrey Epstein: Filthy Rich: е те тва е ако сте пропуснали каква е тая драма и кой тоз епстайн, ама ако не сте е само гадост.
Evil Genius: туй е за интересен тру крайм, ама нали, 4 часа кой има.
Instant hotel: Това е което съпругата ви намира докато галите тапирите в Централна Америка и чието доглеждане сте заслужили напълно.
Patriot Act with Hasan Minhaj: аве готин е Хасан амаъъъ тоя формат не е за тука, супер е странно.
Dirk Gently’s Holistic Detective Agency абсурдистка фантастика, доста жалко че е само 2 сезона, историята имаше накъде да расте.
Kingdom: Абсурдна идея, ама почвам да разбирам що целия свят си припада по корейски неща, там ги правят на друга планета.
Travelers: тез въобще не пътуват там дето трябва.
The End of the F***ing World : И аз като бях тийн си мислих, че ще свърши света и той свърши точно толкова, колкото и в тоя фъкин сериал.
Troy: Fall of a City: това знам, че всички вече сте го гледали, няма нужда от моето мнение.
Nightflyers: Хайде да цоцкаме от славата на ДжРРМ с някое от по-тъпите му произведения!
Lupin: ми доста обещаващо засега, европейците знаят как да направят кримките като хората.
Tribes of Europa: това сега е чисто ново и е с доста тъпа идея (а може би аз не обичам разединени Европи?), ама изненадващо им се получава ок.
After Life: ми не е смешно, ама в 2021 то кое е, някакво ок като ежедневна драмичка с доста малко епизоди.
Рагнарок: Само един епизод гледах, ама еййй, браво ве, норвежците спасяват планетата весело.
Formula 1: Drive to Survive – имам чувството че спортните докута трябва да се правят след като спортът е умрял, и имам чувството че това е направено на тоя принцип.
Аниметата няма да ги описвам, освен едно:
Aggretsuko, сладуркса история за панда дето я тормозят на работа.

Да научим нещо от… маите?

Днес ще зацикля по един сериозен въпрос, който обаче е толкова далечен от ежедневието ни, че четете само ако ви се чете за далечни цивилизации. И тъй, гледали ли сте някога някой от безбройните научнопопулярни филми на тема колапса на цивилизацията на маите? От години аматьорите по темата търсят отговор на въпроса какво се е случило в един момент на тия пусти маи, че са спрели да строят огромни пирамиди и малко по-късно са зарязали градовете си. Хвърчат насам натам теории за вулкани, инвазии, епидемии, метеорити, суши и катастрофи. Обаче, ще ви издам една тайна – видите ли такъв филм – да знаете, че най-вероятно е сензационалистка глупост, обясняваща всичко с любимата теория на създателя си и често пропускаща да попита какъвто и да е индианец или дори мексиканец. Но какво все пак се е случило, че тия маи все пак са колабирали така? Сесар, гидът ми в Тикал разказа, че маите са си строили всичко от камък и стуко, което се правило от варовик, който се пече на висока температура. В момента обаче, в който варовикът свършил, маите спрели да строят, а придружаващата еко-катастрофа от горенето ги принудила да се махнат оттам. И като гледаш загладените ъгли на огромните пирамиди и колко измити от хилядолетия дъжд са всичките стели и релефи – обяснението на Сесар е напълно логично. Самият Сесар обаче е нисък, мастит, бузест – и както сам отбелязва – един красив маянец. Това, което обаче той пропуска да отбележи, е че той е едно противоречие – как тъй след като маите са изчезнали, насред второто десетилетие на ХХ век един от тях ме развежда из руините?

Истинските изследователи на маите сега биха се подсмихнали под мустак, защото всъщност тъй нареченият колапс е мистериозен, но далеч не толкова внезапен, страшен или – най-вече – финален, колкото думата предполага. Просто периодът на класическите маи свършва и е заменен от периодът на следкласическите, някои градове (най-вече Тикал) западат, а други – особено тия в Юкатан и в планината – тепърва започват да се развиват. Всъщност, това което повечето хора си представят като се каже “цивилизация на маите” са пирамидите на Чичен Ица, построени след тъй наречения колапс, а последният независим град на маите пада под испански контрол чак през 1697 г и се намира на някакви си 40 км от древния Тикал. Тука обаче идва момента, в който да спасим любимия ни блог от затъване в чревоугодство и да го върнем в полето на философията. И тъй, след всичко, което съм изчел и изгледал за тия маи и след това което видях наживо там обаче у мен се промъква едно съмнение. А именно, ние задаваме грешния въпрос. Ние сме представители на европейската цивилизация и множество други, които са се влели в нея или са я повлияли по някакъв начин. Дори да се броим частично за връзка с ориента (макар че всеки българин веднага ще отрече това, дори устата му да е пълна с дюнер) ние пак сме повлияни от класическите цивилизации на древността. За нас времето тече напред, хората се раждат и умират, същото с градовете, държавите и цивилизациите. Съответно когато някакви хора си зарежат всичко, което са правили – виждаме колапс. За маите обаче времето е съвсем друго – те са ималли календар започващ хиляди години в миналото и отиващ хиляди години напред в бъдещето. За маите те самите (а и ние сега!) живеем в четвъртата хилядолетна епоха от началото на света. За маите – времето е циклично. О, циклично, супер, мейкс сенс, нали – викате си и си представяте как някакви неща случили се някога (чума, например?) се повтарят. Да, ама това изобщо не е достатъчно, за да се откъснем от собственото си обусловено от цивилизацията ни мислене и да си представим истинската цикличност като начин на живот. Представете си, как изглежда живота и мотивацита на човек, ако знаеш, че бъдещето е определено в някаква степен от миналото и че твоето мизерно съществуване няма да го промени. Представете си, как протича всеки ден, ако вярваш предварително, че тоя ден си има цел и тя е – примерно да береш царевица, да участваш в ритуал или пък – да си седиш вкъщи, защото е денят за война на комшиите ти. Представете си, колко по-лесно се понасят всякакви гадости, и приемат всякакви загуби ако знаеш, че те са предопределени, както е предопределено, че ще отминат. Представете си цяла цивилизация на хора, които могат да губят с достойнство. Представете си – как смъртта е маловажно събитие в един такъв начин на виждане на света, затова с готовност отиваш на война когато му е времето, а пък ако вземе, че стане тъй че ще те принасят в жертва – можеш разбираемо да го впишеш в светогледа си. Но може би не става дума само за смъртта на човека, а и за тази на града, държавата, цивилизацията? Та тогава – как можем да говорим за колапс, ако за самите хора преживели (или пък не) въпросния – той е просто поредното логично и последователно събитие? И тъй, когато дошло времето градовете да си умират, естествено някакви хора се борили срещу упадъка, но на всички било ясно какво става и колко логично и очаквано е то. Да губиш е част от света.

И когато идват испанците на Алварадо няколко века по-късно, реакцията е подобна – след неуспеха на войната идва примирението, дошло е времето на испанците, а маите стават селяни копаещи каквото е нужно в момента на господарите. И тъй, при истинския сблъсък на цивилизациите, цикличната го е отнесла здраво от праволинейната, нали така? Отговорът на този въпрос е безспорен. И все пак, някакси, точно тия хора, тривиализирали съществуването си до такава степен – са оцелели много по-истински, отколкото повечето други народи на предколумбова Америка. Днес маите са вторият по население индиански народ на целия Американски континент и единствените, за които може да се каже, че броят им е по-голям отколкото при идването на Колумб. Защото в техния цикъл възходите и паденията идват, отминават, пак идват, но оцеляването никога не изглежда да е било застрашено – защото винаги ги е имало, и съответно винаги ще ги има. Та истинският въпрос за мен не е какво е причинило колапса или дори дали го е имало – а какво може нашата цивилизация да научи от древната цивилизация на цикличното време. В момента човечеството, водено до голяма степен от нашата забързана напред цивилизация – е изправено пред няколко кризи, от пандемия до неизбежното вече глобално затопляне. Дали сме готови да се справим с тях, по начина по който сме се справяли с всичко досега? Нашата цивилизация никога не е губила цивилизационна битка; маите са губили много пъти, и са оцелявали, и са процъфтявали.

