Сън по време на чума

Шестата седмица извънредно положение приключи, навлизаме в седма и с това, вярвам, много от вас, уважаеми трима верни читатели, също като мен вече са на ръба или отвъд него на волята и дисциплината си. Доброволната самоизолация се оказа не успокояващата почивка, краткото забавяне на темпото, от което всички ние имахме нужда, а същински тормоз върху физическото и психическото здраве. Неудобен поглед надълбоко в себе си без разсейване отвън, без оправдания, че време няма, и без благотворната умора от 16 часа на крак, на път и по задачи, която да ни приспи на дивана след половин чаша вино.

Вместо това: домашен арест по собствена инициатива между няколко стени и подробно запознаване с режима на съседите. Кой кога става до тоалетна през нощта, кога пуска прахосмукачка, по колко пъти на ден може да изригне домашен скандал, тези викове сега от нечий телевизор ли са, или е време да се обадим в полицията?

А след това безпокойна нощ, в която на никого не му се спи, всеки шум ни буди, а сънят е нервен и накъсан. Какво по-добро време, тогава, да поекспериментираме с различни техники за сън – в крайна сметка, дори при пълен провал, целия ден след безсънната нощ ще сме си вкъщи и никой няма да ни гледа парцаливата физиономия с огромни сини кръгове около очите.

Според науката, но най-вече според различни сайтове за самоусъвършенстване и йога (кога са ни подвеждали те?), белият шум върши забележително добра работа да изолира всякакви шумове от околната среда, повишавайки по този начин устойчивостта ни на случайни пикове (боклуджийски камиони, лаещи кучета, тръшкане на врати). А неговият братовчед, по-дълбокият розов шум, е дори по-добър в това поради по-“естествения” си тип; розов шум са, например, дъждовните капки, спокойните морски вълни, шумоленето на листата при лек вятър. Кой не се е унасял на плажа точно от този нежен плис-плис (нищо общо с джинчетата)? На кого не му се е искало в топъл пролетен ден да заспи под сянката на някоя липа? Предполага се дори, че розовият шум благоприятства онази мозъчна активност, която се свързва с дълбоката фаза на съня – когато сънуваме и когато тялото се възстановява и оздравява.

Е, 2020-та е, а в града единственият постоянен шум е боботене на коли и прелитане на самолети; но пък благодарение на чудесата на технологията (живеем в бъдещето!) всякакви записи на всякакъв вид шум е само на няколко цъквания по телефона ни разстояние… Зареждам офлайн плейлист в spotify на loop & shuffle, поставям телефона в самолетен режим, за да не ми причини 5G-то корона и кемтрейлс, и се настанявам в леглото… Денят е 10-ти април, 4-та седмица изолация. Да видим.

Ден 1
Започвам от основите – звуци от тих дъжд, както и синтетично генериран чист розов шум. Резултатът е по-дълбок сън, когато го има, но въпреки това не се минава без будения през нощта. Забелязвам и слабо главоболие през следващия ден, а през нощта по-често ставах до тоалетна – възможно ли е “мокрите” звуци от дъжда да имат неочакван ефект? С доволство отбелязвам, че не съм чул никакъв човешки глас – викове, телевизор и други от вече характерните за това извънредно положение смущения. Шумовете отвън и тряскането на врати по околните жилища се долавят само притъпено. Обща отпочиналост: 5/10.

Ден 2
За тази нощ разширих плейлиста си с повече природни звуци (вълни, листа, вятър), както и с “deep sleep” успокояващи парчета (тип йога релаксация). Наистина успокояват, но не се справят с изолирането на фонови шумове – може би са подходящи за притъпяване на хлопането в собствената глава, а не – при съседите. Също така накъсват текстурата на останалите “шумови” звуци и могат да ви събудят, ако преминавате през по-лека фаза на съня си.

При плейлист се спи добре и дълбоко, но сякаш непрекъснатото жужене възпрепятства бързото заспиване обратно, когато неизбежно нещо ви събуди през нощта. Наистина се сънува повече.

Досега пробвах с bluetooth колонка, поставена в другия край на стаята – за по-мек и басов звук, но това ми създава известно безпокойство, че нещо “е там”; също така има шанс батерията да се изтощи и колонката да се изключи със звучно “пльонк” по никое време. От друга страна, телефон, поставен до главата, изолира още по-добре и сякаш по-“пращящият” му говорител приспива допълнително.

Един неочакван проблем е, че контролираният шум наистина ме поддържа в дълбоката фаза на съня, което пречи на тялото ми да се събуди по естествен начин малко преди алармата, и ме кара да съм особено сънлив в първите 15-на минути от деня – може би така се чувстват кофеиново зависимите преди първото си кафе. Обща отпочиналост: 6/10.

Ден 3
Нетипично тиха нощ, така че не бива да се вадят никакви кардинални изводи, но за пръв път от седмици спя плътно над 8 часа. Комбинацията от бял и розов шум, дъжд и вълни, ме унася като малко Беби Йода в ръцете на Мандалорец.

Експериментът ми за тази вечер – кафявият шум (да не се бърка с кафяв тон) ме предава леко, защото е твърде дълбок в сравнение с останалите и действа като тиха “долина” във фона, която ме буди с липсата си на шум. Белият шум пък, от друга страна, е твърде интензивен за вкуса ми и не ми позволява да се унеса. При различните хора може би е различно, но за мен правилната формула изглежда е розов шум, комбиниран с естествени звуци. Обща отпочиналост: 10/10.

Ден 4-7
Точно когато си мислите, че сте открили ключа, разгадали сте тайната и оттук нататък ви очакват безметежни нощи като в реклама на матраци, пристига бързо напомняне, че успокояващият розов шум може да ви накара да заспите по-бързо или дори да спите по-дълбоко, но няма да ви изолира от манифестацията в апартамента под вас, когато 96-годишната съседка реши да меси козунаци малко след полунощ, а след това ги изгори и събуди всички, за да се опитат да се справят с дима и бъркотията. Тези дни се чудя дали всички останали също като мен изтрещяха и животът у дома просто стана по-шумен, или залисан в стандартното си ежедневие съм се прибирал и заспивал толкова уморен, че дори не съм забелязвал шумовете, които ме подтикнаха към всички тези опити за сънна терапия. Обща отпочиналост: 3/10.

Ден 14 и натам
Психолозите твърдят, че са необходими три седмици, за да превърнете дадено действие в навик, но само след две вече съвсем автоматично включвам плейлиста с приспивния шум преди лягане. Забележките от първите 3 дни са изгладени, сънливата ми спотифай плейлиста действа единствено като фон и не я възприемам като някакъв допълнителен шум. Не знам дали ми помага да заспивам по-лесно и дали по-малко ме стряскат всички шумове от средата, но обективно мога да потвърдя, че сънувам значително по-често и по-ярко (и по-шантаво). Ако ви се трипва на материал от собственото ви подсъзнание, задължително пробвайте. Карл Юнг ще се гордее с вас!

Какво да ви препоръчам като заключение, уважаеми наши трима читатели? Приспивната плейлиста няма да ви предпази от особено бурна активност при съседите, нито може да замени активен начин на живот, който да кара тялото ви да има нужда от почивка, но е инструмент, патерица за справяне с толкова разпространените проблеми със съня. И тъй като телефонът е с нас винаги и навсякъде, бихте могли да прибегнете към нея и когато сте на път (ако някога отново има пътуване), за да противодействате на синдрома “първа нощ на ново място”, който може би е бил изключително полезна еволюирала способност в пещерите, пред които дебне саблезъб тигър, но сега е досадна пречка за всички, които често се налага да нощуват по хотели. Пак според науката (и интернет), ние реагираме на Павлови стимули и ако едно куче може да почне да се лигави само от шума на звънче, то и на нас може да ни се доспи, когато чуем “Quiet Rain in Deep Forest (loopable)”. Опитайте!

Сигурно сънува бамбуци

Ден пети

Ден пети от извънредното положение по повод проклетия коронавирус. Ден трети от повсеместната и кажи-речи задължителна работа от вкъщи. Всички вече се чувстват унили, потиснати, притеснени, понякога дори на ръба на истерична криза от масовата психоза, която ни залива отвсякъде.

Уплашени лица надничат над маските и те гледат с подозрение, дори с известна ненавист: ти ли си причината всички да сме в тоя абсурден кошмар? Ти – точно ти, ще ме заразиш ли? Затваряне у дома, затваряне у себе си, страх.

Толкова лошо ли е, колкото изглежда? Може би да, може би не, кой знае.

Колко лошо може да стане? Има ли как да се предпазим, да се спасим? Кой знае.

Колко време, колко години ще отнеме на “икономиката” да се съвземе от касапницата, на която е подложена за още неопределено време?

