Некомфортната зона

Преди няколко издания на този така обичан официоз – ДоленХипстър – споменах пандите като най-мъдрите същества на земята, открили в безделието и пълната липса на заинтересованост онова зрънце смисъл, което ни бяга на всички. Тези дни отново се сетих за тях, но по друг повод.

Всички имаме онези фейсбук приятели, които живеят по много и държат всички ние да узнаем за това. Нали се сещате – размазаните снимки от телефон в някоя гъзарска кръчма във вторник вечер; инстаграмнатата мазна и/или твърде захаросана храна; постовете с тагнати няколко BFF-та, така че никой да не се усъмни в тяхната вечна дружба; хаштаговете с вълнуващи преживявания (или swag). Онези хора, които в мрачните понеделнишки сутрини на душата искаш да обесиш на собствените им оранжеви тиранти, с които са се представили на фейсбук обществото вчера, но в по-спокойни времена от седмицата спадат в категорията “too funny to unfriend”. Livin’ it up. Larger than life. Unique snowflakes.

Това са и хората, от които е най-вероятно да чуете фрази като “Ако искаш да ти се случи нещо, което не ти се е случвало, направи нещо, което не си правил никога.” и “Напуснете комфортната си зона – извън нея се случва магията.” Веднага в главата ми изскача професионалният мотивационен говорител от онзи ебати колко епичен филм Donnie Darko. С перфектната си коафюра и синя ризка, с обърнатия с облегалката към публиката стол. This makes me a saaad panda. И с мръсните тайни в мазето. Но преди да съм изгубил половината си читатели сред купищата препратки към масовата култура, нека прекратя и това лирично отклонение и се върна към основната си теза, ако е останала такава.

Комфортната зона, излизането от нея. И популярната нагласа, която хората с оранжевите тиранти и хаштаговете, като флагмани на социалния мейнстрийм, се опитват да ни втълпят – че напускането й внезапно ще ни направи млади, красиви и куул, ще ни купи мощна Хонда и ще ни качи на нея като волен ездач, докато не свършим пътешествието си на пуст бряг на Индийския океан, където да открием себе си. Ако все още ви вълнуват културни препратки, ето. Този сайт, обаче, нямаше да се казва ДоленХипстър, ако подобни внушения се приемаха като чиста монета, колкото и те сами да си вярват, че са долни и хипстърски сами по себе си. Метахипстърията.

Както Ели подхвърли, комфортната ни зона най-вероятно е такава, именно защото там ни е мястото. Нека поразсъждаваме псевдонаучно: еволюцията не е съзнателно същество, което си избира кой да остане и кой да изчезне. Еволюцията е персонификацията, която ние сме създали за природния закон на адаптацията. Оцелява този, който се адаптира най-добре. Него избира еволюцията. Ако днес вие притежавате комфортна зона, то хиляди поколения преди вас са я използвали като важен инструмент за адаптация и за оцеляване. Еволюцията не е избрала маймуната, която се е опитала да преплува океана. Не е избрала жабата, която се е опитала да скача назад. Рибата, която е изпъплила с патетичните си перчици на плажа, е умряла, мятайки се като … ами като риба на сухо. Оцелели са тези, които са… усетили, разбрали?, че патетичните им перчици вече биха се чувствали достатъчно комфортно извън водата. Индивидите, които знаят къде им е мястото – които са достатъчно адаптивни, за да им е комфортно – това са любимците на еволюцията. И искрено, искрено се надявам, че сред тях не попада нито един, който използва думата “swag” във всеки освен саркастичен контекст.

Ако държите в профила си поне един от гореописаните фейсбук извори на мъдрост, думите “Корабът е в безопасност в пристанището, но не това е идеята на корабите.” няма начин да са ви непознати. Колкото и да звучат като излезли изпод твърде продуктивното перо на нашия общ редакционен любимец Паулу Коелю, този път не мога да не се съглася. На корабите мястото им е сред морето, яхнали “the high winds” (по Клавел, друг редакционен любимец – този път наистина). Само че ти, драги, не си кораб, а още по-малко си издул платна чаен клипер (споменахме Клавел). Ти си твърде чуплива, твърде кратковременна треска сред голям океан от вселенски хаос и пълна неизвестност. Всяка една вълна може да ти е последна. Ама наистина последна – без рестарт, без load game. Последна. Ти в своята трескава трескавичност срещу закони и зависимости, които не можеш дори да започнеш да схващаш.