Пътепис от дивана

Десет дена в пълна изолация зад мен, неизвестно колко пред мен. Светът е затаил дъх насред най-ужасното бедствие, случвало се от много време насам. Вирусът не подбира, всички трябва да си стоим вкъщи и да мием ръцете постоянно. Тая пандемия дойде в най-неподходящия момент, насред важен период в живота на вашия любим автор, който трябваше да сменя града и държавата в които живее. Е, смених ги, но багажът остана на стотици километри от мен, да чака по-добри времена. Ден след ден снова из празния си апартамент и се притеснявам да не хванат близките ми чумата, да не я хвана и аз, за прехраната, за багажа, за кризите които тепърва ще настъпят, за работата си и бъдещето на целия уплашен свят, точно както всички вас. Но има и още едно притеснение, един ужас, който ме застига и не ми дава мира: свършекът на световното пътуване. Щастливият живот на пътешествениците – и мен в това число – е в пълен застой. Не се знае кога ще може да се пътува пак и дали пътуването ще прилича на това, което беше допреди само месец; въпреки оптимистичната прогноза на колегата хипстър, вече съм сигурен, че светът на пътешествията ще се промени изключително много. Вероятно за мнозина това са бели кахъри и фърст уърлд проблеми, и така да е, в момента просто не мога да мечтая. Досега не си бях давал сметка, колко важна част от живота ми са мечтите, и колко повдига настроението да си отвориш вечерта с чашка винце пътеводителя и картата на Гвинея Бисау и да си измислиш пътешествието там някога. А сега изпитвам ужас, че Гвинея Бисау може да е завинаги затворена за мен, напълно недостъпна в един свят без самолети, визи и туризъм.

И тъй до вчера. Вчера си казах – стига лиготии, светът е такъв, какъвто е, човекът е свръхадаптивно същество, а аз се имам за по-адаптивен от средното. Не се знае кога и как ще се пътува, не мога да си мечтая по стария начин – това не е причина да не измисля нов. И тъй, реших да отида на виртуално пътшествие. Хванах си виртуалния пътеводител и въображаемата раница и се качих във въображението си на безкрайнодългия автобус от Лима за Куско, където пристигнах най-накрая тази сутрин. Избрах Перу, защото дори в опимални безпандемични условия пътуването до там е трудно, скъпо и времеемко и вероятно щеше да ми отнеме години да се добера така или иначе. Отварям Гугъл Стрийт Вю и директно излизам на автогарата в Куско, започвайки разходката си. Куско е разположен на 3500 метра надморска височина и вървенето би трябвало да изисква усилия, затова бавничко цъкам напред; все пак имам опит с такава височина и знам, че ако не си напрягам организма твърде много няма проблеми с нея. Много близко до автогарата е паметникът на Пачакутек, вероятно най-великият владетел на империята на инките и главна причина сега всички да са чували за тях, а не за империята Чиму, която дотогава е била най-силната местна държава. Тука се сблъсквам с първата пречка пред разглеждането на света със стрийт-вю, а именно че то е от нивото на улицата и високият паметник не се вижда много добре. За щастие има и едни панорамни снимки по картата, които помагат да се види по-добре. Помагат и човек да се потопи по-добре в атмосферата, защото както всеки, който е бил високо в планината знае, по такива места облаците препускат страшно бързо и светлината се сменя постоянно и ето, всяка снимка е с различна светлина. Продължавам нататък по Улицата на Слънцето, главния булевард на града. Въпреки помпозното си име, тая улица не напомня с почти нищо за славното си минало, когато процесиите на инките са минавали през средата на столицата по нея. Оградата между двете платна е с интересни фигури от инкската митология и изкуство, докато от двете страни се редят дюкяни, автосервизи и така характерните и за Гватемала институции с големи, поне триредови имена, помещаващи се на горния етаж на съборетина. Всичките коли са японски, Хондата сивик е масовото превозно средство и все пак трябва да отбележа, че моята разходка във виртуалното пространство ме връща и седем години назад, снимките са от 2013 и сега може да е друга ситуацията.

Църкви и дъгички.

Ето ме и в сърцето на стария град, огромният площад Плаца де Армас, с градинка по средата и серия от колониални фасади и църкви отстрани. Из целия площад се веят знамена като дъгата, градът изглежда много дружелюбен към ЛГБТ. Бърза проверка обаче показва, че това е просто знамето на града от много години насам и разликата със знамето на ЛГБТ е, че тука има една светлосиня ивица в повече и общият брой ивици е седем, а не шест. Искали да го сменят, защото се бъркало, обаче хората си го обичали и знамето останало. Пред катедралата има тълпа от народ, и въпреки че искам да я видя и отвътре, сега да тръгна да търся снимки ще ми наруши усещането за потопеност в разходката, затова мисля да я пиша затворена щото е неделя. Отвън си изглежда точно като масивна испанска барокова катедрала, само че е на платформа със стълбички. И тя, и другата голяма църква на площада са построени на мястото на важни бивши храмове на инките, когато конкистадорите завладяват града през 1535 година решават, че веднага трябва да се заемат с изтриването на местните вярвания и замяната им с католицизъм и първата им работа е да съборят де що има сграда по центъра и да я заменят с църква. И двете църкви са в – явно характерния за региона червенокафяв отенък, същият може да се види и в хълмовете наоколо. Малко неприятно качество на виртуалната разходка е, че докато се мотае човек по площада – понякога цъка някъде и се телепортира от другата му страна или дори на съседните улици, но все пак му отделям към 40-тина минути, колкото бих очаквал да отделя и ако бях там, чета табелките и дори си заплювам екскурзия до близкото селище Олянтайтамбо. Сега обаче не мога да тръгна по пешеходните пътеки и – няма какво да се прави, подхващам големите улици нагоре, към други църкви и – евентуалната възможност за гледка. След мъчително завиване по разни улици – ето ме най-накрая и на хълма. Има още една църква като долните, платформа за гледане на гледка, мирадор както му викат местните – но до него аз нямам достъп. И отново ме спасяват снимките на другите хора. Голи червени хълмове и бяло-пъстрият град отдолу блестят на фона на небе покрито с перести облаци. Тука на тоя хълм се забелязват и останки от древна стена – първият обект с пред-испански произход, който виждам.

Разбирали са си от работата бай инките.

Хайде пак надолу, че на едно площадче в центъра ме чака Дванадесетостенния камък, отново част от стена и един от най-известните примери на майсторството на инките да нагласят камъните перфектно един в друг без мазилка така, че те да станат монолитна стена. Инкските останки са из целия град и същевременно…никъде не са ми достатъчно, парче от стена тук, два камъка там, изобщо не стига. Картата ми предлага да обиколя един вътрешен двор на богата вила от колониалните времена, та се разхождам малко из спокойствието и. Проблем на този метод на “пътуване” обаче е, че не срещам хората, дори когато ги има лицата им обичайно са скрити; може би една добра подготовка за пътуванията в епохата на “социалната дистанция”? Все пак почти всеки човек, който се вижда някъде наоколо е със силно характерни “индиански” черти и пъстри метсни облекла. Някакво хубаво е това, че местните хора се обличат по техния си начин, а не само с дрехите на колонизаторксата цивилизация. Още едно хубаво площадче с градинка, и още едно, и още едно – градът изобилства от приятни закътанки местенца където дядовците да седят на раздумка по пейките. Пазарът Сан Педро е големият градски пазар. Снимките извътре ми разкриват картина, много подобна на видяната от мен в Гватемала – пазарите на Латинска Америка са изобилни, напомнящи на арабски и съдържат същите плодове и зеленчуци, на които сме свикнали ние, но всеки един от тях изглежда по напълно различен начин! Малки зеленикави банани, зелени топки, които са напълно узрели портокали, топчести авокада, издължени ягоди, всичко това го има в кусковския покрит пазар.