Пъклен план ли е всичко това? Някой дърпа ли конците? Ельоминати, брато. Теории на конспирацията пъплят като малки гадни вирусчета и се загнездват дълбоко в главите ни; толкова много старание да сложим маски, ръкавици, да търкаме ръцете си с дезинфектанти до кръв, че сякаш дори не опитахме по някакъв начин да защитим и съзнанията си.

Толкова много въпроси, толкова малко отговори. Аз обаче се опитвам да гледам философски на нещата, особено тези от тях, които няма как да променя. И докато всички тези въпроси все още стоят без отговор, аз съм сигурен в едно:

И това ще мине

… което ме води до следващия, поне за мен най-важен, въпрос: а какво ще правим после?

Как ще продължим?

Защото за всички трябва да е ясно, в момента в който си поемат дълбоко въздух и спрат да се взират във все по-мрачните пандемични статистики, че щетата тук далеч не се изчерпва с материалната. Раните, които обществото ни, дори – бих казал – цивилизацията ни, понася, ще отнемат дълго време да се излекуват. По-дълго от борсовите пазарите, по-дълго от извънредните положения. Често срещан съвет срещу стрес е да си задаваме въпроса: “Ще има ли това значение след 5 години? А след 10?“. Да, мисля, че ще има.

Далеч след като лекарствата и ваксините срещу този конкретен коронавирус са изобретени, разпространени и приложени, а болестта сама по себе си е отшумяла до почти пълно изчезване, ние ще се борим със следите от нея.

И за да е по-забавно, а и за да не си остане този пост като някаква мрачна мини-импресийка, аз си слагам главата в торбата, обявявам всичко коз на две валета и асак и публикувам за целия интернет моите предположения за трайните промени, които настъпиха или ще настъпят в животите ни в резултат на тази пандемия. Четете и нека се посмеем над тях след година.

Пътуванията
Те и ограниченията покрай 9/11 уж бяха само временно, само извънредни, само спешни, но ето как почти 20 години по-късно продължаваме да се събуваме по чорапи на мечета и да си придържаме гащите с ръка, докато минаваме през контролата по сигурността на летищата, защото коланът и обувките ни биват внимателно проверявани като потенциално смъртоносни вещи. Така че очаквайте след 20 години все още да ни проверяват температурата на границите, да ни записват личните данни за потенциална карантина и въобще пътуването да стане ОЩЕ по-бавно, досадно и тегаво.

Хигиената
Хора, които довчера поддържаха хигиенен нокът, с който да си чоплят между зъбите и да се почесват в ушите, днес изкупуват тонове дезинфектанти на спиртна основа, гледат те душманската, ако не носиш маска, и отварят врати с лакът. И да, вкусът на дюнерите ще се промени, понеже момчетата там вече си мият ръцете (ха-ха). Дано след като всичко това отшуми и хората си излекуват екземите от претритите си със всякаква гадост ръце, ние все още си спомняме удоволствието да нагазиш с боси крака по тревата и да пиеш бира от бутилката. И заради нас, и заради следващото поколение, което тая повсеместна стерилизация обрича на още повече доживотни алергии.

Имунизациите / антиваксърите
Че някой ще направи много пари от ваксини покрай всичко това, вероятно разбират всички. Но ще се промени и цялостната нагласа към ваксините: ще има още повече от тях и още повече хора ще почнат да се имунизират срещу все повече болести; не че ваксината срещу грип помогна срещу пандемия от коронавирус, но кой ти гледа детайли. Това, разбира се, ще налее още повече вода в мелницата и масло в огъня на антиваксърите, които вече провиждат тежки юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма заговори зад появата на тази болест и дори успяват по някакъв начин да я свържат с кемтрейлс и 5G мобилните мрежи. А ние си мислехме, че просто искат да ни краднат данните и да оправдаят още по-дълбоката намеса в личните ни животи. Което пък ме подсеща за…

Тоталното наблюдение
Досега тоталното наблюдение се обясняваше, доколкото някое управление си е давало особен зор да обяснява, със стремежа да се даде по-голяма сигурност на редовия, примерен гражданин. Сега вече имаме и още една причина: да следим здравословно състояние, да предупреждаваме навреме, превантивно лечение, и т.н., и т.н. И да, в съвсем обозримото бъдеще хората ще почнат да се чипосват и то не насилствено и не потайно чрез юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма ваксини, а съвсем доброволно и срещу немалка цена. В името на здравето, нали.

Диктатура
Свързано донякъде и с горната точка. Не на един и двама и не само на местните ни псевдо-такива властници много ще им се услади пълният контрол, който кризисните ситуации концентрират в ръцете на твърде малко хора. Някои от “извънредните” мерки ще се наложат като съвсем редни такива, а инструментът “кризисно управление” ще почне да се използва все по-често, докато все повече хора се убеждават, че “трябва силна ръка” и “абе, поне има ред”. Мамка им.

Финансовите пазари и институции
Ще имат да вземат бая.

Цифровизация и дистанционна работа / обучение
На теория живеем в богатия, развит свят и да, на теория е 2020 г., но всеки има по няколко тъжни истории с опити да свърши нещо, без да бие път до гише или до банкомат. То не беше “ми тя СИСТЕМАТА не работи“, то не беше “то ТЕ сега ъпдейтват, не можем да Ви обслужим“, то не беше “ОФФФ, ама защо сега така, елате просто до офиса“, то не беше “свалете формуляра от сайта, разпечатайте го, попълнете го и ни го донесете“… И ето как изведнъж се оказа, че страшно много от всички тези неща наистина могат да се свършат онлайн, институциите изкопаха паролите за имейлите си (да, имейлите… все пак е напредък, не бъдете претенциозни), магазините изровиха POS-терминалите си, а държавата се сети да разреши всевъзможни услуги, заради които досега беше нужно да се явиш на гише за един kirliv мокър подпис, да се случват електронно. В прекрасния чисто новичък свят след пандемията от 2020, за добро или зло, ще е все по-малко необходимо да излизате от вкъщи…

Социалната дистанция
Икономиката ще се възстанови. Карантината ще падне. По новините пак ще говорят за друго. Но колко време ще ни трябва, за да спрем да се страхуваме един от друг? Да влезем в бар, да седнем в кръчма? Да спрем да носим маски? Да не пазим проклетата дистанция от 1.5 метра един от друг (освен при лекари, в аптеки и в банки, по дяволите, дано сега най-накрая спрете да се редите един в друг, тъпаци)? Да влизаме в магазини, да говорим с продавачи, с чиновници, един с друг? Кога пак ще ни е хубаво навън и заедно?

Колкото по-бързо се върнем обратно към това да бъдем социални животни, толкова по-лесно ще се излекуваме от ковид-а – в душите. От това зависи и колко ще успеем да избегнем или поне намалим всичкия мрак от по-горните точки, уважаеми наши трима читатели.

Няма панда за финал, защото ако гугълна “панда коронавирус” и видя още някоя stock-картинка на абстрактен вирус, ще си изхвърля монитора през терасата, няма да имам как да работя от вкъщи, ще остана безработен, ще фалирам и няма да има вече ДоленХипстър. Ама да си знаете – пандите, както и заразата, живеят в Китай. Win some, lose some.

Ramble on

Избутахме я и тази, уважаеми двама-трима верни наши читатели.

И сигурно си мислехте, че ще ви се размине тазгодишната обобщителна статия? Така и щеше да стане, ако не бях пресметнал тихо на пръстчета и не бях установил, че всъщност ужасно невежо съм обвинявал света в невежество относно ентусиазма му по настъпването на новото десетилетие цяла година по-рано– светът беше прав, аз грешах, извинявай, свят!

Вярно си настъпва сега. Новите 20. Нови 20, които си спомняме. А вие къде бяхте на 9/11?

Но днес няма да си говорим за равносметки, нито пък ще правим списъци. Защо? Защото не съм се подготвил. В последните няколко дни се слях с дивана, изгледах повече мачове отколкото за цялата година, забравих кога за последно бях гладен и се нагрухах с миймове като попско чадо на Задушница. Нека ви споделя любимия си тематичен:

First world problems до последния… Също така краят на десетилетието не мина без ежегодната ракиена традиция да посетим ямболското кино със съучениците, за да положим няколко незаменими часа от живота си на олтара на безобразната, безсрамна, все по-мързелива в опитите си да ни забавлява масова култура. Може би символично, филмът този път беше Завършекът (да, бе, как пък не – бел. цин. а.) на най-скъпия франчайз в историята – любимият всинца ни Star Wars.

Мило дневниче, Епизод IX е ужасно тъп филм.

