Четири италиански филма или защо толкова малко хора гледат европейско кино

Стечение на обстоятелствата, случващо ми се вече твърде често, за да го нарека случайно, доведе до това, че последните четири филма, които гледах, бяха все представители на италианския реализъм и нео-реализъм. Казано на човешки език: стари, тежки, претенциозни, често черно-бели италиански филми. Как тези стечения се стичат точно на мен е тема, по която може да се разсъждава доста, но нека споменем, че най-вероятно има общо с желанието ми да се правя на повече интелектуалец, отколкото съм, както и с не особено здравословната ми склонност да гледам филмите по ред на попадане в папката ми “Филми” (сортирани след това по азбучен ред).

Но нека не се отклоняваме от заглавието, а опишем накратко защо тези филми ми предоставиха най-новото доказателство, че нежеланието на масовата публика да гледа европейско кино е свързано колкото с нежеланието на въпросната публика да извърши и най-малък мозъчен напън, така и със способността на европейското кино да те отврати и да се превърне на моменти в почти негледаемо.

За да не съм голословен, ето за кои заглавия става дума с линкове към IMDB и кратко обобщение. Опитвах се да избягвам спойлери, колкото е възможно – конкретните детайли от сюжета считайте по-скоро за предупреждение.

Rocco e i suoi fratelli

Истерична мелодрама за италианско семейство, което приижда от бедния юг в голямото страшно Милано. Не е пропуснато дежурното изнасилване, а ако издържите докъм края, ще можете да се насладите на едно от най-бруталните убийства с нож, които съм виждал в не-хорър филми. Всичко завършва с дружен рев върху спалня. Има мацка, която напомня на мимиката Audrey Hepburn, но със солидна доза перверзност (това е добре). Също и млад, драматично гледащ Alain Delon, ако ви влекат такива неща.

Pane e cioccolata

Италианец емигрира в Швейцария. Изпитва завист спрямо колко богати и руси са швейцарците. Неуспешните му опити да се интегрира противоречат с нежеланието му да се върне и да мизерства в Италия.  Намира в гората жертва на педофил-изнасилвач-удушвач, а по-късно се изпикава на една стена и го арестуват.

Salon Kitty

Уикипедия го класифицира като пионер на Nazisploitation жанра. Това, подозирам, е евфемизъм за близки кадри върху пенисите на подскачащи на въже мъже, аутопсия на проститутка с аборт и жизнерадостна сцена с клане и разфасоване на прасета. Това е в първите 10 минути. После има доста повече голи жени (и няколко мъже) и сравнително по-малко извращения, но вече е твърде късно.

Ladri di biciclette

На един човек му открадват колелото. Изнасилвания няма.

Общата продължителност на 4-те филма е 490 минути – 8 часа и 10 минути от живота ви. За това време можете:

  • Да стигнете с кола от Мюнхен до Бремен и да изпиете една-две бири след пътя
  • Да изслушате 4 пъти 2-рата симфония на Малер (мерси, Владо)
  • Да изгледате най-пълните версии на 2 от 3-те филма по Властелина
  • Да изиграете от край до край Half-Life 2: Episode Two
  • Да обиколите всичките 3 Пинакотеки в Мюнхен и да изпиете една-две бири след културата
  • Да прочетете значителна част от Fight Club

Както и много, много други занимания, които няма да ви изложат на странната любов на италианските режисьори към екранните изнасилвания, а и най-вероятно няма да ви пречат да спите после (за Fight Club не гарантирам).

Съжалявам, може би съм профан, а може би не съм достатъчно европеец, за да обичам смазващата драматичност и не особено тънката извратеност, с която са пропити “сериозните” филми от тази част на света. Ако изразните средства непременно трябва да са шокиращи и отвратителни, може би има някакъв проблем с това, което се изразява.

Не се опитвам да бия тъпана на мултимилионните безумия, които Холивуд бълва, те тъпанари (биещи тъпана) си имат и сами; нито пък искам да насърчавам безсрамното окепазяване на класически книги и истории, което явно е настоящата мода. Но следващия път, когато някой се олее толкова в желанието си да се хипстърее, че почне с кахърен поглед да ви обяснява за превъзходството на европейското кино като изкуство/забавление, моля споделете, за да му се посмеем всички с глас.