Високо в планината над града има няколко инкски руини и за финал решавам да “хвана такси” и дори си го избирам – не мога на тая височина да качвам няколко километра по стръмен баир. Телепорт до крепостта Саксайхуаман на хълм високо над града. Руините отново не изглеждат впечатляващи, макар че тука определено има повече останки, отколкото където и да е из града. Тук обаче е мястото с истинска гледка към заобикалщия свят, към Куско, но и към планините зад мен. Страхотна цивилизация са били инките и на още по-страхотно място са си построили градовете.

Трудно се познава че туй е 800 метра над Мусала

Слизам обратно до града с телепорта и решавам да се помотая още мъничко из малките улички, някак да го усетя по-добре. Приятни кълдъръмени улици нагоре надолу по хълмчета,малки дюкянчета продаващии всичко, хора тръгнали по своята си работа. И тъкмо, когато си мисля че…абе хубава разходка стана, ама нещо…ми липсва, нещо, което не мога да определя – и на ъгъла на 420 arco iris изведнъж съзирам това, което ми осмисля цялото виртуално пътешествие – една сладурска лама, чака пред магазин. Точно нещо такова бих очаквал да ми се случи наистина и да го запомня и разказвам, първата ми непринудена среща с лама. С тая картинка виртуалната разходка успя да ме спечели наистина, па макар и в последния момент. През седмицата ще си обиколя местата край Куско, а другата неделя – напред към Ла Пас.

Ламаааааааааааааааааааааа

И тъй, открих, че има начин малко да се преодолее липсата на пътуване и улекотих своя фърст уърлд проблем във времето на световната изолация. Не знаем какво ни очаква в бъдеще. И все пак остава надеждата, че любознанието, непримиримия дух и жаждата за красота ще надделее и някой ден ще можем пак да се насладим на прекрасния ни свят без екрана на монитора.

На попрището жизнено в средата…

И тъй, уважаеми наши трима читатели, един от любимите ви автори навърши скоро преклонната възраст от 34 години. Едно от нещата, които човек прави с одъртяването е да си спомня с носталгия младите си години, останали толкова далеч назад. Какъв съм бил аз на седемнадесет? Пълният лигльо, със самочувствието на всезнайко е добро предположение. Най-слабият на всички компютърни игри също е добро предположение. Но с изненада открих, че всъщност Седемнадесетгодишният Мен е оставил след себе си цяло литературно произведение. Изненадата е от това, че наистина е писано точно на средата на сегашния ми живот, иначе естествено винагии съм помнел че го има. Не е велико, но през годините току изскача и изиграва своята важна роля в този живот, който така неуловимо се изплъзва измежду пръстите ни…Ех, старост-нерадост. Но да не се отплесвам пак, заповядайте да прочетете какво съм писал педи цели Седемнадесет години в края на десети клас. Накрая има и илюстрация от оригиналния текст.


Отражение


Една нощ в началото на юни порът Кънчо внезапно се събуди от сън. За негова изненада обаче не успя да заспи отново, както се бе случвало винаги досега в такива ситуации. Кънчо излезе от хралупата да се поразходи под сиянието на луната. Тя беше в средата на първата си четвърт и светлината и беше достатъчно силна, за да откроява тъмните сенки по гладката повърхност на езерото. Това езеро беше близо до хралупата и при разходката си Кънчо неусетно се бе озовал на тревата до него. Той пристъпи внимателно по песъчливия бряг до водата и се изправи на задните си крака – изкуство, което не беше толкова типично за поровете, колкото за невестулките и хермелините, но в което Кънчо отдавна се беше усъвършенствувал. На повърхността на водата леко се поклащаше неговото отражение. Кънчо, като един интелигентен горски хищник знаеше много добре, че когато минаваш край някаква водна плоскост отряжението ти се вижда там. Но тази нощ именно интелигентността му дойде в повече и той започна да си задава въпроси, на които никои в тази вселена не би могъл да му отговори. “Защо ако му намигам с дясното си око той ми намига с лявото? Значи не е мое точно съответстващо копие, значи отражението ми може би има собствени мисли и чувства, собствена воля, собствен живот?” Стори му се, че освен замислено-съсредоточено отражението му гледа и малко ядосано. “Може би го е яд на мен, задето съм го събудил и довел на езерото толкова рано?” Появи се и една плашеща мисъл – “Дали аз съм оригиналът или отражението? Дали той не е истинският пор, а аз просто отражение в неговото езеро? Какво ме накара да се събудя посред нощ и да отида до езерото? Може би другият пор е пожелал това и аз като негово отражение е трябвало да отида?” Странните въпроси продължиха да изникват през цялата нощ: “Дали нашият свят не е отражение, обвивка на един друг свят, до който ние не можем да се докоснем? Дали моят живот е наистина мой или просто е отражение на нечий друг? Дали животът не е прелюдия или звършек към нещо по-голямо или може би поредната фаза от вечно продължаващ цикъл, чийто смисъл е заложен в самото съществуване на вселените и не може да бъде проумян от едно нищожно създание. Дали животът не е просто сън, който някой друг или самите ние сънуваме и ако е така дали героите в нашите сънища имат свой собствен живот?” “Дали животът на отражението ми е същият като моя или съвсем различен? Дали нашите мисли и чувства, нашите мечти съвпадат? Дали отражението ми в езерото, в рекичката и в дъждовните локви е едно и също или са безброй различни, всяко от които обитава своя собствена вселена? Дали съдбата на всички ни е обвързана, дали всичко, което правим той и аз не е част от един неизразимо велик замисъл, който обхваща всички вселени? Или може би би всяка вселена поотделно има собствен смисъл, различен от останалите? Може би аз и той не можем да мислим по един и същ начин, защото различното ни мислене, идеи, мечти са заложени изначално в различните смисли, развития, бъдеща на нашите вселени.” Така замислен, непомръдващ, Кънчо стоя на брега чак до зазоряване. Ако някой учен бе наблюдавал поведението на Кънчо през тази нощ би обяснил, че в края на пролетта започва размножителния сезот при дребните хищници и затова се наблюдават странности в поведението на мъжките екземпляри. И разбира се това би било напълно погрешно. Хората обичат да си обясняват и опростяват нещата и затова никога не биха могли да разберат мислите на Кънчо. Някъде в една друга вселена и едно друго времепространство на брега на едно друго езеро седи един друг пор и наблюдава отражението си. Може би той е единственият, който би разбрал Кънчо в този момент, защото неговите мисли са му познати. Може би тази друга вселена е нашата вселена и това друго езеро и този друг пор се намират на нашата планета Земя, където тази нощ луната бе в последната си четвърт.

Тъй де, не по-добър художник от писател.

Тапири

“Without litter, Belize will glitter!” – пише на няколко места из автобуса. Шофьор с раста ми казва – “Тука е” и автобусът спира насред нищото, излизам и той изчезва в облак прах. От едната страна има джунгла, а от другата – поле и още джунгла, по средата прав път до двата хоризонта. Срещу мен, от страната на джунглата е порталът на Белизкия Зоопарк.