Божичко, колко тъп, тъп, тъп филм. Чувстваш се ципура в първите 5 минути, не спираш да отваряш и затваряш безмълвно уста в потрес като каракуда на сухо през следващите 2 и половина часа, и излизаш от салона подут с глупост като никулденски шаран, глътнал, с все плувката, кукичката на сляпата фенщина, която те е накарала отново да идеш и да ги гледаш. Жалко за потенциала на Рей (на Дейзи ѝ отиват изцепените баници, няма спор), жалко за наследството на Чичо Лукас, жалко за пропиляното детство на поколенията, отраснали със Star Wars (а дали вече е и ние не се броим между тях? Все пак в съзнателния ни живот са излезли 8 от 11-те филма…), и най-вече жалко за всички нас, които отново ще се наредим чинно на опашка, за да гледаме спиноффа за Оби 1.

Да, опашка! За първи – и след това групово разочарование – може би последен път видях опашка в ямболското кино. Тълпи прецакан народ. Краварката е в левия ъгъл, а всички ние сме говедата.

Стана малко rambling, че и ranting, драги двама-трима читатели, и все по-rambling ще става, защото сюжет в този пост няма да се появи.

Но така и така съм започнал с росната китка от теми, нека накратко спомена и за книгите тази година – всичкия религиозен шит, на който чинно се подложих, само за да мога да тикам библейски препратки в, като цяло, напълно несвързани разговори. Не съжалявам, де, макар че заради тлъстите томове книгите ми за 2019 г. според услужливата статистика на Goodreads дори не стигнаха заветните 10.

А имате ли Goodreads? Ако не, идете и си направете. Много е яко.

Докато чакате да получите имейла с потвърждението на регистрацията си там, ето ви едно бързо обобщение на около три хилядолетия организирана религия:

  • Старият завет е огромен и, извън колекцията древни митове, скучен;
  • Новият завет е по-малък и, извън незаменимите исторически разкази с крайно съмнителна точност и гъбения трип на Йоан, скучен;
  • Четимостта на Гностическата библиотека страда от това, че е превеждана за пръв път на съвременни езици от професори и експерти през 20-ти век, вместо да претърпи 2000 години преразкази, преписи, сбъркани преводи и донагласяне, но точно заради това е и най-автентичният източник за истинското християнство, с който разполагаме;
  • Hangover Square на Patrick Hamilton е скрито злато. Не е религиозна, ама аз да си кажа;
  • Коранът е недодялано, опростено обобщение на горните, не се хабете.

Десетина дни активно избягване на всякакви дейности и задължения имат странен ефект върху работохолиците, уважаеми двама-трима верни читатели, стигнали чак дотук. Трескавото чувство за вина, нелепост и недоизпълнен дълг ви изоставя някъде след седмица. Разтичате се по меката мебел. Почти спирате да сънувате работа. Потъвате в мъгливо безвремие, някаква празнична мараня посред зима, която като пясъчна буря остъргва наслояванията корпоративна пропаганда и изпод пластовете изплуват детските ви, наивни убеждения, че има и друг живот. Напът сте да си спомните защо, всъщност, правите всичко това. Отпиете винце, хапнете мезенце, скарате се с коментатора на мача по телевизора, почешете се по тумбака и ви иде да изкрещите към цялата Вселена:

АБЕ, НЕ СЪМ ЛИ И АЗ ЧОВЕК, МАМА МУ СТАРА?!? НЯМАМ ЛИ И АЗ ПРАВО НА МЪРЗЕЛ И ЩАСТИЕ?!

И тогава: Jan 2: Reality hits. Затъпяването чрез консумация и отнемането времето за ленив размисъл е за късния капитализъм от XXI век това, което е била нуждата да се плаща наем за ранния капитализъм от XIX век. Морков и тояга, купувай и бачкай. Със сигурност имаш нужда от тия нови маратонки.

Ще се опитам да избягвам толкова дълги отпуски за в бъдеще, защото светът е голям и екзистенциалната криза дебне зад ъгъла, а този клет блог не е готов за това. Пожелавам ви една честна, силна, здрава 2020 година, уважаеми няколко читатели. И едно много смислено десетилетие. Не знам дали животът е състезание или – не, не съм сигурен дали има някакви печелещи или губещи накрая, но дори да е така, наградите със сигурност не ги раздават за най-много пари. Далеч по-вероятно е истината действително да е във виното, а отговорът сега, както и преди, както и завинаги, да си е бил 42.

Веднъж на няколко години

Отне ми няколко минути, уважаеми наши трима читатели, но се постарах и си спомних потребителското име и паролата за писане на неща в ДолнияХипстър, за да дойда тук и да отбележа за пореден път:

УЖАСНО МРАЗЯ ФИЛМИ ЗА СУПЕРГЕРОИ

Мразя абсурдната им постановка.

Мразя, че всички носят прилепнали костюми и маски.

Мразя малоумните имена, които си измислят, и о, божичко, колко много мразя суперсилите им, които почти без изключение са толкова безсмислени, че сценаристите вероятно прекарват десетки тъжни, напрегнати, удавени в алкохол нощи, за да измислят някакъв сюжетен похват, който да им намери място в цялата свинщина.

Но дори тяхната съществена празнота не е моят най-голям trigger, защото все пак за всеки влак си има пътници и за всеки задник – вкус. Не, не – това, заради което наистина мразя филмите със супергерои, е че накараха вече повече от едно поколение да мисли, че киното не е изкуство. Че в кино салон се влиза с огромна, отвратително скъпа кофа пуканки, готов да бъдеш забавляван, а не – с известен респект и приятното очакване, че след тези около два часа ще си излезеш един по-образован, културен, хубав човек – като в галерия. Най-големият грях на Дисни срещу човечеството не е опитът им да направят от Star Wars вселената – Марвел такава, с по няколко недомислени филма годишно; а това, че все повече хора без никаква ирония заявяват, че на кино се ходи заради ефектите.

ЗАРАДИ ЕФЕКТИТЕ, мамка му. ЕФЕКТИТЕ?!?! Не се ли нагледахте на рисувани чудовища?! На актьори, размяткани на въжета напред-назад пред зелен екран, едва прикриващи собственото си недоумение дали наистина не беше по-добре да послушат техните и да го завършат онова пусто икономическо висше, което нямаше да им донесе милионите, но поне нямаше да стане причина да се излагат пред целия свят и да се правят, че им харесва.

Заради всичко това, както и заради безобразния price hike, който кината си позволиха след напълно неоснователната масовизация на 3D (но за това – друг път), вашият скромен пишещ почти спря да ходи на кино. Половин час реклами, претоплена SJW манджа / CGI бълвоч, светещи и/или звънящи телефони на седалката до мен, грухтящ от смях анцуг в най-драматичния момент – не, благодаря, по-добре да си заспя кротко на дивана в хола, гледайки черно-бяла френска драма от 50-те на миналия век.

И тогава някой изсипва една торба пари на някой свестен режисьор и му казва “Аре да напрайш един филм за Жокера, а?”

Не знам какви ги е дялкал Heath Ledger в този живот, но се надявам сега да му е добре някъде там, защото онова, което направи с Жокера през 2008 в най-добрия филм за супергерои въобще The Dark Knight, промени изцяло правилата на играта. И да, наясно съм, че това са DC, които уж не са като Марвел, но хайде моля ви, повечето батмани, всичките супермени, уотчмени и др. не се различават по нищо освен по повечето кръв и нещо-като-мрак.

Докато след г-н Ledger в The Dark Knight вече никой не смее да докосне Жокера с нещо повече от тотален респект и трепет да се потопи в истинския мрак. Този, за който няма супергерои в бански, и единствената суперсила е тази, евентуално, да се измъкнеш от него.

В новия Жокер на Todd Phillips с Joaquin Phoenix супергерои няма. Няма и суперзлодеи. Батман все още е малък дрисльо, когото никой все още не е научил да не говори с непознати, а бъдещият criminal mastermind Жокера е объркан, побъркан млад мъж (според DC вселената, за да се засекат в активна възраст с Батман… иначе бат Хоакин е на 40+ по времето на снимане и му личи), който живее с майка си. Опитвам се да се сетя за поне един запомнящ се специален ефект, но може би с изключение на незнайно защо танцуващите с димки тълпи всичко друго е болезнено, опасно близо до реалността.

Музиката е филмова, понякога симфонична, понякога минималистична, струнна, която към края избухва в енергичен класически рок, но до този момент щетата вече е нанесена. Виолончелото е изстъргало в душата ви тесни улейчета, по които чернилката да се стече и да оформи малка локвичка, в която, цопвайки, да си кажете “Ох, моля те, моля те, просто намери с кого да си поговориш, дюд, искам да си ДОБРЕ”.