Self-obsessed pseudo-intellectual

Това, в заглавието, безспорно е фразата, с която ще запомня To Rome With Love. И, разбира се, с най-чистия оперен певец на света.

Всъщност отидох в киното с доста ниски очаквания, най-вече защото направих грешката преди това да разгледам коментарите в моите любими гнили домати, в които самовлюбени псевдо-интелектуални критици се състезаваха да обясняват как Уди Алън вече не е Уди Алън, а и да е, вече е много стар и никак не му се получава. Прибавете към това е съмнителното повторение на мотивите от  няколко филма насам (Барселона, Париж, Рим… залагам на Любляна за следващия) и става напълно ясно защо щях да бъда доволен на всичко над “Здрач”.

Вярно, това е много ниска летва, но пък поредният филм за красив европейски град въобще не е толкова лош, колкото всички се опитват да ви накарат да повярвате. Да, разнообразните истории дори не се опитват да заявят някакъв опит да бъдат преплетени или да си взаимодействат по какъвто и да било начин. Да, първите 3 и последните 3 минути на филма са сладникави повече от поносимото дори за филм на голям екран. И да, дори аз, без да се правя на псевдо-интелектуалец, съм гледал по-хубави филми от същия режисьор.

Но пък вълшебно циничният Алек Болдуин, който успява да вкара в плът и кръв (тъй да се каже) толкова любимия на всички ни “bitch please”-поглед, докато не спира да реди като Иван с махмурлук в ранна утрин… Псевдо-интелектуалката от заглавието… И, разбира се, най-чистият оперен певец на света! Все моменти, които ще си спомням и които си струват.

И съм сигурен, че ще гледам “Любляна и седемте джуджета” или както там добрият стар Уди реши да кръсти следващия си филм.

Европейска Партия на Мързеливците (ЕПМ)

Време е.

След безуспешни опити да се справя с нежеланието си да свърша нещо полезно, време е да признаем пред целия свят, че някои от нас просто сме м-ъ-р-з-е-л-и-в-и. Без извинения, заобикалки и евфемизми. И биха предпочели да си представят как основават Партия на Мързеливците в Германия, а след това се изправят пред обединената, работохолична мощ на останалата част от Бундестага всеки път, когато тя се опита да прокара промени в законодателството, водещи до повече работа за хората.

Разбира се, съществува проблемът, че без немско гражданство трудно се става депутат в немския парламент.

И че подобна идеология трудно ще намери привърженици сред един народ, който си няма глагол за “мързелувам”*, а прилагателното е натоварено с негативна конотация, която кара колегите ми да ме успокояват, че не съм такъв, всеки път, когато си го призная.

Изходът от тези злощастни дилеми със сигурност лежи в посока Европейския Парламент. Първо, като гражданин на Съюза, най-вероятно имам правото да основавам партии и да се кандидатирам за евродепутат (research pending… понеже ме мързи да го проведа). Второ, сигурен съм, че в един съюз, включващ нас, румънците, гърците, испанците, италианците…, съществува скрито, почти ъндърграунд малцинство, достатъчно да си осигури парламентарно представителство. А като прибавим към тях всички потиснати от обществените си порядки централно- и западноевропейци, които са си мечтали някой ден да не трябва да се крият и да лъжат за истинското си отношение към нещата… Ех, топла държавна трапеза, здравей, здравей.

Убеден съм, че всички тези онеправдани, преработени люде, ще изпуснат огромна въздишка на облекчение, когато най-сетне някой застане открито и без срам ги защити:

на нас
не ни се
работи!!!

Така че нека гордо се изправим и сберем, ако успеем да се раздигаме от компютъра, под лозунгите на новата Европейска Партия на Мързеливците:

  1. Работата не е курбан да се смръзне.
  2. Работата не е заек да избяга.

В тази връзка на знамето на партията ни, вместо обичайните скучновати и навяващи асоциации с труд, дисциплина и действеност лъвчета, тигърчета, орелчета и пр. животни, гордо ще цъфне един неподвижен заек. Понеже 1. И един врящ курбан – понеже 2.

Кратко и ясно, без да се претоварваме с излишна философия, защото някой ще трябва после да я помни. А и за да не повтаряме грешката на Маркс, който написа “Капиталът”, само и само жена му да го остави на мира и да спре да му натяква да изхвърли боклука. Но понеже е германец, се увлече повече от необходимото и вижте какво стана после.