Вход у джунглата

Белизкият зоопарк не е като нормален зоопарк. Примерно – зад портала няма нищо, освен черно пътче навътре в джунглата, което след няколкостотин метра води до изсечено пространство с табелки написани на ръка, които указват къде е входа. Още тука започва да ми се вижда, че всичко е някак много по-уютно и интимно отколкото в другите зоопаркове. На входа ме посреща дружелюбен човек, който пъха багажа ми в Шкафа (където е и нечий друг багаж) и на когото казвам, че искам “The tapir experience”. Отговаря ми – чакай да видим кой е на работа днес и вади телефона. “Лорънс? Лорънсе, меен, на работа ли си днес? А кой друг е? Е как така никой ве меен…добре, няма значение – има тука един, иска дъ тапир експириънс, ще го заведеш ли? Супер, кога? Когато дойдеш? Ок, ще му кажа.” И тъй, зачаквам Лорънс да се появи и да ме заведе да погаля тапира. Очакванията ми не са много високи, защото по принцип цялата институция на зоопарковете ми е малко съмнителна, животни затворени в клетки за нашето наслаждение – етически ми бърка по места дето не обичам да се бърка. Но това е единственото място в света, в което мога да се докосна до едно от любимите си животни, затова трая. И това се оказва едно от най-добрите решения в живота ми.

Ейго след малко и Лорънс, симпатичен момък с така характерния за цял Белиз (държава в която прекарах около десет часа ама вече се изживявам като пълния експерт) мешан многонационален вид. Лорънс, хванал кофичка с моркови в ръка ме повежда право към тапирите, които са направо до входа. Пред всяко ограждение има мила табелка разказваща малко за животното със същия бял ръкописен почерк. Шарон лично ги била правила. Лорънс ми разказва, че Шарон Матола е основателката и директорка на зоопарка, направила го с цел да се предпазва чудесната природа на Белиз, да се грижи за животни дето не могат да се грижат сами за себе си и да се окултурява населението на страната за природата и нейните представители. Оппаа, тоз зоопарк почна да минава от другата страна на моралната монета, макар че – мисля си – нормално е да се хвалят, няма нужда да се връзвам на всичките им хвалби. Все пак виждам, как Лорънсчо изпитва истинско преклонение говорейки за Шарон.

В началото на тапирената част има трогателна ръчно-написана възпоменателна табелка за Април. Април е най-известната тапирка в света и единственият тапир със собствена статия в Уикипедия. Историята е следната: Имало през 1983 година някакъв екип, който снимал документален филм с белизки животни. Като част от екипа тук дошла и естествеоизпитателката Шарон, за да се грижи за животните дето снимат. След края на снимките и казали – да прави с тях каквото иска. Но на нея и било ясно, че повечето от тях са вече опитомени и не могат да оцелеят в дивата природа и тя решила да направи нещо като приют/зоопарк в който да се грижат за тях. По същото време някакъв човек намерил малко тапирче обездвижено и давещо се в една река. Понеже бил чул, че щели да отварят приют, го взел и го докарал. Тапирчето било много болно, имало инфекция с червеи и почти не можело да се движи, а все още нямало реално нито приют нито зоопарк – затова Шарон го взела в своята колиба и се грижела за него месеци наред. С помощта на лекарства и бананови шейкове Април (защото била родена на 27 април) постепенно живнала и станала най-веселото, игриво и дружелюбно бебче. За рождения и ден след година вече имала собствено заграждение, а след две години – поканили местните деца на парти и похапвала торта. Април и нейния дружелюбен характер бързичко се прочули и скоро цял Белиз се стичал тук да си поиграе с нея, да и даде банани и да научи повече неща за тапирите. А рожденния и ден станал такъв международен хит, толкоз знаменитости от цял свят се стичали да я срещнат и да популяризират каузата на зоопарка и тапирите, че станало напълно естествено да обявят 27 април за международния ден на тапира. В по-късните и години усилията на зоопарка и активистите в Белиз започнали да се забелязват и сега средата на тапирите е доста по-добре опазена, причинчването на вреда на популацията е ужасно престъпление, хората вече не са пълни със страхове и предразсъдъци, по пътищата има знаци и легнали полицаи дето също покачват сигурността им, а Април имала нужда от няколко торти, за да нахрани себе си и стотиците деца стичащи се на рожден ден. Април починала кротко в съня си на 31 Октомври 2013 година, доживявайки достолепната и нечувана сред тапирите възраст 31 години. Оттогава минали няколко години, в които Зоопаркът нямал своя весел талисман. И тъй стигаме и до днес.

Април и Шарон на характерните ръчно правени табелки.

А днес Лорънс вече вика “Инди, Инди” през нещо като ниска оградка. Тапирът Инди – идващо от селцето Индепенденсия, където бил открит – обаче нещо не е в настроение и лениво ни поглежда отдалеч и продължава да си дреме. Всяка животинка си има огромно заграждение на парченце от джунгла с полянка по средата, а тапирите си имат и малко индивидуално езерце. Защото ходят по нужда само във водата, не могат без вода – обяснява Лорънс. В следващото заграждение пък тъжно седи Булетхед – наречен така, защото бракониери го застреляли в главата и той ослепял. Булетхед е много възрастен освен това е болен в момента и не яде – казва ми Лорънс и в гласа му проличава силно притеснение, докато кроткият тапир си лежи точно до купата пълна с плодове. Не го безпокоим. Следващият тапир е Сейбо, кръстен на дървото Сейба характерно за региона. Сейбо е общителен, обаче неговото заграждение няма излаз към пътеката и той ни гледа отдалеч. И така, стигаме до последното заграждение и края на пътеката. Фуего, казва Лорънс и към нас стремително се затътрузва дебеличък тапир. Фуего е на пет години, бил намерен самотен без майка си след горски пожар, оттам и името. Като го довели в зоопарка вендага се харесали с тапирката Навидад, която била малко по-голяма. Сега живеят заедно и очакват първото малко тапирче да се роди в зоопарка. Навидад също подава хоботче любопитно от колибката, обаче е по-срамежлива. Фуего обаче е страхотен! Общителен, игрив, усмихнат (това трудно може да се твърди за тапир, но всъщност се усеща), Фуего веднага идва и започва да ни обдушва с хоботче. Внимателно, казва Лорънс, обичат да ги галят по главата, но хоботчето е много чувствително и да гледам да не го докосвам само ако той сам ме пипне с него. Даваме му и от морковите, които са нарязани така, защото макар тапирите да имат голяма уста, зъбките и гърлото им са малки и предпочитат храната по-наситно. Тапирите в Белиз са тапири на Беърд, един от петте известни вида тапири и най-големите на американския континент. На размер и вид са като високо, сиво и особено елегантно прасе с дълъг нежен нос и бели връхчета на ушите. Кожата е твърда и дебела, козината е сравнително къса и рядка, докосването е като нищо, което досега съм пипал. А каква радост само излъчва! Скоро морковите са забравени, но Фуего продължава да иска и да се къпе във внимание, даже и Навидадката вижда колко е хубаво и плахо приближава за няколко усърдни погалвания по четинката. Отнякъде се появява и друга група туристи и Лорънс започва всичките обяснения наново, докато аз просто се оставям на междувидовоото общуване изразено чрез чесане по твърда козина зад уши и подмятквания на хобот наляво-надясно. Другите туристи питат не е ли опасно – как пък нито за секунда не ми хрумна че това добродушно животно може да е опасно по някакъв начин, затънали в ежедневието си хората ни е страх от много асбурдни неща. Лорънс обаче разказва, че някога е имало големи предразсъдъци и хората са мислели, че тапирите са опасни и са ги избивали; въпреки това, най-голямите опастности пред вида са безконтролното обезлесяване и пътищата и това, че особено в съседните страни не се взимат никакви еко-мерки за опазване на вида. След няколко минути от тая магия Лорънс вика, че е време да ги оставим на мира, защото тапирът все пак е вечерно и нощно животно и съответно не е добре да се възбужда доста през деня, обърква му се режима.