Филмът е толкова магнетичен, че дори малките гаменчета, които седнаха до нас с редакционната колежка в салона, не гъкнаха през цялото време и за последно провериха телефоните си по време на трейлърите. И когато неизбежното се случи и действието на екрана избухна в ултра насилие, натрупаното напрежение в залата преля в нервен, уж просташки смях, за който обаче ние всички знаем, че беше просто облекчение. Защото филмово ултра насилие – това е нещо, което познаваме много добре и с което сме свикнали. Кръв, викове, неприятни хрущящи звуци: да, малко е некомфортно, но повечето от нас няма да имат проблем да вечерят спокойно, докато гледат нещо такова. Но какво да кажем за тихата спирала на лудостта? Самотни, изоставени души, в отчаяна нужда от помощ, която няма откъде да дойде? Колко от нас, гледайки Жокера, си спомниха за свои близки, познати, приятели преминали през това – или останали там?

Че този филм, този режисьор и този главен герой ще се борят за Оскарите е ясно, като до един (ранен) момент имах съмнения, че гледам първия филм едновременно в жанровете “комиксов екшън” и “оскарова драма”. Ще се борят и вероятно ще изгубят срещу нещо с повече неоправдани черни и потиснати лесбийки, защото за това се дават Оскари в момента. Може би заслужено.

Но Оскари или не, Жокера е филм, какъвто някак си се процежда до мейнстрийм киното веднъж на няколко години. Филм, след чийто край не се чудиш как по-добре можеше да оползотвориш тези 2 часа и тези 11 лева. От онези редки парчета масова култура, които те карат да се надяваш, че насрещните ни палци не са деградирали до приспособление, с което по-здраво да стискаме дръжката в метрото, докато с още 10 вагона твърде скоро еволюирали примати летим със 100 км/ч през задушен тунел на път за корпоративния си рай. Насрещните палци могат, все още могат да се използват за създаване на изкуство и, кой знае, може би някой ден отново в кино салон ще се влиза тихо и с очакване като в галерия и ще се излиза като по-обогатен, културен, хубав човек.

Няма панда на края на този пост, защото един франчайз с панди, който не искам да споменавам в един и същи пост с Жокера 2019, тотално е обезсмислил гугълването за “cinema panda”. Не спирайте да ходите на кино за свестните филми, драги няколко читатели.

Марокото III

Eто тук са епизоди 0-1 и епизод 2

Епизод 3: Казабланка, или защо Холивуд лъже, но въпреки това е прав

Разказа за Казабланка трябва да започна с две срамни признания.

Срамно признание 1: Като истински американски турист, всичко, което знаех за Казабланка, се изчерпваше с филма и песента. Песента е доволно тъпа, а филмът въобще не е сниман там. Не знам защо си мислех, че градът ще има нещо общо.

Срамно признание 2: Не се сетих колко важно събитие е петъчната молитва в мюсюлманските страни, заради което въобще не бях съобразил, че планираното посещение на голямата джамия не бива да е точно тогава.

За повече shits & giggles, това второто го разбрахме в сряда вечер – преди планираното отпътуване към Казабланка. Ето тук Мохамед (истинският – не този фалшивият от първата вечер) беше свършил много добра работа, купувайки ни билет за влак 1-2 часа по-рано отколкото го бях помолил. Дали защото не ме беше разбрал, дали защото искаше да му се махнем от главата по-рано, но в крайна сметка по разписание пристигахме на централната казабланкска гара в 12:36, а последният тур на въпросната голяма джамия – Хасан II, една от много малкото в страната, която допуска посетители, и горе-долу единствената забележителност в 6-милионния град – в четвъртък беше от 14:00. На другия ден: петъчна молитва, неверници спират да се допускат към 11, въобще – ранно ставане и риск въобще да не се вредим. Значи трябва да е четвъртък.

Влакът взема, че сцепва минутата и пристига точно в 12:36. Сбогуваме се набързо с разговорливата канадска двойка от купето и включваме нашите специални Мега-Бързо-Оправящ-Се-В-Транспорта-Мен ™ сили. На изхода на гарата ни посреща таксиджия-копърка, без да му мигне окото ни поисква тройно пари, но ние Нямаме Време! Мятаме се в утрепаната му Дачиа, той геройски се справя с обедните задръствания в мегаполиса и ни стоварва в хотела към 13:00. Изкарваме луд късмет с говорещата добре английски рецепционистка (с другия се разбирахме със знаци), обясняваме ѝ ситуацията, тя прибира куфарите ни в сервизното помещение и ни вика такси за джамията. 13:25 сме на мястото. Мега-бързо-оправящи-се-в-транспорта-пипъл!

Джамията е впечатляваща. Наистина, безусловно, безмилостно впечатляваща.

210 метра. Най-високото минаре в света и първото с асансьор за мюзеина

Джамията, също така, е затворена. Поради някаква все още неразбираема за мен схема часовете на туровете не се обявяват в местно време, а в някаква странна комбинация от зимно, лятно и GMT време. Важното е, че турът е чак в 15:00, музеят, където продават билети, е в обедна почивка, и ние не просто сме навреме, а сме подранили. Дори пак срещаме нашите канадски приятели, на които сме пуснали мухата, че в Казабланка все пак има какво да се види, ако побързат, и не е нужно да се придържат към утвърдения маршрут влак – хотел – летище.

За самия тур… отново ще оставя снимките да говорят. Вижте я, само я вижте. 25-годишна красавица на брега на Атлантика.

Може да е съвсем нова, но тази джамия за мен остана най-интересната забележителност, която видях по време на цялото пътешествие. Предвид че настоящата кралска династия в Мароко не страда от ниско самочувствие и всеки крал кръщава на себе си, каквото построи, то Хасан 2, бащата на сегашния, категорично е ударил в земята дядо му Мохамед 5 (на когото е кръстено летището). Очакваме да видим с какво Мохамед 6 ще се прояви.

След посещението на джамията се озовахме в ситуацията, за която ни предупреждаваха: онли бизнес, нот фор турист, уот ду деър? Ами, няма кой знае какво. Има прекрасна променада по брега на Атлантическия океан, по която няма даже сладолед откъде да си купиш, която преминава в ужасен крайбрежен булевард, който – както повечето неща в Казабланка – въобще не е правен за пешеходци. Ето няколко други примера:

След около час под африканското слънце (споменах ли колко е разумно да се отиде там в по-хладните месеци?) стигаме до полуготов мол, около който се е оформило малко Ориндж Каунти с големи къщи, бели дувари, скъпи коли и палмички – пак без тротоари и пак с доста творческо разбиране за правилата за движение, нека не се унасяме. Ориндж Каунти, от своя страна, като отрязано, свършва в това:

Не, това не са останките на Блок 20 в Ямбол

А това, което следва, е квартал с панели, разбити коли, клечещи по бордюрите сърдито гледащи младежи по джапанки, каручки с изстрадали под слънцето зеленчуци насред улицата, многобройни магазинчета за телефони (фън факт: в Мароко не срещнахме нито един айфон)… Въобще всичко това, което в България бихме нарекли “гето”. Включително с драсканиците ФЪК ДЪ ПОЛИС по стените и купчините боклук на странни места. От онези квартали, където много ти личи, че не си местен, и те е малко страх да се спреш да снимаш. Втория път след медината в Маракеш, когато се почувствах не в безопасност.

Прибирам се в хотела умислен. Казабланка не е нищо от това, което съм очаквал да видя, но е повече отколкото съм очаквал да видя. Не съм видял туристически чар или курортна лежерност; градът със сигурност има потенциал за тях, но е зает с твърде много други неща, за да се замисли как да бъде по-красив или по-привлекателен. Навсякъде се строи много здраво – може би след 10 години? Казабланка няма и мистериозната емигрантско-контрабандистка романтика, за която ни лъже Холивуд. Това, за което Холивуд обаче е прав, че не можеш да си тръгнеш оттам същият. Мен лично този огромен, прашен, задъхващ се и задушаващ град, ме промени. Не, чар и романтика няма, но има… пълноцветност.

Маракеш е като изложба за туристи, които търсят някаква хипстърска автентичност; сякаш нарочно продължава да се държи по-грубиянски, по-неприлично, отколкото може, за да намерят туристите точно онова, което са дошли да видят. И да преживеят в относителна безопасност екскурзия, за която после да могат да разкажат, че е встрани от утъпканите пътеки.

Казабланка от своя страна е по-… истинска. Мръсна, неуредена, отблъскваща, твърде индустриална, за да ѝ пука дали ще вземе парите на бледоликия (не че таксиджиите не са измамници до последния). В Маракеш бях по-спокоен, макар че местните ни обсаждаха много повече; в Казабланка се чувствах анонимен като във всеки голям град, но и същевременно повече нащрек. В Маракеш едва ли бих се върнал, защото мисля, че видях, каквото имаше да се види, и не останах очарован; в Казабланка бих отишъл пак след 10-15 години, за да проверя до какво е довело цялото строителство на Мохамед 6 – пък и да опитам да намеря дълбоката следа, която оставих там:

Не, наистина, кой оставя мокър цимент на тротоара без никаква маркировка?