Да живее ЕПМ! Или не. Все тая, стига да не се налага да вършим нещо.
____________
* I stand corrected. Глагол всъщност има.

Няма Блог Без Топ

Да се събудиш свеж, отпочинал и без махмурлук е простичко удоволствие, което този почивен сезон ме накара да преоткрия. След ежедневните вечери и ежевечерните посрещания на деня, ако и г-н коавторът от по-долния пост да твърди различно, ако и да зарежем старото клише за ЕГН-то, човек просто има нужда от кротка ретроспекция и умерена трезвеност – разбира се, ако не граничи с прекалена.

Оставяйки настрани алкохолизираните терзания, краят на годината е и времето, в което всеки се впуска в правене на списъци. Има нещо особено в подреденото, номерирано изреждане, което кара човешките ни мозъци да изпадат в тих екстаз и да купуват радиа, вестници и “други разни списания” (по Черно Фередже) много повече, отколкото иначе рационалните ни съзнания биха допуснали. Само че, за да е долно, и не мейнстрийм, а и възможно най-объркващо, аз реших моят личен списък да не включва неща, които са се случили през 2012. Така че, без повече предисловия, в последните няколко часа на годината – понеже ако нещо не се свърши в последния момент, то най-вероятно не е било необходимо да се случи – представям на вашето внимание

ТОП 8, КОИТО НЕ СЕ СЛУЧИХА ПРЕЗ 2012, А ТРЯБВАШЕ

1. Краят на света! Всъщност най-интересната страна на цялата еуфория от моя лична гледна точка беше, че филми като великолепния Melancholia ме накараха да осъзная нещо странно: този свят би ми липсвал (ако приемем, че някаква нематериална част от мен би го надживяла). От друга страна филми като отвратителния Twilight, тази реклама на “имитиращ продукт с мляко”, както и всички споменавания на swag и yolo и подчинената на тях популярна култура, ми напомниха защо, може би, беше време на настоящия свят да се оттегли достойно и да даде път на младите, докато не се е изложил съвсем. Е, нищо, другият път.

2. Нов албум на Хиподил. Може би в сферата на мокрите сънища и фантазиите, но късащото глави тяхно представяне на Spirit of Burgas (добре де, технически погледнато на Svetlio & The Legends, но сме си все наши хора, нека си говорим нещата направо) доказаха, че който си го може, си го може, че “пънку неа зайде”, и че има и готини кандидат-президенти.

3. Не забогатях от футболни залагания. Митичната ми яхта, с която да поря тинята на Тунджата лятос, докато посръбвам куба-либрета с повечко ром, си остава нереализирана, но благодарение на усърдните опити на Вихрен и Алекс, сега мога поне да си мечтая, че някой ден гол с глава на някой вратар в 94-тата минута ще ми я донесе. А дори и да не се случи, съществува ли нещо друго, което да те развълнува дотам в мач на Рединг срещу Уест Хям, че да наругаеш грозно телевизора при първия гол?!

4. Хипитата не направиха дългоочакваното си завръщане. Вместо това, подкрепени от дружните усилия на много винтчета, болтчета и гайки в своя услуга – като yours truly, злите корпорации продължават да ни продават машинки за чупене на яйца, хапчета, от които изхождате златни изхождения (400 евро), и различни джаджи с нахапана ябълка върху тях. Ерата на Водолея дойде и си замина, а цветята, мирът и любовта са си все така нещо, с което да се разсейваш, пътувайки сутрин към работа.

5. Брадите… също. Въпреки настойчивите опити на скромния пишещ да ги върне на мода, те си останаха все така аксесоар предимно на мързеливци, долни хипстъри и хора, очакващи Германия да отпадне от Европейското. Жалко. Но пък поне онази поза на Балотели след гола му срещу Германия си струваше обръсването. Баланси, година на балансите.

6. Не спечелих Златната топка. Не, наистина, колко още великолепни съботни изяви по футболните терени на халето в Моозах трябва да изнеса, за да изместя онзи въшлю Меси от класациите?! Още откак видях 24-каратовата усмивка на Ицата в далечната 94-та, смятам, че и на мен щеше да ми отива, но не би – ФИФА се прави на онази how-about-no-мечка. Нищо, аз пак ще се потупам по рамото за спортните си постижения през 2012 заради народните танци и плуването. Браво, Иване. ФИФА да си гледа работата.