Туй беше, взимам си довиждане с Фуего и Навидад, които ме изпращат Десет минути или половин час от най-вълшебните в живота ми. Дори само това нещо си струваше да се замъкна чак до Централна Америка. Нататък зоопаркът продължава в същия приятен дух, всяко животно си има име, история и ръчно написана табелка, на която се представя. Маймуни, тукани, диви прасета, коатимунди, орли и лешояди, ягуари и разни други видове диви котаци, всички си живеят в големи отрязъци от джунгла, а хората обикалят по схлупена пътека от храсти и дървета, усещането е сякаш аз съм в тунел или клетка, а животните са навън. Групи деца съвсем самички тичат насам натам и сочат кой какви мустаци има. Накрая има и най-миличкият гифт-шоп правен някога, където освен китайските плюшени животни и магнитчета има и съвсем истински местни картини на животните от зоопарка, книжки с историята на тапира Тамбо или ягуарчето Пат, но и двамата са понастоящем в зоопарка и където можеш да организираш събитие и среща с любимото си животно. Питам си чинно парите от гифтшопа къде отиват и получавам отговора, че някаква част отиват за консеврвация на животните и тяхната среда, а друга – за животните в зоопарка; И двете опции ми харесват и изхачвам почти 100 долара в сувенири свързани с тапирите.

Излизам и докато чакам някой бус да се появи по пустия път се чудя – защо това приключение ми хареса толкова. Тапирчетата са невероятни, това е ясно – и все пак, защо съм толкова, толкова щастлив? И тогава ми просветва – туй не е само щастие, туй е и надежда. Оръфаният, бедничък и малко мизерен Белиз, в който обаче автобусите те призовават да не хвърляш боклук, в който единствената триетажна сграда в столицата е центърът за борба с промените в климата, в който легнали полицаи и пътни знаци се грижат пътищата на горските животни да са по-важни от високите скорости на колите и в който го има тоз прекрасен зоопарк обучаващ поколения деца да растат в близост с животните и да обичат природата…е едно от малкото места в света, където популацията на дивите животни расте, където видовете стават по-малко застрашени и където общество, държава и частни бизнеси едновременно полагат усилия да са в хармония с природата. Надеждата която изпитвам, е че щом у Белиз може, значи може би не е късно и за нас, за целия останал свят? А не живеем ли в прекрасен свят, който си струва да бъде запазен?

Мъдростта на зоопарка.

Една безмислена класация

Уважаеми трима читатели, на вашето внимание представям напълно субективната и пристрастна класация на Европейските столици по хубост, произведена от любимия ви пътеписец след скорошното посещение на последната от въпросните столици. Да, можех да ви дам собствената си дефиниция за изкуство и да ви обясня колко сте низши харесвайки нещо друго, но вместо това реших да ви затормозя събуджайки несъгласието ви с тая класация.

45. Прищина. Няма нищо хубаво, нищо столично, нищо дори бегло представително. Има паметник на Бил Клинтън под реклама на чипс върху панелка. И мирише на боклук, пушек и пушек от горящ боклук.
44. Кишинев. Олицетворение на безличността и скуката, няма и една забележителност. Поне не смърди.
43. Подгорица. Офф, толкоз да няма нищо някъде, селце обърнато на столица. Поне е подредено.
42. Тирана. Подчертано грозен град, където всичко се строи на поразия и има бетонени грозотии по центъра. Да речем че има някаква характерност и уникалност. Щедри сме.
41. Вадуц. Еми сладък е, ама се гледа за 35 мин, заедно с баира до замъка. Никоя столица с общо една улица, една хубава къща и един затворен замък не трябва да е по-нагоре от тука.
40. Андора. Планините са сладки, ама по същество селце с аутлети приличащо на открит мол. Все пак е приятно, доколкото въздухът е приятен и алкохолът е юбер-евтин.
39. Сараево. Останки от война и лудо ново строителство помрачават пейзажа на един някога хубав Балкански град. I Guess каквото започнало, такова получило?
38. Никозия. Никозийоооо, хубавка си, древна, обаче граничен контрол по средата – не, не мога да го преживея, върви се скрий някъде на забутан остров, сцепен на две.
37. Монако. Сладко е, ама аз отдедазнам да си нося микроскоп. Все пак морето и гледките го добутват по-нагоре от идентичните по размер.
36. Скопие. Стари чаршии, нови паметници, манджа с грозде. И все пак става да се разходи човек няколко часа без да доскучее, особено ако не е перманентно възмутен, че някакви македонци правят неща, вместо да се обявяват за българи.
35. Сан Марино. Изненадващо приятно местенце с баирчета и гледки, все пак твърде ситно за да е много нагоре тук.
34. Берн. Безлична столица на безлична държава със статуя на човек дето яде деца на центъра. Поне има сладки мечки и приятен меандър на реката. Не е работа да чакаш на някакви мечки да ти красят града, докато ръфаш деца.
33. Загреб. Пъстро и хълместо, но като цяло леко скучно, дори не е в топ три града на страната си и се усеща осезаема липса на световна купа тържествено обикаляща по улиците.
32. Братислава. Мех.
31. Дъблин. Твърде много приличащ на обикновен английски град, за прекрасната и съвсем-не-англисйка уникална държава, в която се намира.
30. Варшава. Много бомби са падали тука и много танкове са кръстосвали тия улици. Личи и. И как ми се ходеше до тоалетната и как няма тоалетни по центъра…
29. Хелзинки. Малко студен и повече прилича на шведско-руска комбинация, отколкото на столица на Финландия. Все пак е безупречно подреден и чист и спокоен и морски.
28. Рига е много хубав град с немски вид, в който се говори на руски. Латвийщината е в тежък недостиг, и това създава малко дисонанс, иначе местенцето е супер.
27. Рейкявик. Ае аз малко примирам за всичко исландско и много ми хареса, ама иначе е изненадващо жив градец на ръба на света, пълен с бели нощи и бели руснаци (коктейлите).
26. Букурещ. Много са ми еднакви със София, ама в нашето се говори разбираем език. Казах ви, че ще е субективно.
25. София. С всяка година все повече почва да ми харесва, не знам защо. Все пак нито е добре подредена, нито твърде богата на забележителности, ама де да знам, нашето си дърпа.
24. Минск. Соц-реликва, подредена и лъсната, доста уникално място без да блести с чудеса (но пък блести с танкове и статуи на Ленин)
23. Любляна. Сладурче е тая Любляна, без да вади някакви тонове забележителности, много приятно местенце, макар и леко да скатава от столичния вид.
22. Вилнюс. Изненада ме много приятно със спокойните си улици и плавната комбинация на стилове. Маааалко бааавен грааад, човееек поняяякога ииима нууужда оот тааааакива.
21. Атина. Абе уникален град и уникален хълм, обаче само номер 45 го бие по мръсотия.
20. Белград. Я, оказва се, че Белград бил най-хубавата балканска столица. И аз съм изненадан, тука трябва да има някаква грешка, хммм.
19. Берлин. Твърде много пъти е бил прецакван тоя град, крайният резултат е една неспокойна амалгама от стилове, едни големи разстояния и паметници на трагедии. Весело.
18. Валета. Ситна, но чудесна, романтична и вълшебна. И като направиш бъбречна криза на нова година – болницата няма равна.
17. Брюксел. Е хубавец е, обаче малко безлична смес от културите наоколо си, красив европеец, но малко смотан белгиец. Тя цялата му страна е малко тъй.
16. Мадрид. Мадридеее, Мадриде. Какво ще те правим? Не че си лош, ама не е сериозно да не си в топ 10 града на страната си по красота. Стегни се малко. И земи пусни малко тая Шампионска лига, Амстердам откога чака.
15. Стокхолм. Убав бре ейй, много вода има и приятно разположение. Естествено отидох през октомври, когато денят беше пет часа и валя през половината време. Ама пък какъв монголски ресторант имаааа…
14. Люксембург. Ае много ми хареса там каньонче, гледки, река, какво като е толко ситно, че като пръднеш, пишат за обгазяването по вестниците. (Това твърдение е спекулация и НЕ Е по истински случай)
13. Киев. Градът е много интересен, обаче Украйната е малко …как да го кажем по-меко…пропаднала беззаконова дупка, държи ме нащрек и не мога да го оценя като хората.
12. Талин. Страхотен, старинен и перфектно изряден град, само това че три часа разходка ти стигат за него и че щях да се пребия по едни стълби го тегли толкоз надолу.
11. Будапеща. Градът е чудно хубав и много интересен, ама цялата различност на унгарската култура, абсурдността на държавата и неразбираемостта на езика ме карат да съм малко настръхнал. И минус три места щото Орбан живее там, това е положението.
10. Копенхаген. Красавец е Копенхагчо, само малко прекалява с дворците,
колко точно дворци му трябват на едно кралско семейство? Човек не може да се размине по улицата от тия дворци.
9. Осло е вълшебно място в чудесна страна. Природата и лесният досег до нея, заедно с това колко са мили всички го изстрелват доста по-нагоре отколкото очаквам.
8. Амстердам. Много домашно се чувствам из него, без да блести с нещо конкретно е много приятно и спокойно място със свой характер и Атмосфера (Пийс, бро!)
7. Лисабон. Изключително чаровен град в изключително интересна страна. Все пак е малко оръфан на места.
6. Москва. Прекрасен град, ама са му много големи разстоянията. Но пък транспортът му е най-добрият в света. Може и да е по-хубав от Лондон, но там се чувствам малко по-добре. И вървя по-малко.
5. Лондон. Безбройни забележителности, пълна лудница, големи разстояния. Обичам да съм заобграден от пъстри хора и език дето го говоря идеално. И кралицата не ми се мярка често пред погледа, добре е скрита. А да, отскоро мразя кралицата, това е ново.
4. Виена. Най-представителния и столичен град на Европа, в който всичко си е както и където трябва. Бих го избрал за столица на континента ако някой ме пита. За съжаление още не се е появил такъв някой.
3. Рим. Великолепен град, в който всичко е изключително красиво. Тълпите туристи обаче досадно пречат да се оцени както трябва, всичко е гъмжащ кошер, в който американски лели мрънкат че има твърде много японци по мостовете и не могат да си направят селфитата.
2. Прага. Чудна е тая Прага, един от най-красивите градове на света с разнообразни забележителности и чудесни разходки. Само разликата в мащаба го смъква от първото място. И терминът “Златна Прага” се отнася до цените в нея.
1. Париж. Прекрасен град, прекрасно подреден и пълен със страхотни места чудни кътчета за разходки. Огромното му население и безбройните туристи не се усещат, толкова добре е направен.

