Ramble on

Избутахме я и тази, уважаеми двама-трима верни наши читатели.

И сигурно си мислехте, че ще ви се размине тазгодишната обобщителна статия? Така и щеше да стане, ако не бях пресметнал тихо на пръстчета и не бях установил, че всъщност ужасно невежо съм обвинявал света в невежество относно ентусиазма му по настъпването на новото десетилетие цяла година по-рано– светът беше прав, аз грешах, извинявай, свят!

Вярно си настъпва сега. Новите 20. Нови 20, които си спомняме. А вие къде бяхте на 9/11?

Но днес няма да си говорим за равносметки, нито пък ще правим списъци. Защо? Защото не съм се подготвил. В последните няколко дни се слях с дивана, изгледах повече мачове отколкото за цялата година, забравих кога за последно бях гладен и се нагрухах с миймове като попско чадо на Задушница. Нека ви споделя любимия си тематичен:

First world problems до последния… Също така краят на десетилетието не мина без ежегодната ракиена традиция да посетим ямболското кино със съучениците, за да положим няколко незаменими часа от живота си на олтара на безобразната, безсрамна, все по-мързелива в опитите си да ни забавлява масова култура. Може би символично, филмът този път беше Завършекът (да, бе, как пък не – бел. цин. а.) на най-скъпия франчайз в историята – любимият всинца ни Star Wars.

Мило дневниче, Епизод IX е ужасно тъп филм.

Божичко, колко тъп, тъп, тъп филм. Чувстваш се ципура в първите 5 минути, не спираш да отваряш и затваряш безмълвно уста в потрес като каракуда на сухо през следващите 2 и половина часа, и излизаш от салона подут с глупост като никулденски шаран, глътнал, с все плувката, кукичката на сляпата фенщина, която те е накарала отново да идеш и да ги гледаш. Жалко за потенциала на Рей (на Дейзи ѝ отиват изцепените баници, няма спор), жалко за наследството на Чичо Лукас, жалко за пропиляното детство на поколенията, отраснали със Star Wars (а дали вече е и ние не се броим между тях? Все пак в съзнателния ни живот са излезли 8 от 11-те филма…), и най-вече жалко за всички нас, които отново ще се наредим чинно на опашка, за да гледаме спиноффа за Оби 1.

Да, опашка! За първи – и след това групово разочарование – може би последен път видях опашка в ямболското кино. Тълпи прецакан народ. Краварката е в левия ъгъл, а всички ние сме говедата.

Стана малко rambling, че и ranting, драги двама-трима читатели, и все по-rambling ще става, защото сюжет в този пост няма да се появи.

Но така и така съм започнал с росната китка от теми, нека накратко спомена и за книгите тази година – всичкия религиозен шит, на който чинно се подложих, само за да мога да тикам библейски препратки в, като цяло, напълно несвързани разговори. Не съжалявам, де, макар че заради тлъстите томове книгите ми за 2019 г. според услужливата статистика на Goodreads дори не стигнаха заветните 10.

А имате ли Goodreads? Ако не, идете и си направете. Много е яко.

Докато чакате да получите имейла с потвърждението на регистрацията си там, ето ви едно бързо обобщение на около три хилядолетия организирана религия:

  • Старият завет е огромен и, извън колекцията древни митове, скучен;
  • Новият завет е по-малък и, извън незаменимите исторически разкази с крайно съмнителна точност и гъбения трип на Йоан, скучен;
  • Четимостта на Гностическата библиотека страда от това, че е превеждана за пръв път на съвременни езици от професори и експерти през 20-ти век, вместо да претърпи 2000 години преразкази, преписи, сбъркани преводи и донагласяне, но точно заради това е и най-автентичният източник за истинското християнство, с който разполагаме;
  • Hangover Square на Patrick Hamilton е скрито злато. Не е религиозна, ама аз да си кажа;
  • Коранът е недодялано, опростено обобщение на горните, не се хабете.