7. Не влязох в политиката. Щеше ми се тази точка да беше точно толкова абсурдна, колкото предната, но не – понякога цялата разкована кочина успява толкова да влезе в конфликт с личната ми представа за нещата, че ми се дощява с Теодор да си основем партия. Както си говорихме веднъж с него, първата и основна точка от програмата ни ще бъде “Хайде всеки да вземе да си свърши работата, м?”. Сигурен съм, че ще съберем поне два пъти повече последователи от читателите на тоя сайт.

8. Смисълът на живота си остава неоткрит. Всяка година по това време, редом до новогодишните решения да се науча да свиря на устна хармоника, да ходя на фитнес и да се кача най-накрая на ски, се промъква плахо и неизказаното решение именно тази да е годината, в която да разбера какво, защо и как. И догодина е година, предполагам.

Толкова! Вдигам тост с чудесно ямболско мерло, резерва от 2003-та, и си пожелавам 2013 да е годината, в която успешно да пропусна възможността си да вляза в Клуб 27 – да си рок-звезда сигурно е яко, но на мен ми се живее. Наздраве за вдъхновяващите моменти и хората, които ги правят такива, и до утре – когато нещата няма да са много по-различни.

Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!

Obscure rhymes and stuffz

Една от най-нърдските ми изяви въобще беше днешният ми опит да оживя масата по време на обяд в офиса с интересния факт, че orange всъщност няма рима в английския език. Ефектът, както всеки, опитал се да се изяви с подобен тип trivia в компанията на кифли, се е уверявал, беше по-скоро обратен.

Но майната им на кифлите! Интересният факт си остава: orange няма рима в английския език… или може би doch?! Най-довереният ми сайт в интернет (а вие дарихте ли тази година, за да продължи да ги има?) отново се притече на помощ със следната безценна статия. А нашият драг съавтор globusa, също вдъхновен от откритието, ме предизвика да напиша поема, “…в която римуваш месец със ен+първи, сребро с женско агне, портокал с хълм в Монмътшайър и особено – филм с тумор в бъбреците…” Е, кой би могъл да устои? Та-даааа!

Faring once a month
in the year (n+1)th

(where n is prime
but commits no crime)

was she to the lovely hill
of Blorenge
bathing in the sunset orange
of the era’s mill.

Scared by a nasty Wilms –
learnt about it in all those
recent films –
was she tender like a rose
while treading gently as a chilver
till the Moon grew silver.

Аплодисменти, хвалебствия и оди моля изпращайте загърнати в подписан чек.

Abigail, are you warm enough?

Странно е на колко езици може да се срещне поговорката “Всичко има край, освен саламът, който си има два”. Всъщност изненадващо най-вече за себе си я харесвам най-много в немския – вариант – може би заради наличието на толкова любимата всекиму думичка “вурст”. Но това е друга тема.

Понеже не е вурст, лондонската ваканция приключва тук и сега – на неприлично удобно кресло (дали мога да си го взема за квартирата?) в обширната като хангар чакалня на Heathrow в eдин още по-неприличен “утринен” час, далеч преди изгрев. Полетът закъснява с 3 часа, храната свършва по-бързо и от зарядното на лаптопа, безплатен интернет няма, въобще – first world problem до first world problem, мъка и терзания.

Но нека се върнем към заглавието, понеже, както е известно, то никога не е случайно. За съжаление нямаше как да предам вълшебния британски акцент, с който майката попита малката Абигейл, увита в няколко реда шапки и шалове, дали й е достатъчно топло, докато ни брулеше жилещият вятър по брега на Темза, но дори и без него мисля, че това е най-истински английската фраза, която чух за 5-те си дни тук.

Архаичното, ненужно натоварващо за 21-ви век име.

Искрената загриженост дали е топло и уютно.

Може би най-важният детайл: не дали й е студено или дали ? е горещо, понеже подобни стриктни и конкретни категории са неприемливи, а именно “достатъчно топло”.

Всичко това произнесено набързо, незабележимо и между другото, защото това не е излишна мелодрама или с пояснителни конструкции, а просто начинът, правилният начин, по който нещата в Англия се случват. Островният дух в 5 думи.