С единствения ти предоставен оазис – комфортната ти зона – там, където я чувстваш. Дали това не е същината й като еволюционен инструмент? Да ти пречи да се удавиш в пълната, всеобхватна безкрайност, която може да експлоадира възприятията с един-единствен невнимателен досег. Ако трябва да се насилваш, за да излезеш от нея, чисто и просто не ти е там мястото. Засега – а може би завинаги. You’ll be ready when you’re ready. От кога да правиш това, което гласчето (гласчетата?) в теб не иска, стана правилният начин да прекараш живота си?

Ако послушаш някого, който се опитва да ти втълпи, че мястото ти не е в твоята, а в нечия чужда комфортна зона, поемаш по дълъг и стръмен път, който е твърде вероятно да завърши с оранжеви тиранти, инстаграмнат сладолед и swag; и с неприятна самоувереност, че си нещо специално. Разбрахме се, че така не бива.

ДолнаХипстърия 101: комфортната ти зона е чудесна, защото е твоя. Всички външни влияния да се приемат с огромна доза недоверие, особено ако проповядват популярни схващания. Извън комфортната ти зона не се случва магията, а просто се чувстваш ужасно неловко и е твърде вероятно да се напиеш с евтин алкохол и “да станеш за срамотиите”, както би казал Теодор.

Стига вече – нека заживеем в свят без неловкост и евтин алкохол, и да бъдем щастливи.

И за да не си капо (знаете ли, че в Пловдив на “без коз” качването е задължително?), ето ти още една панда. Според тебе – такова блаженство достига ли се извън комфортната зона?

blazhena_panda
Whatcha lookin’ at

 

Поколението П

Докато в САЩ се чудят дали да нарекат днешните си подрастващи “поколението Y?” (защото много питат) или “поколението F” (от “fuck you, facebook”… или само от “facebook” – всеки да го разбира, както намери за добре), то в България все по-настойчиво и широко се заговори за нашето си собствено “изгубено поколение” – бившите тийнейджъри на Прехода, настоящи “млади възрастни” на следпреходния хаос. Аз самият смятам, че най-удачно би било да ги/се наречем “Поколението Ь”. Като буквичката Ь – забутана някъде към края на азбуката, с предимно спомагателна роля – да поддържа далеч по-популярните О-та. Или поне така беше до скоро. По някакви неведоми демографски пътища, поколението Ь напусна поддържащата си роля и внезапно се набива много рязко и силно на очи. Не, не говоря само за актуалните в момента бурни протести, сред чиито челни редици се забелязват масово Ь-тата. Можете да ги забележите в далеч по-ежедневни и тривиални ситуации – те са тия, които не се срамуват да искат нещата да стават малко по-иначе, но голямата разлика е, че вече са достатъчно големи, за да го поискат. Малките Ь-та пораснаха.

Добре дошли, Поколение П.

П като “Противоречим на политиците”.

П като “Палим гумите (и към Хавай)”.

Всъщност, най-вече, П като “Пука ни”.

От известно време насам разсъждавам най-вече по последната точка. Къде и кога сбъркахме и превърнахме това да ти пука искрено за нещо в категоричен признак на “uncoolness”? Достатъчно е само да се огледате в посланията на масовата култура – все пак те са внимателно изпипани и подбрани така, че да продават, т.е. да говорят на максимално голяма група хора. Отвсякъде ви обясняват, че е добре да мислиш по-малко, да действаш импулсивно, да вярваш на инстинктите си, да отричаш авторитети и, като цяло, да бъдеш готин, демонстрирайки пълна незаинтересованост към всичко, освен собственото си егоистично задоволство. Честно казано, намирам всичко това за крайна проява на грубото консуматорство – израждане на обществото от група хора, които работят заедно с цел подобряване на живота на всички индивини, в група хора, които се опитват да преминат през живота, пречейки си – или в най-добрия случай, игнорирайки се един друг.

Подобно поведение в общество е… ами, асоциално. Което на български май се превежда като “необществено”. Чудесна тавтология.