Десетина дни активно избягване на всякакви дейности и задължения имат странен ефект върху работохолиците, уважаеми двама-трима верни читатели, стигнали чак дотук. Трескавото чувство за вина, нелепост и недоизпълнен дълг ви изоставя някъде след седмица. Разтичате се по меката мебел. Почти спирате да сънувате работа. Потъвате в мъгливо безвремие, някаква празнична мараня посред зима, която като пясъчна буря остъргва наслояванията корпоративна пропаганда и изпод пластовете изплуват детските ви, наивни убеждения, че има и друг живот. Напът сте да си спомните защо, всъщност, правите всичко това. Отпиете винце, хапнете мезенце, скарате се с коментатора на мача по телевизора, почешете се по тумбака и ви иде да изкрещите към цялата Вселена:

АБЕ, НЕ СЪМ ЛИ И АЗ ЧОВЕК, МАМА МУ СТАРА?!? НЯМАМ ЛИ И АЗ ПРАВО НА МЪРЗЕЛ И ЩАСТИЕ?!

И тогава: Jan 2: Reality hits. Затъпяването чрез консумация и отнемането времето за ленив размисъл е за късния капитализъм от XXI век това, което е била нуждата да се плаща наем за ранния капитализъм от XIX век. Морков и тояга, купувай и бачкай. Със сигурност имаш нужда от тия нови маратонки.

Ще се опитам да избягвам толкова дълги отпуски за в бъдеще, защото светът е голям и екзистенциалната криза дебне зад ъгъла, а този клет блог не е готов за това. Пожелавам ви една честна, силна, здрава 2020 година, уважаеми няколко читатели. И едно много смислено десетилетие. Не знам дали животът е състезание или – не, не съм сигурен дали има някакви печелещи или губещи накрая, но дори да е така, наградите със сигурност не ги раздават за най-много пари. Далеч по-вероятно е истината действително да е във виното, а отговорът сега, както и преди, както и завинаги, да си е бил 42.

Веднъж на няколко години

Отне ми няколко минути, уважаеми наши трима читатели, но се постарах и си спомних потребителското име и паролата за писане на неща в ДолнияХипстър, за да дойда тук и да отбележа за пореден път:

УЖАСНО МРАЗЯ ФИЛМИ ЗА СУПЕРГЕРОИ

Мразя абсурдната им постановка.

Мразя, че всички носят прилепнали костюми и маски.

Мразя малоумните имена, които си измислят, и о, божичко, колко много мразя суперсилите им, които почти без изключение са толкова безсмислени, че сценаристите вероятно прекарват десетки тъжни, напрегнати, удавени в алкохол нощи, за да измислят някакъв сюжетен похват, който да им намери място в цялата свинщина.

Но дори тяхната съществена празнота не е моят най-голям trigger, защото все пак за всеки влак си има пътници и за всеки задник – вкус. Не, не – това, заради което наистина мразя филмите със супергерои, е че накараха вече повече от едно поколение да мисли, че киното не е изкуство. Че в кино салон се влиза с огромна, отвратително скъпа кофа пуканки, готов да бъдеш забавляван, а не – с известен респект и приятното очакване, че след тези около два часа ще си излезеш един по-образован, културен, хубав човек – като в галерия. Най-големият грях на Дисни срещу човечеството не е опитът им да направят от Star Wars вселената – Марвел такава, с по няколко недомислени филма годишно; а това, че все повече хора без никаква ирония заявяват, че на кино се ходи заради ефектите.

ЗАРАДИ ЕФЕКТИТЕ, мамка му. ЕФЕКТИТЕ?!?! Не се ли нагледахте на рисувани чудовища?! На актьори, размяткани на въжета напред-назад пред зелен екран, едва прикриващи собственото си недоумение дали наистина не беше по-добре да послушат техните и да го завършат онова пусто икономическо висше, което нямаше да им донесе милионите, но поне нямаше да стане причина да се излагат пред целия свят и да се правят, че им харесва.

Заради всичко това, както и заради безобразния price hike, който кината си позволиха след напълно неоснователната масовизация на 3D (но за това – друг път), вашият скромен пишещ почти спря да ходи на кино. Половин час реклами, претоплена SJW манджа / CGI бълвоч, светещи и/или звънящи телефони на седалката до мен, грухтящ от смях анцуг в най-драматичния момент – не, благодаря, по-добре да си заспя кротко на дивана в хола, гледайки черно-бяла френска драма от 50-те на миналия век.

И тогава някой изсипва една торба пари на някой свестен режисьор и му казва “Аре да напрайш един филм за Жокера, а?”