Иначе за Лондон – какво да кажем. Огромен, шумен, скъп, преливащ – на моменти задушаващ се – от живот град, в който понякога англичани се срещат по-рядко и от кошчета за боклук. Не смея и да си помисля, че съм видял или разбрал достатъчно от него за жалките си няколко дни тук. Самата чудовищност на мащабите му ми пречи дори да подхвана да го описвам от някъде. След като включително долни хейтъри като скромния пишещ успяха да намерят с какво да наквасят претенциозните си души (и пресъхнали гърла), то в Лондон всеки наистина би намерил по нещо за себе си. Всъщност, по време на гореспоменатата си разходка край Темза, дерзаейки именно над въпроса как човек би могъл да обхване този град, асоциативната ми верига неизбежно стигна до Гео-Милевия “Ад”:

А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза –
далеко протича
и мъкне, довлича
от всички морета, от всички земи
калта на света
– всемирната черна мизерия:
италианци и немци,
чехи, поляци
монголци и негри,
всички раси,
народи и нации –
безродни скиталци
дриплювци
жълти
изпити
от глад
довлечени тук сред големия град
лумпенпролетариат –
плевел и дим:
Всички пътища водят за Рим. –

Никой повод да се цитира Гео Милев не бива да бъде попдминаван, обаче и той, може би характерно, този път е едностранчив и твърде, твърде краен – “стриктно и конкретно категоричен”. В случая това е чисто и просто грешно.

Е, Абигейл, are you warm enough?

Мъглиж беше пръв!

Асоциативната верига до заглавието беше едно от най-рандом нещата, които са минавали през главата ми напоследък и започна с решението, че не може да има по-стандартно заглавие на пост от “Лондон: ден Първи”. А и, ако има ден първи, ще е Неподредено да няма ден Втори и ден Трети и… Та затова: Мъглиж беше пръв!

Също така днес наистина е ден Първи от кратката ми лондонска ваканция.

Все още дори не съм се наканил да сляза до кухнята за някаква кратка закуска – вместо това зяпам недовършения The Shard на фона на необичайно синьото английско небе и чакам съквартирантите на моя домакин да се изнесат за работа, за да не се налага да си пресичаме пътищата в банята.

Обикновено картинките стрували 1000 думи, затова ето ви хиляда думи по темата отдолу:

Други от случайно насъбралите се от кацането ми снощи насам мисли включват:

  • Никога не се чувствам толкова близо до който и да било бог, колкото когато самолетът каца през гъсти ниски облаци. Отляво виждаш нищо, отдясно виждаш нищо, някъде отдолу има (евентуално) писта, но също така със сигурност има и земя, подозираш, че пилотите виждат не повече от тебе и разчитат на уредите си… После се сещаш, че софтуерът за тези уреди е писан от хора също като теб, някои от които със сигурност са мразели работата си, докато са го правели. И някъде тогава почваш да си мислиш, че всъщност да си религиозен и да има на какво да се надяваш понякога е много мъдра стратегия.
  • В тази страна всички говорят английски!
  • Мога да пия ale-ове, докато стана дебел и проговоря с working class акцент. Но това съм го споделял и друг път

 

И накрая, за да не съм капо, а и защото довършването на въпросната беше важна част от пристигането ми насам, ето един чудесен откъс от още по-чудесна книга  с разочароващо cheesy край. Книгата е The Messenger на Markus Zusak и е доказателство, че човек понякога може да чуе добра препоръка дори от полякини.

Ritchie stands up and walks into the river. The water rises above his knees. He says, “This is what our lives are, Ed.” He’s picked up on the idea of things rushing past us. “I’m twenty years old, and”—the Hendrix-Pryor tattoo winks at me under the moonlight—“look at me—there isn’t a thing I want to do.”

It’s impeccable how brutal the truth can be at times. You can only admire it.

Usually, we walk around constantly believing ourselves. “I’m okay,” we say. “I’m all right.” But sometimes the truth arrives on you, and you can’t get it off. That’s when you realize that sometimes it isn’t even an answer—it’s a question. Even now, I wonder how much of my life is convinced.

I get to my feet and join Ritchie in the river.

We both stand there, knee-deep in water, and the truth has well and truly pulled our pants down.

The river rushes by.

“Ed?” Ritchie says later. We’re still standing in the water. “There’s only one thing I want.”

“What’s that, Ritchie?”

His answer is simple.

“To want.”

Всъщност на тази книга може да се гледа като на омекотен Fight Club, пригоден за семейна аудитория. И включва един от най-яките песове, които съм срещал в литературата. Сори, Oy.