Нека се разберем, не се опитвам да пропагандирам конформизъм, нещо повече, лично вярвам твърдо в правенето на нещо, точно защото никой друг не го прави (и обратно – неправене на нещо, защото всички други го правят). Не подкрепям сляпото подчинение на конвенции и йерархия. Напълно съм убеден, че “авторитетите” трябва да се уважават, само когато това уважение бъде заслужено.

Но “да ти пука” – това не е вредно, това не е uncool, това не е прекланяне на глава пред системата. “Да ти пука” означава, преди всичко, да осъзнаваш себе си като част от другите, да не си маргинал, да си достигнал – простете забежката в мейнстрийм психологията – предпоследното стъпало в еволюцията на нуждите си. Изтъкването на непукизма не е нищо повече от самопризнание – че единственото, с което можете да се похвалите, е неумението си да общувате с другите.

“Да ти пука” е, в крайна сметка, дефиниращата характеристика на Поколението П. На нас ни Пука, и това е Прекрасно. С малко късмет, след 50 години, ще бъдем запомнени като Поколението П като Панда – най-мъдрата от всички твари.

Хайде, до нови срещи, и Прощавайте за Политиката…

 

За пандите и мрачните понеделници на душата

Според някои хора, понеделникът е предпочитаният ден от седмицата за саморазрушение.

Според други хора, гигантските панди прекарват между 14 и 16 часа всеки ден, гризейки бамбук. Нищо друго. Седят, вперили поглед в нещо пред очите си, което само те виждат, придържат с една снабдена със специален израстък лапа пръчка бамбук, и я хрупат. Представете си го само – 2/3 от всеки един ден да нямате никаква грижа друга на света, освен да нахапете колкото се може повече бамбукови стръкове. Пандите са мързеливи създания, отглеждат съвсем малко пандички (пак според горния сайт – защото “нямат енергия” за повече, т.е. ги мързи) и всичко, заради което прекъсват бамбуковия си транс, е да вземат участие в някое и друго забавно гиф-че, което после да бъде качено в интернет и да разсее понеделнишкия мрак на някой отегчен от живота office dweller.

Пандите, всъщност, са толкова самодоволни от съществуването си, че не могат да бъдат да бъдат изтръгнати от апатията, дори за да се размножат достатъчно, за да осигурят оцеляването на вида си. С пръчка бамбук в ръка, с пълно съзнание за случващото се и без никаква грижа гигантските панди бодро се клатушкат към пълното си изпадане от животинската история на Земята.

Абсурдно е.

Абсурдно е да си представим, че животинският вид, който сякаш единствен е открил смисъла на живота до толкова, че не се поддава на никаква еволюционна мотивация, ще си потъне в нищото, издигнал горд среден пръст в лицето на целия естествен подбор – и особено към някои, които смятат себе си за негов венец.

“О, човеко, ти, който си венец на творението…”

Венец?! В какво се измерва върхът на творението? Конете под капака на новото БМВ? “Успешните” “проекти”? Силиконовите кукли на твоя издръжка?

Що за наглост трябва да притежаваме, за да твърдим, че сме по какъвто и да било начин по-високо от коя да е летаргична панда? Замислете се само – кога за последно бяхте щастливи и безгрижни като панда? Повече от нея?

Кога за последно някой ви остави 14 до 16 часа на ден да си гризете бамбука (спрете да се кискате там, на последния ред) и само от време на време ви хвърляше по някой поглед – с надежда, че ще се харесате с женската от квартала? В двете трети от денонощието, които пандата прекарва в нагъване на бамбук, вие ходите на работа, тъпчете се в градския транспорт/висите по задръствания, тичате по магазини, плащате сметки, попълвате данъчни декларации, отговаряте на имейли, вдигате телефона, понасяте лошото си настроение един на друг, облъчват ви по телевизията, игнорират ви по радиото, подгизвате в дъжда и си мечтаете за онази 1/3 – доста често по-скоро 1/4, когато ще се сгушите в леглото и ще се надявате да сънувате, че сте някъде из бамбуковите гори на Китай. През цялото това време обсебени от някакъв странен, неразбираем, подлудяващ копнеж да намерите себе си – най-често под формата на последната дъга, която да затвори пълната окръжност на завръщането към нещо, което отдавна и безвъзвратно сте изгубили.