Почетни споменавания за Ереван и Тбилиси, които не са в Европа, иначе биха били в топ 20 някъде; Единбург, който е изключително столичен без да е столица в момента иначе го мятам даже в топ 10, Кардиф и Белфаст които са в ситуацията на Единбург но не са чак толко хубави, едни графити пролет не правят, Белфасте. Ватикана която…еми не, няма как да сравнявам една дебела църква с Берлин или дори с Вадуц. Тираспол и Степанакерт мпфф…само ще кажа, че имат късмет че държавите им са непризнати.

Ето, чувствате ли се добре конфронтирани и дълбоко несъгласни? Добре! Няма само авторският и редакторският екип да спорят за глупости я! Айде до следващия път, когато най-накрая ще ви разкажа за най-хубавото животно на света.

Далечен поглед към един отчаян ъгъл на света

Настана есен. Навън бумти ураганен вятър и падат тежки трополящи капки из оловните облаци. Какво му остава на човек, освен да се сгуши на сухо и топло място и да изгледа всички документални филми и да прочете всичко, което пише някъде на достъпен език за Таджикистан!

Таджикистан е страната, която ви хрумва само като искате да споменете някакво безкрайно забутано място. Като някой се хвали, че знае всичко за географията – го питате за столицата на Таджикистан (няма да обяснявам откъде знам това, трябва да се познаваме вече достатъчно). Като искате да кажете, че нещо в Родината е много зле (а кой българин не изпитва неудържимото желание да казва такива неща през пет минути) – казвате – то сигурно и в Таджикистан няма такава глупост! Но какво всъщност знаем за тая страна, освен пословичната и забутаност? Аз, изживявайки се едновременно и като хипстър и като всезнайко, знаех доста неща и преди настоящото си заравяне в таджикските въпроси. Но не подозирах все пак, каква драма ще открия.

Като за начало, Таджикистан е в планината. Ама много нагоре в нея. И някак си, дори ниските му части са заобиколени от планини и трудно се стигат. Също така, Таджикистан е доста оплетен с абсурдни граници със съседите си, особено Узбекистан. Двете страни не се обичат много, главно по исторически и демографски причини (съответно най-големите им малцинства са от другия народ) и не си улесняват придвижването. Таджиките са перси, узбеките са тюрки, съответно иде реч за доста различни езици и култури. Дълго време Таджикистан бил планинското ъгълче на различни забутани централноазиатски империи и ханства, докато в началото на миналия век не станал последната дупка на огромния Съветски кавал. Изведнъж, обаче Съюзът се разпаднал и Таджикистан останал сам в огромния и страшен свят. Първата му работа била, да си спретне една от най-абсурдните граждански войни водени някога, за която дори статията в Уикипедия не може да обясни кой с кого се е бил, имало различнии кланове от различни баири, мешавици от чужбини, ислямисти и странни комбинации от противоположни сили обединяващи се срещу враговете. Накрая всички мирясали и колко доброволно – колко не – почнали да си кротуват под благородния ботуш на управляващия диктатор. Дотук – доста стандартно, нали? Обаче, Таджикистан не бил като комшиите си. Нямал нефта и газа на Туркменистан, нито плодородните земи на Узбекистан, нито ресурсите на Казахстан или мощта на Китай. И тъй се стига до големия извод, който прозира иззад всяко филмче за тая държава правено някога, дори най-приятните турситически реклами.