Лек ден, Y’all!

Offenbach’s got it going on

Приблизителен немски превод на фразата от заглавието би бил “Offenbach hat es drauf”. Държа да го спомена не за друго, а защото Офенбах всъщност е малък (за Германия) град съвсем близо до Франкфурт на майната си, където на човек могат да му се случат най-различни неща, колкото и името да не предполага. Но да караме по реда си.

Стегнах в сака футболните обувки, шорти (в случай, че нещо се издъни с обещаната екипировка – без всичко друго може да се рита футбол, но по долни гащи просто не върви), хавлийка и, след дълго двоумене, подтикнат от болезнени спомени за други спортни сблъсъци в Германия, корите.

Тръгването беше направо от офиса. Не би могло да бъде по-тривиално, но всъщност пред очите ми се разигра миниатюра, посветена на откриването на Бюрокрацията като начин на управление. Ако си мислите, че е лесно да се разпределят 13 души в 3 предостатъчни микробуса, докато всички си натискат парцалките и обявяват, че им е все тая с кого пътуват, пробвайте отново – настъпилите хаос и нерешителност доказват, за пореден път, че Орднунг просто мус зайн!

Четири часа път от Мюнхен и ето ни в Офенбах по здрач. Вали, студено е, а от “евтиния” мотел (59 евро на нощ за двойна стая, благодаря, че попита) тихо се изнизва банкерска двойка, целуват се дискретно, натоварват се в две различни БМВ-та и отпрашват в протвиположни посоки – щеше да е готино да отпрашат към залеза, но забележимите залези в тая страна са кът, а и нямаше как да са в противоположни посоки и към залеза едновременно. Жалко. За 59-те си евро мотелът определено не се е престарал с лукса – 2 легла, вездесъщият телевизор, малка баня и… това е. Всичко обаче е на фирмени разноски, така че не се оплаквам много и се заемам с усилия да не заспя веднага.

Може би е крайно време да поясня защо всъщност аз и колегите сме се дянали точно на Офенбах на майната си. В това чудно място, разположено толкова удобно до туптящото в прединфарктен ритъм, затлачено от пари сърце на немските корпорации – Франкфурт, се провежда ежегоден футболен турнир. Поканени са най-различни фирми от финансовия бранш, някои от тях дори спонсорират събитието(сещам се за онази карикатура с гръцкия национален – странно е да играеш срещу отбор, чието лого носиш на екипа си…), всички имат организирани футболни отбори, които тренират редовно, а ние се бутаме между шамарите въпреки многократните ми предупреждения, че ще бъдем грозно унижени. Аргументите на Ръководството: “Е, все някой трябва да е последен, нали?” Някои хора просто не разбират идеята на футбола. А именно, по мои скромни схващания, ДА НЕ ГУБИШ. За това – малко по-късно.

Коства ми немалко усилия, но все пак успявам да се наложа над колегите – отказваме се от вечеря в МакДоналдса зад ъгъла и ги повеждам на разходка из града. Все пак – може пък да има нещо за виждане, а може и да намерим прилична храна, която да не ни държи на и без това малките, не задължително звукоизолирани тоалетни цяла нощ. Малкият проблем – намираме се в самото начало на Офенбах, колегите са баварци, за тях това е “гадната Прусия” (за протокола, намираме се в провинция Хесен), нямат никакво желание да я опознаят, и дори още по-малко желание да го правят на гладен стомах. Големият проблем – началото на Офенбах се състои от блокове, офиси, цехове и супермаркети. Аз вече съм изразходил гласувания ми кредит на доверие, убеждавайки ги да зарежем МакДоналдс, след около половин час пеш все още се намираме в категоричен жилищен комплекс, а от център, ресторанти, забавления няма и следа. Никой не слуша жалките ми настоявания, че след още километър-два по същата улица ТРЯБВА да се намира всичко това, Томас пита вървящи си по пътя може би след смяна лекари от бърза помощ (“Ха-ха, смешните прусаци, тука ако се обадиш на бърза помощ, ти пращат доктори пеша, понеже нямат пари за линейки.”), те ни упътват в различна посока (“Ха-ха, смешните прусаци, сигурно не са ме разбрали, като им говоря, а аз дори се опитах на хохдойч.”), и половин час по-късно сме намерили магазин за котешка храна, строителен супермаркет и химическо чистене “Атлантис”.