Това е то за Марокото, уважаеми наши трима читатели. Хубаво е да се отиде дотам, но още по-хубаво беше да се прибереш. Дотолкова, че когато кацнахме в Мадрид, аз се почувствах толкова… домашно. Всичко си беше толкова наше; друго си е Европата. Понякога имаме нужда от напомняне колко много имаме и колко малко му обръщаме внимание.

Марокото II

Ето тук са епизоди 0 и 1

Епизод 2: Плащай, бледолики

След Джемаа ал-Фнаа културният шок ни идва малко в повече и решаваме да посветим следващия ден на по-конвенционален туризъм, отправяйки се към музея на Ив Сен Лоран и съседните му Мажорелска градина. И двата обекта се на намират на Ив Сен Лоран авеню и въобще местните са се постарали да отдадат достатъчно почит на един от хората, допринесли най-много Маракеш да бъде толкова популярен сред европейските туристи. Една негова фраза, която запомних от музея му: “Маракеш ме научи да ползвам цветове; преди това работех предимно с черно и сиво”. Допускам, че Маракеш, който младият моден гений е посетил, е изглеждал различно тогава; защото цветовете, с които аз ще запомня “червения град”, са строително сиво и прашно жълто. Това особено се набиваше на очи, пресичайки легендарната медина на път към музея: поне по това, което успях да забележа, споделяйки вниманието си между гугъл мапс в ръката си, дърпащите и подвикващи ни продавачи и налитащите ни мотопедисти.

Музеят… ставаше. По думите на професионалистите сред нас: е бил разочароващ, но за аматьори като мен беше образователен. А и имаше оригинал на Кристо в една от залите. Ето, вижте:

Яко, а!

След музея правим и една бърза разходка в съседната градина, която е… ами градина. Имаше и фонтанче и рибки, и около 500 посетители едновременно. И големи кактуси. И… толкова.

Едва е обяд, а ние сме приключили с основните цели за деня. Маракеш е голям, но не – огромен, и напук на настойчивите бибиткания и подвиквания на таксиджиите решаваме да опънем един пешеходен тегел през новата част на града. Друг изненадващ факт за Мароко: независимо дали в нова или стара част, заведенията са твърде малко! Не знам дали е свързано със забраната за продажба на алкохол, с благосъстоянието на жителите или с културна разлика, но е факт, че намирането на място за хапване или пийване в Мароко се оказа значително по-трудно отколкото наличието на туристи би предполагало. Единствено по-често се забелязват кафенета, но те са поне неформално ексклузивно мъжка територия и не предлагат нищо за ядене.

С достатъчно упоритост успяваме да намерим обяд, облажваме душата с традиционните магребски гювечета (тажин), поглъщаме още един чайник ментов ерзац-алкохол и решаваме да оползотворим последните работни часове на деня с посещение на първия от двата големи дворци в града: Бахиа. Не мисля, че има смисъл да преразказвам, ето ви няколко снимки:

Нагледали се и находили се решаваме, че е време да приключваме туристическия ден и се отправяме към хотела. Но съдбата или гугъл мапс си знаят работата! Най-краткият път минава през поредната тясна уличка с много, много магазинчета – и тук се срещам с Чайника! Чайникът, който търсех. Да го придобия, разбира се, въобще не се оказва толкова лесно…

Сигурно всички сте чували как в арабските страни винаги и за всичко можеш, и трябва, да се пазариш? Ами, вярно е. Задържам се пред Чайника си точно около 20 секунди и отнякъде до мен вече е цъфнал изключително усмихнат черен господин, който се опитва да познае дали сме: италианци, испанци, гърци, турци… За България, разбира се, не е чувал, но пък неразумно твърди, че е верен фен на Барцилона. След като не успява да се сети кой е Стоичков, вдига ръце и си признава, че всъщност е от Сахара и въобще никакъв футбол не гледа, защото няма къде… но пък ако искаме може да ни организира някоя тънка екскурзийка да видим пустинята?

След като сме се опознали от благоприличие, пазарлъкът започва по същество. Господинът поисква за Чайника и 4 чаени чашки към него 600 дирхама (около 60 евро), смеем се заедно на добрата му шега, и продължаваме с безочливо дърпане на цената нагоре и надолу, докато накрая не си тръгвам с въпросните срещу 40% от първоначалната сума – и с едно мазно, лепкаво чувство по душата си.

Пазарлъците действително са част от културата там, като срещнахме няколко различни подхода: от ведро изчисляване на средноаритметични стойности до имитация на честолюбива обида от ниската цена, която сме предложили. Мога да потвърдя съветите, които се срещат в интернет: не се стряскайте от първоначалната цена; бъдете учтиви, но твърди; забавлявайте се и не го приемайте навътре. Цялата схема се крепи на нежеланието на “западняците” (ние сме им на изток; но все пак сме западняци) да се разправят и на възпитанието им, че да се подбива цената е обидно за другата страна. Нищо подобно: с арабите бъдете араби и те ще ви се радват повече! (може и да ви смъкнат още от цената, ама не е много вероятно). Също както и с трафика, да се пазариш за всяко нещо, което искаш да си купиш, за да не бъдеш безбожно одран, е уморително. И предвид, че в крайна сметка всички се съгласяват все на около 40% от първата си цена – кому е нужен целият панаир?! Но може би и това е част от “екзотиката”, която продава.

Най-доброто обобщение на пазаруването и пазаренето в Маракеш даде Катя насред една от поредните “търговски улички”: Плащай, бледолики…

Трофеят ми от неравната битка с обръгнал маракешки търговец

След стегнатото обикаляне през първия ден в Маракеш, програмата за втория е доста по-свободна. До обяд сме минали през двореца Ел Бади и Саадитските гробници, които сами по себе си оправдават дългия път доста повече от Мега-Битака и “екзотичните” пазарлъци по сергиите. Макар и двете да са построени като далечен отзвук от мавърското великолепие, което може да се срещне из Испания, те във всеки случай си струва да се видят, особено през по-хладните месеци (това да идем през март беше чудесна идея). Ето ви още малко снимки:

Тук някъде се роди великолепната идея да прекараме следобеда в Ботаническата градина. На картата изглеждаше достатъчно близо и предлагаше голямо, зелено пространство, където да седнем на спокойствие, да хапнем и въобще – да му олабим по арабски. Само че, както казва редакционният колега, “Това е Африка. Защо сте очаквали нещо да е лесно и логично?”

Пътят дотам минаваше през медината. Както се оказа: през Нетуристическата част от медината. Там, където живеят бедните местни. Където туристи не ходят. Откъдето и да минехме, събирахме подозрителни погледи; никой не се опитваше да ни продаде нищо; единствените, които ни обърнаха повече внимание, бяха някакви местни гаменчета, опитващи се на развален английски да ни прекарат по схемата “О, изгубени бледолики, къде сте тръгнали, там няма нищо, дайте ние да ви заведем, където трябва”. Първият от двата пъти в Мароко, когато се почувствахме наистина застрашени и когато осъзнах, че сме много, много далеч от вкъщи и реално нямаме особена идея какво правим, нито има кой да ни помогне.

По възможно най-бързия начин се измъкнахме от лабиринта тесни, недружелюбни улички и… се озовахме на огромен площад. Ето на, вижте:

Големият дувар вдясно е “Ботаническата градина”

Това, което не виждате, са едни други други големи дувари по-надясно, пред които стои военен караул с автомати. Тях не посмях да ги снимам. Решаваме, че въпреки всички свидетелства срещу това, тази огромна зелена площ от картата няма как да не е пригодена за посетители, и тръгваме да обхождаме зида, търсейки вход. Ами, няма вход. “Ботаническата градина” на Маракеш се оказва оградена с 3-метров зид маслинова горичка. Вход няма. Туристи няма. Има военни джипове и автобуси с униформени хора с пушки, влизащи и излизащи от необозначено на картата място встрани. Обикаляме около половината от зида и стигаме до мрежеста, много затворена порта. Както разбираме по-късно от интернет: водеща към “посетителската” част на градината, която съдържа кал и мръсна локва с изстрадала риба вътре. Няма ботаническа градина. Прибираме се пак пеша, гладни и посърнали, под учудените погледи на местните, този път избирайки огромния, мръсен булевард вместо тесните, забутани улички. Европа е много, много далеч … и ми липсва.