Ако измерваме венеца на творението в способността на вида да усложнява всичко до степен, след която простичкото щастие на бамбукогризането е най-малкото асоциално поведение, а често е и напълно непостижимо, то едва ли някой би ни оспорил първенството.

Може би просто понеделникът в мен говори, но аз, честно казано, си мисля, че всъщност нещо много сме сбъркали. Има много, което да научим от пандите.

Как си представям края на всеки ден
Как си представям края на всеки ден

П.П.
Колегата има думата да ни разкаже как да се отърсим от мързела и да бъдем по-малко панди и повече – хора… И най-вече защо.

Изборът като събор

12-ти май, ранна сутрин. Денят на тазгодишните предсрочни парламентарни избори.

С мъка се повдигам от леглото някъде към девет – девет и нещо, а споменът за приключилата преди няколко часа чудесна вечер с родни фолклорни музика и танци още кънти – съвсем буквално – в главата ми. “Още неотворил гуреливи очи”, а телефонът почва да звъни – Милена, предупреждава ме, че срещата за дохождането до консулството няма да е в 10:30, а чак в 11. Сякаш бих тръгнал нанякъде, преди да си погледна фейсбука, но нищо – червени точки за старанието.

Тук е моментът за кратка вметка – по ред стечения на обстоятелствата, аз съм се оказал в ролята на организатор на, както ги наричаме галено, “автобусите с гласоподаватели” в така любезно организираната избирателна секция в Мюнхен. Преведено на прост език, това означава, че твърде много хора разчитат на мен да знаят къде и кога трябва да се появят, за да не отидат сами в гората за гъби. Или да гласуват – според както дойде.

И тъй, срещата е уточнена за след почти 2 часа, отнемайки голяма част от суетнята на “сутринта-след-партито”, която всички така мразим. Бавно и с полагащото се старание приготвям и консумирам закуска, през което време успявам да поема обаждания от Чипев, който пак нищо не знае, и Годжи, който знае, но грешно, и е виснал половин час по-рано от необходимото, защото тръгва нанякъде, без да си погледне фейсбука. По пътя към самото консулство успявам и да се чуя и с тежко махмурлясалия Теодор, който се е събудил без важни части от облеклото си, но поне у тях си, и се чувства крайно виновен, че не е в състояние да дойде и да се изгласува с нас. Нищо, другия път. Може и да е по-скоро, отколкото си мислим.

Говорейки за нереализирани очаквания и неоправдани надежди, се озоваваме пред поне едночасовата – на пръв поглед – опашка пред барачката до консулството, гордо наричано “Избирателна секция”. В 11 и малко. В неделя. А си мислех, че аз сомнанбулствам в почивни дни. Но няма значение – събрали сме смелост и гражданска съвест и, поздравявайки останалите отломки от буйната танцова вечер, които заварваме в тълпата (българи в чужбина много, но не чак толкова много, че да не срещаш познати навсякъде), се устремяваме да упражним гражданския си дълг. Или право. Или привилегия – всеки да го разбира, както иска. Попълваме с чужда химикалка Декларациите по чл. едикойси от закона за едикакво си директно върху гърба на най-близкото другарче и нищо не може да ни спре – нито опашка, нито дъжд, нито сняг, нито…

“Кой каза дъжд?”, жизнерадостно пита немската пролет и стоварва отгоре ни първата “лятна” буря за годината. Нито дъжд, нито сняг, нито… и все пак чадър нямаше да е никак зле. По-рано споменах, че познати българи в диаспората се намират навсякъде. Нека се поправя – добри хора в диаспората се намират навсякъде. Някои се разтичват до колите, носят колкото чадъри предвидливо са скътани в багажниците, и напук на тия, които продължават да разправят наляво и надясно, че не поздравяват българи в чужбина, защото нямало по-зла паплач на света, ги раздават срещу едно “мерси” на всички, които имат нужда. Консулът, екипиран в спретнат костюм и приветлива червена вратовръзка, гледа замислено изпод стряхата на главния вход, и след малко праща хора, които носят нарязани чували за боклук – за когото не са стигнали чадърите. Пред самия вход на секцията-барака пък е опънат друг импровизиран навес от найлон, поддържан не от криви колци, а от хора – като малка атракция за които не са попадали под транспарант на футболен стадион.