Вече усещам вкуса на мазен junk food в устата си, когато учтива офенбахчанка ни насочва към италианските специалитети на Джузепе. Първата светеща табела ни казва, че трябва да повървим още 200 метра, за да достигнем “кулинарния хайлайт” (така пишеше, не се шегувам). Около 400 по-нататък се озовававаме и пред въпросния хайлайт – схлупен отвън, доста приличен отвътре ресторант, който е напълно празен, ако не броим двама възрастни италианци, които лющят грапа, гледайки едрогърдестата водеща на някакви италиански новини, самия Джузепе и помощника му – със съмнителен турски акцент, ако и да твърдеше, че е от Сицилия. Е, тук сме, ще го пробваме. Ако някога, по неведоми пътища, се озовете в Офенбах, задължително отскочете до Джузепе. Иначе нищо особено като за италиански ресторант в Германия – вкусна храна, сервитьор, при когото трябва да отидеш, за да си поръчаш, понеже той в момента цъка фейсбук; но може никъде другаде да нямате шанса да изречете думите “Една пица Алесандро дел Пиеро, моля”. Аз лично бях очарован – дел Пиеро!!! Ако бяха доизпипали детайлите и я бяха поставили под номер 10 – както си му е редът, а не – 9, в менюто, щях да си го броя за приятна изненада на годината. Бирата е на обидно ниски цени и дори възклицанията “Ах, тия гадни прусаци, как може да нямат нашата местна мюнхенска бира, що за лайнян пилс е това, не мога да го пия, умирам, всичко баварско в мен изригва в смъртоносни вулкани от бял вурст и сладка горчица” (или нещо подобно) не са способни да развалят веселата ми офенбахска вечер.

***

На сутринта, разбира се, е различно. Рано е, сиво е, вали, на закуска немци навсякъде наоколо обсъждат пари и работа, работа и пари, а колегата е хъркал цяла нощ, което заедно с твърде близкото му присъствие (не, наистина – кой слага легла в двойна стая на около педя едно от друго?!) означава, че “събуждането” ми беше по-скоро “ставане и псуване” поради липсата на какъвто и да било сън.

Бърза закуска, познатите проблеми с разпределението по колите, а аз само се моля очакваният crash след безсънната нощ да почака до след мачовете, защото и без това голям бой ни чака там. Залата е претъпкана, но в нея се носи познатият ми от всички футболни зали, в които съм бил, аромат – смесица от многогодишна пот, изкуствена настилка и стари чорапи. Офенбах внезапно е като Мюнхен, и като онова-игрище-до-стадиона-в-Ямбол, и като много други места по света, където бих се чувствал на място. Вкъщи съм си, правя 3-4 бързи обиколки на игрището, сънливостта побягва изплашена и… сядаме да чакаме първия си мач. Навсякъде раздават храна и напитки, висят логота на самозабравили се финансови фирми, а на всеки един от инфо-материалите организаторите на турнира ни пожелават “Удоволствие, успех, и отлични бизнес разговори”. Само споменът за това последното накара скромния пишещ да се задави с бирата си – не, сериозно, досега бърсах монитора. Отлични бизнес разговори, по дяволите. Наоколо фучат топки, немци се псуват един-друг и всички заедно – съдиите, разкъсани коленни връзки, изкълчени глезени, дори няколко мимолетни сбивания, и насред цялата тази прелест някой ти пожелава “отлични бизнес разговори”. Whatever happened to my rock ‘n roll.

Идва и нашият ред, заставаме срещу отбор двукрилни гардероби, всеки от които не би изглеждал извън контекст сред полу-професионалистите от, примерно, TSV 1860 II. в 4-та Бундеслига. И… всъщност, нека оставим резултатите да говорят за себе си:

1-7
0-6
0-9
0-4

И сякаш to add insult to injury, колежките-мажоретки, които си бяхме довели, ни посрещат с (може би искрени?) аплодисменти след всяка позорна загуба, и накрая, след целия пердах, (може би успокоително?) заявяват: “Момчета, няма страшно, за нас си оставате най-добрите.” О, да ви…

Събираме колкото плодове, сладкиши и рекламни ключодържатели ни побират ръцете и джобовете, и напускаме Офенбах.

***

– Та, разказвай, как мина турнирът?
– А, ами как да мине… нормално.

 

Умореният н. 8 след жалките резултати от "героичните" усилия