На другия ден си тръгваме от Маракеш със смесени чувства. Получили сме прилична доза културен шок, посетили сме наистина различен свят, почувствали сме се изгубени и намерени, купили сме си ръчно изработени чайник и чехли, цапали сме из мизерията и калните вадички на стария град и сме обикаляли мраморните подове на старите дворци, видели сме част от истинското лице на живота в Африка и сме усетили на гърба си какво е да си “богат турист” в бедна страна. Плащай, бледолики…

А сега е време да се натоварим на влака, който за наш срам е много по-чист, бърз, стегнат и точен от тези на БДЖ, и да се отправим към икономическото сърце на Мароко: Казабланка. Или както е известна сред местните “Казабланка? Каза онли бизнес, но турист. Уай ю гоу деър?”

Марокото I

Епизод 0: Лондон, или едно трудно потегляне

Да се стигне до Мароко от България не е най-лесното нещо на света, но признавам, че може би има и по-оптимални начини от да се прелети през Лондон за по-пряко. В хороскопа ми за 2019 обаче пише да загърбя всякаква претенция за рационалност (глупости, не пише нищо такова и всъщност нямам представа какво пише въобще) и затова София – Лондон – Маракеш – Мадрид – Лондон – София ми се стори като достатъчно разумен маршрут за първото ми африканско приключение.

Всъщност Марокото ни с Катя е една добре отлежала екскурзия. Както с виното и киселото зеле – хубавите неща не могат да станат просто ей така: иска си чакане, баене, няколко грешни опита и в крайна сметка доверяване на вселенските сили, че си знаят работата.

Бритишеъруейския Еърбъс, в този контекст, беше някак твърде обикновен. Вярно – от по-старите обзавеждания на кабината, понеже никой не си хаби новата техника за нелъскави линии (малко като софийския градски транспорт), но освен набиващите се на очи тежки, сериозни туристически обувки на голяма част от пътуващите, човек трудно можеше да познае, че не отлита за една бърза водка в Полша.

Докато дискутираме житейските си избори и дали сме сбъркали, тръгвайки с гуменки към Африка (не бяхме; в градската част на Марокото гуменките вършат работа, но вечна слава на онзи незнаен интернет-пътешественик, който беше препоръчал да не си и помисляме за отворени обувки), някак незабелязано минават около 45 минути от натоварването ни в самолета. Различни хора със “светещи жилетки, що сте толк’ва нервни” се качват и слизат, ние все така не потегляме, докато накрая капитанът на полета почти извинително обявява, че този самолет няма как да излети поради технически проблем, ама да си кротуваме, може да ни намерят друг.

Минава още половин час, друг самолет се намира, разтоварваме се, нареждаме се отново за чекиране, натоварваме се, казах ви, че нищо не става лесно и от пръв път!

Бритиш са се разбързали, все едно ще имат да плащат хиляди паунди неустойки, ако закъснеят с повече от 3 часа, така че с минимални забавяния ние вече сме на път! Нещата отиват накъмто 2 часа закъснение, което означава, че А) няма да има неустойки Б) никак не е сигурно дали Пиер-от-Хотела ще ни чака на летището, както сме се уговорили.

По пътя ни обясняват, че предишният самолет не е допуснат да лети поради съмнения за канализацията на тоалетната, така че успокоени, че сме избегнали фекално бедствие, ние се отдаваме на мисли за пясъци, камили, килими, ефендита с наргилета, живописни магазинчета, прегърбени от времето дувари, дворци със султански разкош, тайни градини, арабско спокойствие и мъдрост и въобще всичко, което от повече от 50 години продължава да дърпа тълпи европейци към ръба на великата пустиня.

Междувременно се е стъмнило. Колко точно се е стъмнило разбираме, когато наближаваме, а след това и кацаме в Маракеш. На земята потвърждаваме това, което малко ни е учудило от въздуха: летището е тъмно. Много, много тъмно.

Ами, добре дошли в Африка.

Епизод 1: Маракеш, или как хипитата съсипаха хипстърията

Летището на Маракеш може и да е тъмно отвън, но веднъж влезете ли в терминала, нещата придобиват далеч по-европейски вид. Всичко е новичко и лъскавичко, табелите са изобилни и на няколко езика, интернетът е наличен и бърз, а персоналът носи изрядни униформи. Впечатлението, че “то тук си е почти Европа” трае някъде докъм митницата: където за пръв път осъзнаваме, че тук никак не е Европа. Дълги, бавни опашки, 3-4 различни контроли, анкетни карти, паспорти, визи, печати… Толкова отдавна беше, когато пътувах към Бремен, преди да стана гражданин на ЕС, че бях свикнал да приемам за даденост колко лесно се минават европейските граници.

Веднъж измъкнали се от тази досада намираме човека от хотела, който подминава с насмешка въпроса ми дали е чакал дълго, завежда ни до черния си джип, поздравява ни с добре дошли и ни подкарва към града. Тук вече сред нас почва да се настанява културният шок. Топло е, палми край пътя; джамии; и всеки кара като самоубиец.

Може би това е мястото да разкажа малко за трафика в Мароко. Взели сте наскоро шофьорска книжка в малкия си роден град и изпитвате панически ужас от шофирането в София, а след първия път, когато ви се случи, сте слезли от колата разтреперен, обезводнен и с остра нужда от бира? Е, нека потвърдя: София все пак Е Европа. Маракеш, и Казабланка в последствие, … са Африка. Правилата за движение са напълно пожелателни. По дяволите, дори посоката на движение е напълно пожелателна, ако на някого му е по-удобно да прецапа през насрещното. Пресича се на сляпа вяра в бога и най-добре – плътно прикрепен към някого от местните, които или също са самоубийци, или притежават някакво свръхестествено умение да виждат пролуки в безкрайните колони коли, каруци и… мотопеди. Божичко, мотопедите. Дори когато сте се забили в най-малката и крива уличка в медината и си мислите, че тук просто няма как да мине каквото и да било превозно средство, край вас профучава мотопед, обязден от малолетно, ухилено до уши мароканче без каска… и със сигурност без книжка.

Спокойно кръстовище

Mad Max: Morocco е положението. За 3 дни в Маракеш станахме свидетели на ПТП с мотопед и джип, в което никой не беше пострадал при самото ПТП, но се очертаваше да се случи в разправията между водачите им; и може би по-абсурдното почти-ПТП между файтон и Рено Клио, при което конете противно на физичните закони някак успяха да не се покатерят върху покрива на малкото автомобилче. Нека насред този изначален хаос не пропуснем и немалко туристи с коли под наем, които нагнетяват допълнително обстановката, опитвайки се да се движат по правилата, познати им от родните им страни. Като пешеходец в Мароко се чувстваш непрекъснато под напрежение и с неясно чувство за дебнеща опасност, дори и да посвикнеш и да спреш да забелязваш конкретните детайли.

Но обратно към пътуването. Влизаме в стария град. Човекът с джипа спира в тъмна уличка до някакви кофи с боклук, звъни на Мохамед, говорят си на арабски, след малко Мохамед (по-късно разбрахме, че това не е бил точно Мохамед, но това няма значение) идва да ни вземе и поемаме след него сред калдъръма и мотопедите. Внезапно свиваме в тясна, напълно тъмна уличка, спираме се пред необозначена врата, нашият водач се усмихва извинително, че не може да намери ключовете си в мрака, и след още няколко опита ни въвежда във вътрешното дворче на риада, който сме избрали за нощувка. Тук за пръв път се срещам с местните чайници от ковано желязо и още по-важно – с местния силно подсладен ментов чай. В държава, където се оказа, че трябва “да познаваш хора”, за да се сдобиеш с алкохол (аз не познавам), този ментов чай беше моето спасение в дългите безалкохолни дни. Чаят е придружен от селекция марокански сладки, също задължителна част от диетата ми в следващите дни и, според мен, една от основните причини защо видях толкова малко хора със здрави зъби там.

Изяждаме сладките, изпиваме чая и решаваме, че това не е добра вечеря – така че по съвета на нашия домакин се отправяме към централния площад, където било хем вкусно, хем евтино, не като по “скъпите туристически места”. Въпросният площад, Jemaa Al-Fnaa, се води забележителност на ЮНЕСКО, счита се за задължителна част от всяка екскурзия в района, присъства в няколко книги и безброй разкази за екзотиката на Маракеш. Поглеждайки назад, изненадан съм, че съм се вързал на този хайп и наистина не знам защо съм очаквал да се почувствам едва ли не като Харун ал-Рашид от 1001 нощи. Вместо това се озоваваме на огромен битак, където от всички страни налитат всевъзможни викачи, препречват ти пътя и се обръщат към теб на “братко”, “сестро” и “уважавайте местните традиции, не може да ме буташ”. Ако бях получил по 1 евро за всеки път, когато някой от тях ми каза, че съм кльощав и имам нужда от храна, галейки ме по корема и дърпайки ме към съответната му скара, може би нямаше да се почувствам толкова излъган от безбожната цена, на която ни продадоха сушени плодове на същия този площад.