Развеселената фаланга, покрита с чадъри вместо щитове, бавно се точи и без никакви излишни нерви или препирни всеки успява да се гласоподаде. Дали сме успели да наборим змея или и тоя път ламите (не преживните животни – любимци на г-н съавтора, другите лами) ще ни тормозят поне до следващите избори, ще видим. Има нещо твърде важно в специалната близост, която поражда гласуването на чужда земя – със или без дъжд. Изборите в чужбина може да са по-незначителни и по-скоро символични, но със сигурност са далеч по-весели.

Slow down, switch off, tune out

Хора по ватенки и хора в костюми по мярка, някой предъвква вчерашен геврек, и нито един, който да изглежда щастлив толкова рано сутрин. Аз обаче съм – влакът, самолетът и дим да ме няма.

В самолета си поръчвам биричка – едно от хубавите неща на полетите към България е, че не се чувстваш пълен “боклик”, ако не избереш кафенце (за да поддържаш активност) и евентуално бяло вино. Майната й на активността. Бира.

Slow down.

Първата ми работа на летището е да прибера якето в куфара и по къси ръкави да се опитам да избия спомена за 12-те дъждовни градуса, които са ме изпратили по-рано сутринта, от главата си. Въпреки опитите си да изглеждам като турист, май никой не успява да ми повярва – за разлика от жалките ми пишман-туристически изяви в Испания, тук все пак съм си вкъщи. Дори таксиджиите прехвърчат по-встрани и някак вяло и по навик се опитват да ме качат на “евтин” курс до града, а само за 5 минути съм успял да упътя двама души. Прекарвам 3-те часа до автобуса си с жена от Димитровград, която се е закачила за мен на летището, понеже явно “знам рейсовете”. Представителка на “другата емиграция”, бачка по фабрики в Мюнстер, преди това в туризма по гръцките острови, а сега се връща за бала на сина си. На тръгване й пожелавам успех с костюма, нищо, че той обикновено си ходел по анцуг. Един ден всеки слага вратовръзка и сяда зад бюро.

У дома си е у дома. Слънчев, горещ първи май. Слънчев, топъл втори. Всичко цъфти, в парка мирише на кестени и акации и люляци – абе, направо си мирише на моя бал, преди толкова и толкова години. Само комарите ги няма, но затова пък в 11 вечерта, за да не ни заключат в парка, всички културно си тръгват от бордюр-партито, което вече се провежда на пейки, но не е пейка-парти. Понеже така, в случай, че Дети попита ;-). Някак по-цивилизовано, някак по-умерено, и въпреки това същото.

Ако не броим задаващите се избори. Винаги е весело, когато има избори, а и напоследък Светлю Витков се подвизава по концерти. Ето някои от най-веселите политически надписи със спрей, които надлежно си записах за Долния Хипстър:

А.Хитлер е герой” (зачеркването и пунктуацията запазено)

“АТАКА = ГЕРБ”

“Свобода за Плаестина” (правописът запазен)

Разбира се, не мога да пропусна и този чудесен образец на… не съм сигурен дали фенщина или чист зевзеклък. А “ГИГАНТ”, за протокола, е магазин за дрехи и домашни потреби.

GIGANT
Той всичко вижда

Този път пропуснах новопоявилия се върху спортната зала надпис, потвърждаващ кой точно е “Градъъъ”, но нищо – на лято. Дано не ни го пребоядисат.

Switch off.

Мистерията продава. Мистиката, от своя страна, не само продава, а изкупува, доставя, пласира, събира печалба и се отчита пред данъчните. Затова не се учудих, когато научих за всички митове, легенди и чисти суеверия, които се носят за Караджовия камък в Родопите.

В подножието му се е криел местният Караджа войвода.

Извънземни са го спуснали в настоящата му странна позиция.

Заедно с Белинташ и Кръстова гора древните траки създали светилище на трите свята – на живите, на боговете, и на мъртвите.

На платото над него има закопано имане, което обуславя лошите енергии. Местните не обичат да говорят за тях.

Ноевият ковчег е заседнал там.

Според Ванга камъкът ще разкрие тайната си, след като вземе 4 жертви – досега имало 2-ма туристи.

Няма нищо лошо в митовете и суеверията. За мен конкретно неприятното беше, че невярването ми в тях ме лиши от катарзиса, на който се надявах, когато по кривия парапет и дървената стълба се изкатерих върху му.

Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ
Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ

Спомням си едно ходене в Родопите в тийнейджърска възраст. Можех да се закълна, че една минзухарена поляна, на която се проснах, беше най-магическото място на света и че усещах съвсем физически енергията, която излъчваше земята. Нирвана в следствие на Нирвана.

Е, 10 изпълнени с цинизъм години по-късно такива преживявания нямаше. Малко тъжно, наистина, но пък човек се радва на други неща като възрастен. Например пълното чувство на откъснатост от всичко там някъде – долу. Красивият звънлив местен говор, бирите и планинските специалитети; чистият въздух и ярките звезди – и всичко от “другия” ти живот ти се вижда някак далечно и незначително. Работа, магистърска теза, планове, състезания, адвокатски неволи… могат да почакат.

Tune out.

Само няколко дни по-късно, почти парализиран в следствие (отново) на прекаляване със спортните дейности за деня, в компанията на посредствено реге, пиша това и колкото и календарът да твърди друго, биологичният ми часовник отказва да приеме, че е било толкова скоро. Вечерите с посредствено реге минават толкова по-незабележително от вечерите в парка. А утре отново ще бъда полезна част от обществото, обещавам. От друга страна…

Tune in, switch on, hurry up?

Може би не чак дотам.

Donnie Darko – с повече Дарк, с повече О!

Every creature on this Earth dies alone – да живее Дони Дарко, ебати епичния филм.” – Ивелина

Отне ми почти 10 години, 2 гледания – едното от които в парацетамолно предгрипно състояние, неколкократно прочитане на статията в Уикипедия и една доста неспокойна нощ, за да разбера филма за Дони Дарко. И когато цяла нощ си сънувал текста от онази песничка (“the dreams in which i’m dying are the best i’ve ever had“), а последният образ от съня ти е как се връщаш (от къде?), за да си вземеш мп3-плейъра, може би е време да поставиш мислите си в някакъв ред, за което именно хората са измислили Долния Хипстър. Или пък да спреш да гледаш сериозни филми преди лягане, това също сигурно ще свърши работа.

Във всеки случай, Дони Дарко очевидно, дори след първо гледане, не е филм за шизофреничен гимназист и първите му залитания по непълнолетни, травмирани кифли (Jena Malone е само на 17, когато филмът излиза).

Изненадващо, но не е и star vehicle за една значително по-слабичка от в днешни дни Drew Barrymore, която се оказва и продуцент.

А колкото и да се опитва да подведе нищо неподозиращия зрител в тази посока, не е и филм, разсъждаващ за философията на пътуването във времето. Всъщност, струва си да се отбележи, че в The Director’s Cut, който имах щастието да гледам, присъстват откъси от книгата със същото заглавие. Това със сигурност направи второто ми гледане далеч по-адекватно и ориентирано, и – може би още по-важно – ми позволи да се концентрирам и на други аспекти от филма, вместо само да се опитвам да разплета наглед хомогенното кълбо от прежда на сюжета. Да, в Дони Дарко се говори и размишлява за пътувания във времето, да, цитира се Стивън Хоукинг и неговия “бестселър, който никой не е чел”, но всичко това е просто фон, изразно средство за истинската му същина.

Дони Дарко е филм за живеенето и умирането. Every creature on this earth dies alone, шепне призрачната Grandma Death с може би неслучайно айнщайновска прическа, но много малко същества живеят сами. Всичко, което правим, докосва и променя някого. Всичко, което сме, манипулира (ако използваме терминологията на филма) живота и смъртта. Във фиктивната “Philosophy of Time Travel”, около която се върти мистериозността на филма, се говори за “допирателни” Вселени. За траектории на човешкото съществуване. Траектории, също толкова допирателни, колкото Вселените, които ги създават.

Драматичната саможертва на Дони Дарко може да оставя човек леко трескав и по-буден от всякога, но също така, без да иска, донякъде замаскира и далеч по-ежедневното му, тривиално послание. Всичко, което правим, всеки жест, дума, стъпка – всичко, което сме – е допирателно на нечия друга траектория. Всеки променя всичко.

Ебати епичния филм.