Не знам какви ги е дялкал Heath Ledger в този живот, но се надявам сега да му е добре някъде там, защото онова, което направи с Жокера през 2008 в най-добрия филм за супергерои въобще The Dark Knight, промени изцяло правилата на играта. И да, наясно съм, че това са DC, които уж не са като Марвел, но хайде моля ви, повечето батмани, всичките супермени, уотчмени и др. не се различават по нищо освен по повечето кръв и нещо-като-мрак.

Докато след г-н Ledger в The Dark Knight вече никой не смее да докосне Жокера с нещо повече от тотален респект и трепет да се потопи в истинския мрак. Този, за който няма супергерои в бански, и единствената суперсила е тази, евентуално, да се измъкнеш от него.

В новия Жокер на Todd Phillips с Joaquin Phoenix супергерои няма. Няма и суперзлодеи. Батман все още е малък дрисльо, когото никой все още не е научил да не говори с непознати, а бъдещият criminal mastermind Жокера е объркан, побъркан млад мъж (според DC вселената, за да се засекат в активна възраст с Батман… иначе бат Хоакин е на 40+ по времето на снимане и му личи), който живее с майка си. Опитвам се да се сетя за поне един запомнящ се специален ефект, но може би с изключение на незнайно защо танцуващите с димки тълпи всичко друго е болезнено, опасно близо до реалността.

Музиката е филмова, понякога симфонична, понякога минималистична, струнна, която към края избухва в енергичен класически рок, но до този момент щетата вече е нанесена. Виолончелото е изстъргало в душата ви тесни улейчета, по които чернилката да се стече и да оформи малка локвичка, в която, цопвайки, да си кажете “Ох, моля те, моля те, просто намери с кого да си поговориш, дюд, искам да си ДОБРЕ”.

Филмът е толкова магнетичен, че дори малките гаменчета, които седнаха до нас с редакционната колежка в салона, не гъкнаха през цялото време и за последно провериха телефоните си по време на трейлърите. И когато неизбежното се случи и действието на екрана избухна в ултра насилие, натрупаното напрежение в залата преля в нервен, уж просташки смях, за който обаче ние всички знаем, че беше просто облекчение. Защото филмово ултра насилие – това е нещо, което познаваме много добре и с което сме свикнали. Кръв, викове, неприятни хрущящи звуци: да, малко е некомфортно, но повечето от нас няма да имат проблем да вечерят спокойно, докато гледат нещо такова. Но какво да кажем за тихата спирала на лудостта? Самотни, изоставени души, в отчаяна нужда от помощ, която няма откъде да дойде? Колко от нас, гледайки Жокера, си спомниха за свои близки, познати, приятели преминали през това – или останали там?

Че този филм, този режисьор и този главен герой ще се борят за Оскарите е ясно, като до един (ранен) момент имах съмнения, че гледам първия филм едновременно в жанровете “комиксов екшън” и “оскарова драма”. Ще се борят и вероятно ще изгубят срещу нещо с повече неоправдани черни и потиснати лесбийки, защото за това се дават Оскари в момента. Може би заслужено.

Но Оскари или не, Жокера е филм, какъвто някак си се процежда до мейнстрийм киното веднъж на няколко години. Филм, след чийто край не се чудиш как по-добре можеше да оползотвориш тези 2 часа и тези 11 лева. От онези редки парчета масова култура, които те карат да се надяваш, че насрещните ни палци не са деградирали до приспособление, с което по-здраво да стискаме дръжката в метрото, докато с още 10 вагона твърде скоро еволюирали примати летим със 100 км/ч през задушен тунел на път за корпоративния си рай. Насрещните палци могат, все още могат да се използват за създаване на изкуство и, кой знае, може би някой ден отново в кино салон ще се влиза тихо и с очакване като в галерия и ще се излиза като по-обогатен, културен, хубав човек.

Няма панда на края на този пост, защото един франчайз с панди, който не искам да споменавам в един и същи пост с Жокера 2019, тотално е обезсмислил гугълването за “cinema panda”. Не спирайте да ходите на кино за свестните филми, драги няколко читатели.

Стига вече с полуготовия шит!

Бодро крача из все още непочистените отломки след мини-ураганчето, което сполетя града вчера (да, толкова отдавна започнах този пост – б.а. 2 месеца след мини-урагана), и се възмущавам от поне три неща едновременно:

  • Бива ли покривът на чисто нова, все още ненаселена сграда, да отлети при първия по-силен вятър?
  • Бива ли нищо нормално да не лети до Мароко от София без прекачвания?
  • Бива ли най-смисленият момент в 2-та часа на най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, да дойде когато една жена се изкъпа, това я подмлади поне 20 години и тя отбеляза, че времето е най-ценната стока във Вселената?!