В интерес на честността решихме да го посетим веднъж и по светло –понеже, пак според възторжените разкази, битакът се променял поне 2 пъти в течение на деня. Ами, на светло е същото – само че не те викат да ядеш кебапчета, а да се снимаш с някого, да си купиш патъци или да ти нарисуват нещо с къна по ръцете. И боклукът по земята е още по-видим. След втория си опит решихме да го заобикаляме колкото се може по-отдалеч.

Ако и някога това място да е било наистина магическо, в което искрено се съмнявам, днес е просто огромен капан за туристи. Автентичност в него не е останала; напротив, напомня на всяко едно пренаселено с туристи място, където преживяването е опетнено, или направо заменено, от опитите да се измъкнеш от там, без някой да те излъже или обере – с или без твое участие.

Следва…

33 след 33

Мило дневниче, колко пъти вече се измъквам от творчески запеци с толкова лесните за създаване списъци?

Няма значение!

Добутах и аз до т.нар. Христова възраст, след която човек няма абсолютно никакъв шанс някой да го нарече “баткото”, да мине за “младеж” или пък да излъже някого да го пусне някъде със студентско намаление (даже би ми било неудобно).

Този, също т.нар., разцвет на силите; митичната възраст, през която се очаква всичко да ви се получава, всичко да знаете, всичко да можете и като цяло, ако сега не се справяте с нещо – просто забравете, никога няма да стане по-добре.

Въобще – защо не се откажете? Във всяка една възраст ще има някой малко по-стар, но не задължително по-мъдър, ваш приятел или роднина, който да ви напомни, че нещо не сте успели, нещо не е както трябва. Това е сърцето на прогреса! Да сме недоволни, да ни липсват неща! Видели ли сте доволен примат да еволюира? Доволна риба да си стори крачка и да излезе на сушата? Доволен flat earth-аджия да оцветява блокче с картинки с прибран език?

Така си и мислех. Затова в чест на всички недоволни хора, като поздрав към всички с графици кое и кога се полага да сте извършили, като спомен за едни съвсем нелоши 33 години, ето ви 33-те неща, които така и не успях да свърша през тях.

  1. Да се оженя. The big one, за който ви натякват всички. И по-добре. Ако имаше ергенски данък, с удоволствие бих си го плащал.
  2. Да се възпроизведа. Може би по-добре. Светът има ли нужда от още малки гадни нърдове?
  3. Да се науча да паркирам успоредно. 15 години (на хартия) шофьорски стаж и все още всеки един мой опит е съпроведен с едри капки студена пот по гърба, поне 4 отчаяни маневри и, в някои случаи, ръкопляскания от случайните наблюдатели на зрелището.
  4. Да сменя между 7 и 12 местоработи. Всички коучове, инфлуенцъри и др. обикновени безделници ни обясняват как повече от 2 години в една фирма ви обрича на застой и бавно потъване в нерелевантност. Виня смартфоните.
  5. Да разбера защо хората пият шотове. Не, наистина, защо?
  6. Да остана в крак с музикалните тенденции. Бритни и Еминем все още са актуални, не?
  7. Да изслушам цялата дискография на Frank Zappa. С Bowie се справих навреме, на косъм, но Заппа… Поолял си се е с творчество човекът.
  8. Да открия Джизъс. На неговите години станах, все още гледам на цялото като на някакъв вид продължила достатъчно дълго practical joke. Да чета Библията не помага.
  9. Да науча разликата между крем брюле и крем-карамел. Все още са ми едно и също и все още предпочитам соц. варианта му, приготвен в класическите метални купички.
  10. Да спра да играя компютърни игри. Нещо повече, backlog-ът ми расте и расте и мога само да се надявам, че някой ден ще е възможно колекцията игри да се завещава. На малките гадни нърдове, които ще дойдат след мен, нали.
  11. Да запиша поне 10 посещения на дискотека. Останах си някъде малко преди това магическо число и така и не намерих мотивация да си причиня юбилейното. Чудно нещо – все пак кой не обича да смърди на цигари и фалшив парфюм седмица по-късно?
  12. Да се науча да карам ски. Опитах веднъж. Три дни на непрекъсната, студена болка по-късно, зарязах завинаги този прехвален начин човек да се осакати за цял живот.
  13. Да направя що-годе приемлив козунак. Въпреки всичките ми готварски претенции, проклетото тесто не втасва и не втасва.
  14. Да свикна с паркирането в градинките и по тротоарите. Да ви се скапят бракмите в минутата, когато ги извадите от там, и повече да не се помръднат дано, мърлячи такива.
  15. Да пропия кафе. Кафето е за невротици! Нека бъдем дзен, нека бъде чай.
  16. Да простя на Джеймс Камерън за Аватар и последвалата го напаст: 3D киното. Ако исках филмите ми да са тъмни, с малък контраст и да нося очила в киното… всъщност не, не бих искал, не.
  17. И като казах кино и прошка: да простя на Дисни за полуготовите полукомиксови полуфилмови говна с марката Марвел. Вие, най-вече вие, сте причината да не ходя вече на кино. Да фалирате дано и да оставите Star Wars в по-добри ръце.
  18. Да науча латински. С времето ми звучи все по-малко badass, но е толкова трудно, толкова ненужно и толкова рядко, че няма как да не продължава да ме привлича.
  19. Да просвиря на хармоника. Хармониката още е в едно чекмедже. Дори не помня защо си я купих, но тогава ми се струваше ужасно логично и възможно.
  20. Да вдигна 100 от лежанка. Щом до 33 не е станало, няма и да стане, виж по-горе.
  21. Да запазя онзи учуден детски поглед към света и всичко в него. Бай-бай любопитство, добре дошъл уморен цинизъм, от който никой няма нужда.
  22. Да основа партия, да стана кмет, въобще каквато и да било политическа активност. Може би е време да взема властта?
  23. Да скоча с бънджи. Или с парашут. Или без парашут. И не, не искам. кой каза, че е някакъв rite of passage, а?
  24. Да се напия до безпаметност. Честно, никога не съм имал бели петна. Може би щеше да е по-добре да ми липсват някои определени моменти, де.
  25. Да проям лук. Все още твърдя, че в Ямбол лук не се яде, на пазара не се продава и, ако някого го изхващат в нарушение на този древен закон, го депортират в Сливен.
  26. Да се науча да запоявам. Не е много мъжествено, и без него не бих могъл да поправя стар ВЕФ, но е факт. Никакъв български мъж не съм.
  27. И като споменах: да ремонтирам сам колата пред блока, по потник, седнал върху обърната щайга за домати. Но съм сменял гума, когато ме застигна неволята.
  28. Всъщност важно за човек в Христова възраст: не притежавам потник. Мога ли без такъв да се класирам за обръщението “наборе”?
  29. Да се кача на колело в движение. Нали помните от детството си как всички чичковци засилваха колелетата Украйна, стъпваха в движения върху единия педал и се мяткаха на седалката? Нали? Е, не го умея, а е толкова куул.
  30. Като казах чичковци, сетих се, че очаквах в чичковска възраст да виждам себе си като чичко вместо като случайно изтърван измежду възрастните. Всички чичковци ли са се чувствали така, когато гледахме на тях с респект и не без известно възхищение?
  31. Други чичковски навици, които не придобих: да пуша на терасата, да вървя бавно и тежко, да се информирам за неща от радиото. Нищо не казвам за ракийката след работа, леката ненавист към всички нови технологии и тихото възмущение от днешната младеж.
  32. Ок, предпоследно: така и не открих къде, как, защо човек достига пълна хармония със себе си и останалите. Трябва да остане нещо и за следващите 33, не?
  33. Да стана автор в популярен и вълнуващ блог!

Съжалявам, мило дневниче! Ето пандичка на средна възраст, задрямала след здравословен обяд, внимателно подбран така, че да не ѝ причини лошо храносмилане.

Между 2 и 4 следобед се пази тишина!!1!

Защо да работим между празниците?

28-ми декември е. Работи се от вчера и се работи до днес, два нещастни, самотни работни дни притиснати от всички страни от преяли купища почивни. Не сте сигурни кой ден от седмицата е; не помните как сте изглеждали преди всички онези 30-и-няколко сармички; животът ви се лашка между празнични кръгове от европейските футболни първенства (…отначало написах “празненства” – о, колко би се смял Фройд) и стари български филми по БНТ. Ранното ставане, блъсканицата в транспорта, цялото бързане ви се струват като мъглив спомен от някакъв далечен, друг живот преди Празниците. Опитвате се да се стегнете, четейки новини, но всичко като че ли е застинало в очакване като във финална сцена от филм на Сержо Леоне: Мързелът, Преяждането и Трудовата дисциплина, застанали леко разкрачени, с ръка над кобура, самотен проблясък от хромираното дуло на револвера, очи присвити срещу изгарящото следобедно слънце, се дебнат кой ще мигне пръв и ще изгуби. Засега Мързелът и Преяждането печелят убедително и вие почвате да се питате как въобще сте могли да се придържате към някакъв що-годе подреден, динамичен, здравословен начин на живот доскоро, вместо да се отдадете на лентяйство като долния лешпер, който сте.