Фрагменти от сън

Някъде в много югоизточната част на България, може би съвсем близо до турската граница, ранен летен следобед. Адска жега, дори прахът не помръдва от земята, а по чакъла пред крайселската чешма изтрополяват гуми на преуморен автомобил. Като в уестърн с Клинт Ийстууд, или като във филм на Тарантино, но с по-малко кръв и вътрешности.

Прясно калайдисан черпак подрънква, въпреки безветрието, окачен на стар гвоздей, вграден в циментовата структура на чешмата. Главният герой (аз?) отпива, водата е ледена въпреки нечовешката температура. Отстрани малка сергия, собственикът й е също е изпаднал в следобедна летаргия и лениво подканва нашия човек да опита от резенчетата диня, изложени на нея. Това е най-вкусната диня, която някога съм ял.

В този момент в главата ми, сякаш изписани с “30-футови огнени букви” (честит рожден ден на Дъглас Адамс), се очертават думите “В тази част на света беднотията не просто мори българите, а ги коли, коли, коли, докато остане само най-основният пласт на ислямската човечност.” Цитат.

Филмът все пак се оказва на Кустурица, а подсъзнанието ми просто се подиграва с мен.

Малко по-късно се спускам по ски-шанца във физкултурен салон, обут само по чорапи, наклонът завършва в лабиринт на съблекални и гаражи, от който излизам през входа, а накрая се събуждам с весела песничка в главата, състояща се от единствения куплет “Nothing’s better than a banana monkey”.

Наистина, подсъзнание, what the fuck?

Седем фази на пиратската скръб

1. Acceptance

Прибирате се спокойно, почти одухотворено вкъщи, отваряте пощенската кутия и в нея намирате тлъсто писмо с подател хамбургска адвокатска кантора. Проверявате – адресирано е лично до вас, а през прозрачното прозорче на А4 плика се чете дългата немска дума за “Неразрешено споделяне на защитени музикални записи”. Отваряте го и на първия лист от надлежно закопчаното с телбод топче се мъдри точни дата и час, IP-то, което сте ползвали в този момент, пълното и официално име на споделената от това IP в този час и дата защитена интелектуална собственост. Дори са ви изпратили сканирано копие на съдебното решение, с което са принудили доставчика ви (ако въобще са имали нужда от принуждаване) да им предостави личните данни на човека, отговорен за интернет достъпа на това IP. Е, няма съмнение и трябва да го приемете – най-накрая борбата срещу пиратството ви застигна. В истинския свят дружеското сидйване, стоящо в основата на цялата торент философия, не се тачи особено. Честито.

2. Шок и ужас

5001 евро щети за “публично предоставяне” на един албум от 2009?!?! 1200 евро оферта за извънсъдебно споразумение?!?!?! Една седмица срок да го приема, or else!!! ВИЕ ЛУДИ ЛИ СТЕ????

3. Depression

Добре де, това са доста пари. С тях човек може да си купи кола. Да иде на 4-5 почивки. Защо все на вас трябват да се случват тия неща?! Колко ужасна страна, където ти следят дори интернет трафика… Да си бяхте стояли в Ямбол. Направо още утре можете да си хванете куфарите и да си заминете. Сигурно няма да пратят Интерпол по вас за толкова пари.

4. Bargaining

Хм, изглежда все пак не сте само вие. Даже в Интернет пише, че стотици хиляди хора попадат под кървавите шпайкове на този тип писма – къде заслужили, къде – не чак толкова. Значи, ако им изпратите тази специална модифицирана декларация, в която обещавате, че няма повече да правите така, и избягвате всеки друг контакт с тях, може и да ви се размине… може би. И, разбира се, ако не ползвате повече торенти. Поне не за комерсиални неща. И дори тогава – през прокси. Абе най-добре да си набавите пиратските неща по други канали, има си достатъчно. Нищо не е изгубено, само трябва да положите малко усилия…

5. Acceptance #2

Време е за следващото признание – вие сте пристрастени към пиратиите. Писмото на адвокатите е още топло извадено от плика (фигуративно казано), а вие вече теглите с пълна сила нова дискография (без торенти, виж т. 4). Осъзнаването на проблема било първата стъпка към преодоляването му. Та вие дори нямате време да изгледате, изслушате и изиграете цялото това пиратско съдържание на компютъра си! Ето, приемете: вие сте неспасяем случай.