Преди да се разбеснея отново за мърлящина, пропуснати възможности и цялостно безотговорно отношение към държавата ни, нека се съсредоточим върху изкуството; културата; извисения порив на човека към безсмъртието. Ето, фокусирам се: тия сестри Уашовски са толкова зле. Ако беше само Матрицата, щях доволно да заключа, че тя е била мръсна случайност, която излъга целия свят, че сестрите (тогава все още братя) ги бива за нещо, и ето ни нас – 20 години по-късно, все още чинно наредени на опашка да им гледаме бозите. Не е луд този, на когото му режат мъжките атрибути, а този, който му ги … реже? Не ми се получи алегорията и тънката задявка с операциите по смяна на пола. Толкова нетолерантно.  Но не е само Матрицата – ето, V for Vendetta, Cloud Atlas – съкровища, последвани от  тая гняс за Мила – Jupiter-а, която мие кенефи, но е транс(ха-ха)-галактическа кралица и повелителка на пчелите в свободното си време?! Сякаш смисълът във филммейкърските им напъни е отлетял заедно с тестостерона.

Но думата ми беше за времето. Когато времето е едно такова – ветровито, лакримозено, човек просто се изкушава да си остане у дома и да свърши някаква домашна работа. Сред един от най-интересните и изненадващи коментари за скромния пишещ напоследък беше, че “гнездя” – и това без да включваме безбройните шеговити подмятания за домашния ми хляб, домашната ми лютеница, домашния ми хумус, дори домашния ми течен шоколад, който не е нутела и никога няма да бъде, но поне за него не са умирали от глад орангутани. Нямам контрааргумент, двама наши верни читатели – превръщам се в домошар. Не си поръчвам храна вкъщи, готвя си сравнително редовно, отделям немалка част от скъпоценното си време, за да произведа в домашни условия “оригиналния” продукт, чието масово произвеждано копие е достъпно срещу разумна цена в огромни количества във всеки супермаркет. Всъщност единственото, което предпочитам да консумирам в купешкия му вариант, е – може би малко странно за културата на Балканите – алкохол. Не харесвам домашната ракия, а съвсем откровено избягвам домашното вино като, в повечето случаи, нескопосан опит на квартален майстор да произведе в бидон нещо, за което други хора завършват специалности и после се учат цял живот.

Сега, най-логично би било да оправдая това си залитане в – както редакционният колега би се изразил “бабизъм” – с желанието си за здравословно хранене. Градските легенди, че гробищата се препълват, защото от всичките консерванти в храната труповете се разлагат много по-бавно, може би са само това – градски легенди. Ако ви стиска, проверете. Аз откак в невинността си гугАлвах какво е смегма, повече такива експерименти не предприемам. Но е факт, че на теория малотрайни храни издържат в хладилниците ни с месеци без видима щета. Очевидно цената, която плащаме, за да може винаги, през всеки сезон, по всяко време, да отидем до кварталния магазин и да си купим каквато си пожелаем, е да ядем полуготова сволоч.

Ами, писна ми. Дори не става дума за здравословен начин на живот и чисто хранене. Става дума за отношение. Става дума за това какво мислиш за света и какво искаш светът да мисли за теб. Става дума за това за колко важна част от Вселената намираш собственото си жалко, преходно същество. Мен лично ме обижда да ми хвърлят храна, забъркана в лаборатория, и да ми я оформят във вид и цвят, че да ми напомня на нещо произлязло от неквалифицирания труд на леля Миче от с. Тенево. Кого лъжете, уважаеми? И защо? Ако да консумират истинска храна вече се е превърнало в привилегия на богатите – ами нека дистопичното бъдеще най-накрая настъпи и всичко извън луксозната, естествена храна да пристига под формата на таблетки с определена белтъчно-въглехидратно-мазнинна стойност. Поне шансовете да налетиш на специалния бял сос на дюнерджията ще са по-малки.

Но истината е, че ако опираше само до храната, въобще нямаше да изливам толкова настойчиво настоящия си хейт. Понеже е 05:09 и аз чакам на летище, ще ви разкажа и за другия свой анти-любим пример за полуготово отношение – нискотарифните авиокомпании. Сега надушвам как редакционният колега надига уши с интерес (и известно възмущение) и почва да подостря пачето перо със сърдития си отговор на моето посегателство срещу една от основите на ценностната му система – евтиното придвижване от точка А до точка Б.