Какво, собствено, в тази ситуация, би могло да ви накара да отворите служебния компютър или, пази боже, да отидете до офиса и да свършите за поне 2 стотинки работа? Какви зли сили, кощунствени сили биха ви раздигали изпод топлата завивка, където примлясквате доволно горе-долу докъм обедните новини, и да ви запратят обратно в колелото на хамстера? Нашата сплотена реакция, между 2 кани вино, успя да стигне само до следните предположения:

  1. Нямате повече отпуска. Две седмици на морето не ви стигнаха, нали? Взехте си няколко извънредни дни, след като – повече от веднъж! – се направихте на малки сладки магаренца в сряда вечер? Решихте, че не ви се виси в задръстването в неделя вечер и се прибрахте в града чак в понеделник? Ето ви сега, хитреци такива. Опъвайте каиша, докато хълцате на баклавички. Животът не е за живеене, а за работене!
  2. Мразите себе си. Мисълта да си починете и да уважите пищящите на умряло предупредителни сирени на тялото си ви отвращава. Вярвате, че все още сте на 22 и сте безсмъртни. Зареждането на батериите е за всички останали, вие може да си карате така за вечни времена. Малко корпоративно Perpetuum mobile. Искате да видите колко точно може още да натискате педала, докато двигателят се задави и някой лекар с много сериозен глас, гледайки ви професионално, но все пак притеснено, над очилата си, ви каже, че така не може да продължава. Е, ако целта ви е всичко това, какъв по-добър начин от един пълноценен, продуктивен работен 28-ми декември?!
  3. Мразите всички останали. Да прекарате повече от 2 дни със семейството си ви докарва до ръба на нервна криза. Не искате да виждате никого от приятелите си, пропадналите алкохолици. Не искате да подавате антенки от фигуративната си черупка. Изпълва ви леко, трептящо чувство при мисълта, че киселата ви сутрешна гримаса ще преследва и тормози всеки, който я е зърнал в метрото. Пращате гневни, спешни, настоятелни, нетърпящи отлагане и много трудни за отговаряне имейли, знаейки че получателите им ще ги прочетат на маса, или още по-добре, опънали се на дивана с чаша вино и тъп филм, с което ще им докарате киселини и ще смутите хармонията в изстрадалите им души; след всеки имейл изпълнявате кратък танц на победата около компютъра. За да бъдете истински мизантроп, не е нужно просто да сте на работното си място между празниците – трябва да бъдете активни! Хипер-активни! Само така! Не вярвайте на всички тези приказки за кармата.
  4. Германец сте. По произход, паспорт, сърце и/или душа сте германец. Държавата е обявила 27-ми и 28-ми декември за работни дни. Вие работите на тях. Така е редно. Какво има да се обсъжда?
  5. Искрено вярвате в светлото бъдеще на капитализма. Все още не сте открили нито една причина да се усъмните в просвещенската догма, че който работи най-много, ще заслужи най-много блага – на този или онзи свят. Убедени сте, че само чрез честен, старателен, изобилен труд ще избавим цивилизацията си от нейния неминуем разпад. В швейцарските планини живеят мармоти, които са истински майстори в завиването на шоколад в станиоли. Мхм. Не се правете, всички знаем, че сте онзи “животар” от 1.

Имате други причини? Напишете ни ги в коментарите! Шегувам се – нямаме коментари. Нищо не ни казвайте, заети сме да храносмиламе, работейки. Или обратното. Няма никакво значение! Междупразничното безвремие е – всичко е разрешено и нищо не е задължително!

Някой попита за годишния ДХ обзор? Нали се разбрахме – нищо не е задължително! Няма обзор. Посрещаме новата година, по изключение, гледайки само напред. За всеобща изненада вашият скромен пишещ не е затънал до пищялите в лепкава меланхолия. Може би е от всичките баклавички.

Как да изгубим 4 месеца

Четири месеца – че и малко отгоре: толкова време измина от последната публикация в този уважаван, екстремно популярен блог. Даже, ако трябва да сме честни, първоначалното заглавие на настоящата беше “Как да изгубим 3 месеца”, но докато събера сили да я започна, премина още един. Твърде много почивка, не мислите ли? И… защо?

Прехвърлям в главата си месеците, седмиците и дните от последния ДоленХипстър и се опитвам да си спомня поне едно събитие, поне някакво кратко изписукване на радара, към което да прикрепя пълната си липса на вдъхновение или поне мотивация за писане. Четири напълно изгубени месеца? Нека направим един бърз преглед на анатомията на празнотата…

  1. Битовизми. Нищо не убива желанието за творчество така както домашните ремонти. Дали дори един соц. реализъм поет би могъл да намери красотата в живота между купища плочки,
    покриващ всичко ситен циментов прах и разхвърляни навсякъде инструменти? Колко симфонии са написани под съпровода на бормашини? 
  2. Разправии. Знаете ли колко различни институции отговарят за разрешаването, поставянето и премахването на ограничителни съоръжения към пътната инфраструктура на територията на София? Пет. Ако е непреместваемо, тип “колче”: Компетентната дирекция към общинския съвет. Ако е преместваемо, тип “саксия”: ЦГМ. Ако е заграждащо, тип “бариера”: районната община. Във всеки един случай ви трябва и разрешение от полицията. И одобрена от някой от всичките главни архитекти скица. Знаете ли в колко различни сгради се подвизават въпросните институции? Поне в четири (не намерих всички); за допълнително объркване на гражданите, някои от тези институции споделят едни и същи сгради, а понякога и едни и същи етажи. Няма надписи на вратите, освен обичайното “ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ”. Как научих всичко това ли? Не питайте. 
  3. Капитализъм. Всяко едно винтче в машината е длъжно да бута капитализма към неговия окончателен, неизбежен, апокалиптичен край. Крах. Надежда няма, само – време до. Ти си роза, ти си крем, накрая всички шеомрем.
  4. Консуматорство, въпреки горното. Понякога се чудя защо трупам материални придобивки, които няма да имат абсолютно никаква стойност или приложение след Краха на капитализма, но да му се не види, хубаво е да цъкаш красиви компютърни игри с 200 фрейма в секунда, докато го чакаш да настъпи. Всяко едно винтче в машината е длъжно да се стреми с цялото си същество да смазва нейния ход с харчене за всички глезотии, които може да си позволи и без които също би могъл да води пълноценен, смислен живот. Единствената причина да не съм убеден, че живеем в симулация, е че това би била изключително тъпа симулация и кой би си играл да създава и поддържа нещо толкова тъпо?! Oh, wait, ние сме цивилизацията, направила The Sims една от най-продаваните игри в историята…
  5. Оправдания. Те са като гъзовете – всеки си има поне един. Някои са по-големи, други по-красиви, трети са пъпчиви и космати, но никой от тях никога не е публикувал и една дума в Интернет. Колкото и да си измислям основателни, уважителни причини, няма кого да заблудя. Ти, Иване, си несериозен и мързел.

Но нека не задълбаваме в депресията. Днес е 14-ти декември, православната църква почита светите мъченици Тирс, Левкий, Филимон, намираме се в последните дни преди зимното слънцестоене, когато всичко ще започне отначало. Кои са били светите мъченици Тирс, Левкий и Филимон? Нямам никаква представа. Неведнъж съм споделял на тези свети страници, че изпитвам искрено възхищение как новите, монотеистични религии са приобщили старите богове в догмата си. Нямаше ли да е прекрасно Тирс, Левкий  и Филимон да са били троица планински божества, господари, съответно, на малките ручеи, онази особена миризма на шума и снеготопенето? Филимон Снеготопни, който с вълшебната си запалка притопля заснежените върхове и пуска ледовете по теченията на реките. Левкий Ароматни, завършил парфюмология в Сорбоната, особен почитател на дивораслата жожоба и заклет противник на парфюмите на Долчеигабана, които не можахме да разпознаем на картинка по време на един куиз. И, разбира се, Тирс, който така и не получил прякор, но е винаги там, до вас, носейки сандвич с луканка и кашкавал и парче размекнат шоколад, когато седнете да отморите до някой планински поток. Три горски божества, заспали зимен сън, които почитаме на 14.12., за да им дадем сили да се събудят с цялата останала природа след няколко месеца.

Декември е най-езическият месец, скъпи верни читатели. Най-подходящото време да си препрочетете “Дядо Прас” за пореден път. Може и филма – Сюзън Сто Хелит е просто великолепна. Впрочем, “Дядо Прас” е едно от най-сполучливо преведените от английски заглавия в цялата история на българската литература.