6. Anger

Декларацията е изпратена, нервите са донякъде успокоени, но чернилката в душата и горчивият вкус в устата са си там. Нека опознаем все пак врага, за да го обикнем. Да погледнем що за хора са на уеб-сайта им… Какво… ПО ДЯВОЛИТЕ?! ТЕЗИ долни плужеци ли смеят да тормозят цяла държава с изнудваческите си писма?! Та тия имат вид на хлапетата в квартала, които винаги оставаха последни, когато се разпределяха отборите за мачле, и в крайна сметка висяха на вратата. ТЕЗИ хора ли след това успяват да ви вземат парите?

6. Denial

Отказвате да се съгласите, че това е нормално. Не е грешно да пиратстваш, грешно е само да се оставяш да те хванат. Не искате да участвате в това общество. Пък.

7. Acceptance #3

Отне почти седмица, за да се върне душевният ви мир. Просветлението, както толкова много други пъти, дойде след 2 бири: не е срамно да се греши. Вие не сте престъпник и няма нужда да се чувствате като такъв. Не е настъпил краят на света, а да понесе човек последствията от глупавите си постъпки е дори достойно. Огромното ви его е успокоено, вие сте отново в хармония със себе си, а хамбургските адвокати са спечелили само на хартия (и банкова сметка). Поне този път.

Да пожелаеш свободата

първоначално написано за тълпа хормонално разтресени единайсетокласници.
============================================================

Свободата не е като салама.

Не само защото няма 2 края – свободата се яде, пие и пуши, но не е материална като салама.

Свободата не е в рошавите хипарски бради, нито в некъпаните расти. Свободата се диша, плува и лети, но не е и в имагинерните измерения на чистата мисъл.

Свободата, също така, не е в клишетата и художествените повторения.

Свободата си струва.

Ако имахме право на едно-едничко желание, то трябва да бъде това – да сме свободни да ядем, пием и пушим; да дишаме, плуваме и да летим; да вярваме и да не се повтаряме; и да не търсим сравнения със салама. Колко е трудно да си пожелаеш нещо?

Без да бъдем злободневни, какво означава за една нация, ако тя доброволно, настоятелно, упорито отказва да си пожелае каквото и да било – години и години наред, избор(и) след избор(и), врати след врати, на които обръщаме гръб, мост след мост, които отказваме да пресечем. Поглед настрани, блуждаещ и нерешителен, поглед, ако щете, вторачен в колбасарската витрина. А тя, свободата, както казахме, не е като салама. Трябва да си я пожелаеш.

Знаете ли каква е разликата между хората, които “успяват”, и хората, които винаги се оплакват, че нещо им пречи? Знаете ли въобще какво е “успех”? Сигурен съм, че си мислите, че знаете – в съзнанието ви веднага изплуват картини. На един – ъглов офис с две прозрачни стени, на друг – нова кола с шестцифрена цена, на трети – хермелинова мантия и сгъваемо столче в подножието на прословутите вече колорадски планини – като в онзи клип на Depeche Mode, знаете го. Но тенденцията се очертава ясно – все неща, които нямате. Неща, които желаете. Успехът, бих обобщил, е в желанието. Е желанието. А желанието е свобода и свободата е желание – да искаш, да можеш, да не ти… пречат. Да успееш <=> да си свободен.

Ти и твоята внезапна свобода. Ти и твоята свободна внезапност. Какво би направил, ако знаеше, че не можеш да се провалиш? Провалът – страхът от провала – ли е единствената спирачка/пречка пред абсолютната, пълна, ултимативна свобода? Не мисля. Страхът – това е просто друга дума за нещо, което не искаш достатъчно силно. Еволюционен механизъм, който на първично ниво премерва на везните на оцеляването желанието да имаш и опасността да спреш да бъдеш. Когато желанието е достатъчно силно или опасността – достатъчно малка, рудиментарната спирачка на нашата спонтанност се – нека го кажем така – освобождава. За да начертаем пълната окръжност, сплавена от две преливащи една в друга криви – искаш, можеш, искаш, можеш, искаш, можеш… Цикълът на свободата, която, като митологичната змия, захапала опашката си, обгръща и побира целия ни свят с всичките ни тревоги, страхове и желания.

Свободата, все пак, няма дори един край. Казах ви, че не е като салама.