Колегата се подготвя да защитава евтиното летене – художествена възстановка

Въпрос на приоритети, казвам аз. Ако в края на евтиното си придвижване от точка А до точка Б си одрусан като чувал с картофи, развеждан като неорганично отглеждано говедо, тъпкан като консервирана сардина, овикван като посетител на арабски пазар; ако в края на пътуването си, така да се каже, се чувстваш душевно изнасилен и лишен от последните N часа от живота си, питам аз – струваше ли си?

Ако се върнем към най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, и неговата единствена смислена реплика – ако Времето е най-ценният ресурс във Вселената, то колко евтино сте склонни да продадете вашето? Готови ли сте да го хвърляте по корпорациите за масово произвеждани от плачещи бангладешки деца парцалки? За кремовидни субстанции, които лъжат възприятията ви, че са лютеничка – и то когато сте достатъчно стари, за да сте бъркали лютеница с баба си и да си спомняте какво действително се крие зад една пълна тава, свалена току-що от огъня на двора, и нейния неповторим вкус? Готови ли сте да преоткриете пътуването във вагон 3-та класа, за да стигнете до затънтено летище в съседна държава на цената на няколко питиета в софийско заведение (за тях – вижте поста на колежката от по-рано)? В крайна сметка – достойнство или Време имате в повече?

В прекрасния нов свят на масовото производство, масовите услуги и масовите цени, оказва се, най-скъпо е да намерите лично пространство – и индивидуално Време. Следващия път, когато си поръчвате от Али някой абсолютно ненужен боклук, само защото струва 1 долар – с ясното съзнание, че е боклук, че ще го чакате 2 месеца и ще го хвърлите след 2 дни, запитайте се: толкова ли сме бедни на пари и толкова ли сме богати на време?

Писна ми от полуготов шит, скъпи трима читатели. Писна ми от полуготов шит и ужасно ми липсва истинският шит, и си мисля, че отдавна сме изтървали коня в реката и прасето в тръстиката.

1600 mass produced pandas

“Потъването на Созопол” и на постсоц носталгията

Да гледаш ново (а и не само) българско кино е сравнимо с това да си караш колелото в средната лента на натоварен софийски булевард в час пик – да, може би те кара да се чувстваш сякаш вършиш нещо полезно и те изпълва с топлата, удовлетворителна радост да не правиш нещата както масата, но в крайна сметка рискът някой дивак да те прегази с няколкотонното продължение на егото си/на мъничкото си пишле е твърде голям, за да бъде пренебрегнат от здравомислещ индивид. Да си долен хипстър определено помага – и за да твърдиш, че няма нищо страшно в това да колоездиш насред натоварените булеварди, обзет от някаква криворазбрана вяра в доброто и в човека, и за да продължаваш да гледаш на кино (истинско кино!!!) всеки нов български филм, обзет от някаква криворазбрана надежда, че този път ще налетиш на нещо хубаво. Вяра, надежда – за любов няма да говорим, защото в сепийно оцветената постсоциалистическа носталгия тя обикновено е извратена и трудноразпознаваема. Така и трябва да бъде; както биха ти казали в самоопределящите се като такива арт-среди, новото (а и не само) българско кино е арт, не-арт тъпако, и ти никога няма да го разбереш, а само знаеш да си хейтиш – неразбрал.

“Потъването на Созопол” беше най-добре маркетираният български филм от доста време насам. Всички бяха чували за него; всички бяха разбрали за спечелените му награди тук и там; много бяха заинтригувани от необичайно мрачния му трейлър, ако и някои от нас да cringe-ваха неудържимо, както се изразява редакционната колежка, при сцената с виещите мъже на средна възраст. Повечето от вас знаят, уважаеми наши двама верни читатели, че скромният пишещ от принципни съображения гледа да не се поддава на маркетинг, най-вече заради вродената си недоверчивост спрямо всичко, което някой друг му препоръчва като хубаво. Правя изключение, обаче, за българското кино – не толкова от патриотизъм или фенщина, даже не изцяло от любопитство, а най-вече защото искам да го има и страдам от убеждението, че моите 6 левчета допринасят това да се случи. Затова чинно изчаках да се изтекат първите няколко седмици прожекции, които да оберат пуканкоядящите, смартфоноползващи тийнейджъри, и с крехък оптимизъм се насочих към салона. Крехък, но все пак оптимизъм, защото зад фасадата на драматичния трейлър надничаше добре познатият разказ за кризата на средната възраст – сюжет, който напомня малко на кутията шоколадови бонбони на Форест Гъмп. Никога не знаеш какво точно ще измъкнеш.