В Таджикистан няма работа, няма и пари. В тая държава няма инвестиции, не се произвежда нищо и се работи само в държавната администрация. Следващ проблем – понеже няма работа, мъжете отиват да работят в Русия, оставяйки жените и децата си вкъщи. В Русия таджиките са втора класа хора, които получават мизерни пари, недостатъчни да изпращат вкъщи, което кара много от мъжете да се развеждат с жените си по телефона или дори чрез смс (а Русията голяма, Таджикистанът далече, иди се оправяй да си искаш пари от бившия съпруг или да му обясняваш, че разводът чрез смс не е развод). Съответно, Таджикистан е пълен с бедни мизерстващи жени, дето живеят при възрастните си родители заедно с цялата челяд. Следващ проблем – Таджикистан има безкрайно дълга граница с Афганистан, който пък поради царящото беззаконие е главният световен производител на наркотици. А наркотиците трябва да се изнасят някакси и да достигат до пазарите си. Дилърите обаче знаят че близко до извора имат неизчерпаем ресурс от хора да поемат мръсната работа. И тук се намесват отчаяните таджикски лели, които поемат върху себе си цялата тежест и риск на търговията с наркотици, които се мотаят с пакети под седалките на разни таратайки от съветско време и после ги крият зад чернобелите си телевизори из панелните квартали на столицата. Таджикистан не може да контролира бягащите мъже дето се развеждат, може обаче дейно да се бори срещу търговията с наркотици чрез дебнене на лелите по градинките и осуетяване на предаването на тия пакети от леля на леля. И тъй, животът си тече, хлапетата растат в разбити семейства, само за да порастнат и да разбият своето. Майките им лежат в затвора заради пазарски торби с хероин, а бащите им се опитват да направят за себе си нов живот в спасителната Русия, която ги третира като полухора. Иначе, всички внимателно се озъртат и казват, че сега е по-добре, отколкото по Съветско време, макар че никой не може да каже какво, по-точно, му е по-добре.

И дори филмите, които ти разкриват невероятната красота на планински Таджикистан и акцентират на неговите недокоснати от цивилизацията простори – имат в себе си скритото послание – “Чужденецо, ела, виж нашата страничка и изхарчи някоя паричка в нея, за да може някога някой да живее нормален живот сред тия прословути недокоснати баири”.

И тъй, надявам се, скъпи наши двама читатели – следващия път като случайно се замислите за нещо забутано и се сетите за Таджикистан, да изпитате и малко съжаление към тежката участ на онези хорица и поне да не свързвате Таджикистан с нещо екзотично и неизвестно или да си мислите, че нещо край вас е по-зле и оттам, защото нито едно от тези неща няма да е вярно. Аз пък ще ида там някой ден в не толкова далечното бъдеще, за да изхарча някоя паричка и да ви напиша и личните си впечатления. Няма да е много, но все пак…си мечтая тези хора да имат част от моя стандарт на живот някога и да могат да пишат блог-постове за колко е гаден света, вместо да го изпитват на гърба си. А вие за какво се вдъхновявате в есенните дни?

И на летището…

Прочетох си аз статията на колегата-хипстър за летището. И тъй като сам, от доста време, също имам записки на компютъра за статия за летище, мога да направя доста добро предположение,защо, аджеба се е пръкнала предната статия, че и тая заедно с нея. На летището човек просто Чака и му е Скучно и това е абсолютно неизбежно. Няма значение дали е пет часа сутринта и вървиш спейки или седем вечерта когато всички са най-активни, дали ти остават петнайсет минути или пет часа до самолета, процесът е обвързан с чакане и, респективно – мислене. Дали ще си мислиш за мястото накъдето си тръгнал и хората които ще срещнеш, за финала на Шампионската лига, или за хлапето, което ръфа вяло сандвич с твърде висока цена на пейката срещу теб, или пък – за живота, велената, числото 42 и всичко останало – чакането е неминуемо обвързано с мислене. А хората не обичат да мислят излишно и всеки се оправя както може с всичкото това допълнително мислене – някой си нахвърлят умствено статии, други се опитват да заспят, за да го спрат, трети четат, четвърти си циклят, а пети просто си блеят.

Аз обаче, като човек който толкова често се озовава по летища, че му идеше да изкрещи след предната статия УЕЛКЪМ ТУ МАЙ УЪРЛД, си имам свое средство за справяне с чакането и произхождащата скука и ейсега ще ви го препоръчам. Всичко започна спонтанно преди десетина години, когато, забил нос в книга изпринтена от мен със супер-ситни букви на хвърчащи листи – чаках на огромна опашка на секюрити в безбожно ранна сутрин за някаква екскурзия. Книгата не беше много интересна, затова вяло се озъртах, отбелязвайки си механично някакви неща от обкръжението ми – полетите на таблото които излитат преди моя, венецуелските паспорти на групичката пред мен, ярко-оранжевата чанта на лелята след мен, последното повикване на полета за Малага, сърбането на кола някъде наоколо ми, притеснените погледи на венецуелчетата на чиито бординг-пасове пише Малага…А, О! Изведнъж разбрах, без да съм искал, че тия хора дето са пред мен, просто ей-така чакайки на опашка ще си изтърват самолета. Без въобще да мисля ги питах – това вашият полет ли е, и след първото кимване се развиках – “FLYING TO MALAGA” и ги хванах за ръчичка и тържествено ги поведох през цялата опашка директно най-отпред и пратих първия минал веднага да тича при стюардесата на гейт 3, да и каже, че и другите идат. Нямаха време за благодарности и за мен останаха едни спестени двайсетина минутки от прередена опашка и силното самодоволство от извършеното добро дело.

Брей, рекох си аз – колко хубаво било, човек да прави добри дела, особено пък на летище. Няколко месеца по-късно попаднах на разплакана леля в Мадрид, която беше се разплакала от собствената си невъзможност да се оправи с табелите. Успокоих я, че е съвсем нормално и я заведох до гейта и. После някъде срещнах баба дето не можеше да прочете буквите на ситното табло. На Лондон Станстед пък тичах през половин летище след девойка, изтървала пухкава розова шапка бягайки към гейт. Случаите зачестиха доста и, както си седях веднъж кротко на една Берлинска глупост, която смее да се нарича “летище” Шьонефелд – осъзнах, че наоколо ми цари пълен хаос, никой не знае кое къде е, табелките не са много ясни, хората са нервни, персоналът малоброен, полетите нагъсто… И тъй като имах три часа до полета, тръгнах наоколо, поупътих разни хора, намерих ръкавица и я върнах на малкия и собственик, носих куфарите на две мили бабки, помогнах на някакви хора с машинката за чек-ин, която и аз виждах за пръв път… Както и да е, не съм тук за да се хваля и да се изкарвам светеца закрилник на заблудените по летищата, това е просто страничен ефект на мисията, която имам с тази статия. Всъщност, както казахме вече, хората не обичат да мислят излишно за пътуването, за мнозинството от тях то е просто огромна, тежка и уморителна досада. Защо да мислят по време на него, нали вече са мислили веднъж преди месеци като са си взимали билета? Затова, по летищата е пълно с хора, които са заблудени, объркани, уморени или просто блокирали. Някои от тях много добре могат да се справят с проблемчетата и въпросите възникващи покрай пътуването – обаче просто не искат да си пуснат мозъка в обръщение; други летят за първи път в живота си, по принцип не са много оправни, или посто нямат ден. Всичките тия хора могат да бъдат безкрайно изнервящи за нас, опитните пътуващи, но могат да бъдат и една възможност да оползотворим времето изгубено в чакане по опашки и седалки така, че да бъдем полезни някому, вместо просто да гледаме кисело и да цъкаме с език. Затова, скъпи наши двама читатели, следващия път, като се озовете на летище – огледайте се, ама нарочно, забележете бабата дето се пули срещу таблото неразбиращо и ще и отнеме десет минути да го разбере, мернете човека дето се опитва да влезе с огромния си куфар в тоалетната, защото го е срам да попита някого да му го пази, ослушайте се закъде летят хората около вас и ако полетът им е преди вашия – просто ги пуснете напред, потърсете дали няма някой немощен дядо дето не може да вдигне куфара с подаръци за внуците, спрете заблудения “чужденец” дето е тръгнал право към менте-такситата и да, ако видите разплакан човек, предложете му малко шоколад, бисквита или там каквото имате, все има нещо. Всеки ще бъде доволен на малко внимание и евентуално помощ, а вашето самочувствие ще бъде добре начесано и денят ви доста по-приятен. Какво ни коства малко доброта? А когато някой ден тръгнете по летищата с изключително сприхаво бебе и изисквате търпението на околните или пък остареете и ви хваща от време на време деменцията, както си летите за Фиджи – можете с гордо вдигната глава да знаете, че напълно сте заслужили всичките добрини, които околните ви правят, кармата ви е чиста, ако мога така да се изразя (сериозно, мога ли? Аз в кармата не вярвам и сериозно за пръв път употребявам тая дума). Айде, стига сте чели глупости в интернета, дигнете погледа от тоя телефон и беж да помагате.

Вълшебната шапка

Наскоро бях поканен от добри приятели на едно чудесно събитие, където е според тяхното желание е добре да се появя с някоя забележителна шапка. Това ми напомни да разкажа на двамата ни читатели за вълшебната шапка, която имах като малък. А пък и след като вече възпях едната си баба в ода с врабци, време е да отдам дължимото и на другата баба.

Беше зимата на 1994 година. Имаше олимпийски игри в Лилехамер и аз любопитно зяпах състезанията от далечната Норвегия; едно от най-ярките ми впечатления от игрите бяха шапките на норвежките деца, а и по-големи фенове – ярки, пъстри, вълнени и неминуемо завършващи с пискюл. И тъй, когато, както често се случваше по него време, баба ми взе, че ме попита какво искам да ми оплете, аз и казах шапка с пискюл, ама дълъг, дълъг и интересен. И после, разбира се – веднага забравих, все пак бях на девет годинки. Бабата обаче не забрави, ами се захвана да плете и скоро имах сет от шапка, шал и ръкавици. Цветът им беше ярко синьо-зелен с малко тъмно-кафяво – това не бяха години, в които си избираш в какъв цвят да са ти плетените неща, такава прежда е имала жената, но аз нямах нищо против, аз много го харесвам тоя цвят и до ден днешен. Шалът беше топъл, ръкавиците – нормални, без пръсти, а шапката – ах шапката беше прекрасна! И най-важното, завършваше с много остър, поне 50-сантиметров връх, на който отгоре имаше пискюл. Представете си джуджетата на Снежанка и мен, като едно от тях. Бях много възхитен, обаче зимата беше на свършване, затова носенето на комплекта остана за следващата година.

Нали знаете, как хлапетата малко се срамуват да носят дрехи, дето баба им е изплела? Ами аз никога не съм имал тоя проблем. Шапката ми предизвика внезапен фурор в училище и аз много се радвах на вниманието. Скоро то обаче стана притеснително. В съседния клас имаше дебел и силен побойник с библейско име, който беше взел страха на всички мършави ниски хлапенца в целия трети клас. Отивам на училище един ден и се натъквам право на него на входа. “Ква е тая шапка?”…казвам му, че е плетена и употребявам всички думи, нужни да покажат, че това не е “готина” шапка, която му трябва – думи като “баба”, “вълна” и прочее. Изведнъж осъзнавам, че повече ме е страх да не направи нещо на шапката, отколкото от очертаващия се бой. “Ти луд ли си?” ме пита и гледам как не е сигурен какво да прави с мен и странната находка. Казвам – “ами малко” и му я подавам, в знак на дружелюбност и покорство. Помачква я малко, обръща я отвътре навън и изведнъж – ми я връща и не само я връща, ами обявява, че “много го кефя” и съм под негово покровителство и ако някой иска да ме бие – веднага да му кажа. Животът ми изведнъж стана малко по-лесен, благодарение на една зелена шапка! Тогава бях малък, за да го осъзная, но баба ми беше изплела вълшебна шапка! Такава беше тая капа – внезапен айс-брейкър, изведнъж ставаш разпознаваем сред безбройните други еднакви хлапетии, ставаш “интересен” без изрично да се правиш такъв (или да обясняваш, че знаеш всичките столици #нърдпауър). Искаш да си говориш с някого, ама те е срам и страх и прочее неудобства? Надяваш шапката и отиваш; другото хлапе – няма значение момче или момиче – те е виждало и запомнило, не си му съвсем непознат, а и винаги му даваш шанса да започне разговора с “Брей, каква шапка имаш” и да разкажеш две-три весели истории с нея, след което да се оплетеш в пискюла си.

Прогимназията. Родителите искат да ми купуват зимна шапка, аз не ща и дума да се чуе по въпроса, имам си. Ползите от нея растат постоянно. Забраняват храната в класната стая? Пъхаш си вафлата в дълбините на шапката. Намираш си ценна находка, например парче гума или химикал на улицата? Какво по-добро място за нея от на главата ти. Носиш си пари и те е страх от преджобване край училище? Никой нормален няма да ти бръкне в дълбокия мъх точно под пискюла, ужасната процедура се казва преджобване, а не прешапкване. Искаш да търгуваш с картинки с футболисти с хората от големите класове, ама те е страх за твоите картинки? Няма нужда да ги оставяш без надзор, в шапката има място за всичко! Бях даже искрено изненадан в един момент, когато установих, че на никого другиго не му е хрумнало да си носи всичките глупости в шапката. Това не значи, че бях внимателен с нея, имаше поне три губения на косъм. Веднъж я забравих в автобуса; прибрах се, паникьосах се, излязох пак и отидох на спирката; хванах следващ курс на същата линия, попитах кондукторката и тя ми каза, че единственият ми шанс е да си чакам на обръщача да дойде същият автобус. Чаках около час в студената нощ, сам, на празен автобусен обръщач, ама накрая автобусът взе, че дойде и кондукторката ми беше прибрала шапката някъде, та се намери. Друг път пък я забравих под чина в училище. Отидох на следващия ден преди да е свършила смяната и си я измолих обратно от едни други хлапаци. Забравях я при доктора, при едната баба и при другата, у приятели и неприятели, но тя винаги намираше своя път обратно при мен, вълшебната ми шапка. Веднъж пък лоши хора я изхвърлиха през прозореца на класната стая и тя заседна в улука, но класът в стаята директно над улука се оказа изключително благосклонен към мен и извикаха една чистачка с метла с дълга дръжка, която стигна до шапката.

Дойде гимназията. Странно, но шапката не ми беше тясна, може би вълната се разтяга с времето. Там допълних комплекта на крещящия си моден стил с ярко-бели вълнени ръкавици, останали на бащата от кратковременна работа в автомобилен завод и затвърдих очертаващата ми се репутация за задръстен, но доста колоритен тип. С тази шапка играх мач, с нея се провалях пред някакви девойки и се запознавах с други, с нея ходих на компютри, и с нея ходих дори на военна комисия, където един куп хора с името Георги обявиха, отноео че съм “ЛУД”. Славни бяха тия години и за двама ни. Оттогава датира и единствената снимка на вълшебната шапка, в която пълното и великолепие се губи пред факта, че пискюлът и е завързан за раницата ми. Вече виждам, че е била и леко избеляла, но тогава никога не бих го признал.
typicallyglo

Шапката доживя до пролетта на 2003 и си отиде отново поради моето злостно, направо престъпно невнимание. Нали чухте историята с автобуса? Сега си представете същото, но този път никой в многото и вече еднакви автобуси не я беше виждал. Дано я е намерил някой, на когото му трябвала и който да я е поносил още малко и е бил по-достоен за нея. Бях дълбоко покрусен, но бабата само запретна ръкави и даде вид, че от девет години само това е чакала – да ми изплете нова пискюлеста шапка, този път – лилава. Новата още си я пазя за спомен – и от бабата, и от капата. Но когато ми затрябва екстравагантна шапка за едно мило събитие, ще си намеря някаква, но само една е тази, която наистина заслужава да ме придружи там – Вълшебната шапка.

Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!