Бонбоните, уви, този път се оказаха от гадните соц такива.

Вкусът в началото е приятен и ти навява спомени за едни по-добри, невинни времена. След това обаче бързо ти става тягостен и досаден, а на финала между зъбите ти засяда парченце неопределен тип ядка, което се опитваш всячески да изчегърташ от там в продължение на няколко дни, докато то най-накрая се разгради достатъчно, че да те освободи от присъствието си. Следва въздишка, кратък размисъл дали нещата не можеха да бъдат по-различни, и изгърмяване на двойно повече пари във вносен шоколад „Линдт“ с аромат на мейнстрийм и добре инвестиран бюджет.

Вижте, „Потъването“ не е чак толкова лош филм. Без проблем мога да си затворя очите за това, че действието се развива в началото на юни, а и светлината, и търкалящите се по улиците сухи листа напомнят по-скоро за края на септември. Не бих мрънкал дори за deus ex machina развръзката, тъй като явно тези дни човек не може да попадне на филм, на който краят му да не е залепен като с тиксо.

Дори съвсем искрено се засмях под мустак, когато видях, че младата актриса, която играе млада актриса, опитваща се да пробие позирайки гола на известен художник, действително е млада актриса, опитваща се да пробие, появявайки се по дибидюс в първия си филм (според IMDb). Толкова мета.

Даже, ако сте проспали последните 10-на години български филми, може би цялата постановка ще ви се стори увлекателна.

Но, честно да ви кажа, на мен вече ми дойде до гуша от самовлюбени, декадентстващи столични „ентелегенти“, които изживяват екзистенциални кризи на морето в компанията едни на други и на купища алкохол. Вече знаем, пичове, никой не ви разбира и ако се бяхте родили в някоя по-готина държава, щяхте да търкате подметки само по червени килими, да пиете шардоне в кристални чаши и да ви дават по американските телевизии.

Писна ми и от малоумните прякори, с които сценаристите толкова държат да обкичват героите си. Чаво? Док?! Джина, Джинджи?? ХРИЛ?!?!!? Абе, действително ли в арт-средите арт-типовете се обръщат арт-един към арт-друг по толкова арт-начин? Ако да, простете за неверието ми, ама пак е доста зле.

И всичко това удавено в някаква романтика по напъпилия соц: народни артисти, държавни къщи на морето, жигули, шофиране без колани по крайморските пътища, лагерни огньове и хорово пеене под съпровода на кухарки. Вече няма такива неща, ех, въздъх, сипи още водка. Признавали сме и преди, че в редакцията сме много податливи на носталгични чувства, но подобно безпардонно взиране дори не толкова в миналото, колкото в миналите себе си, е характеристика на безогледна самовлюбеност. В крайна сметка „Потъването“ е филм от пиянстващи застаряващи артисти за пиянстващи застаряващи артисти. Другите не сме добре дошли на частното им водка-парти и въобще не знам защо си правиха труда да ни поканят.

От такава хипстърия да не смее човек да изхипстърее вече, че ще вземат да го объркат за някого от тези по телевизията.

За финал ви оставям с един от гениалните текстове на Уикеда:

Никой не ме разбира,
никой не ме слуша,
никой не може да вникне в творческата ми същност,
веднъж да отида в града
ще кандидатсвам направо във ВИТИЗ.

Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn't want to talk to you
Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn’t want to talk to you

Кино “Рай”

В края на предишната си поява в блога на народа ви обещах този път да ви разкажа за някоя книга. По зло стечение на обстоятелствата от тогава насам не ми е попадало нищо, което си струва за разказването, за сметка на брошура на тема “Как да бъдем тъпи американци в 22 бързи глави“.

Затова сега ще ви разкажа за един филм, заради който дължа извинение на италианското кино, което толкова грозно оплюх преди време.

Извинявай, италианско кино.

Докато тихичко си подсмърчах като “няк’ва лелка” в тъмното и пребърквах под дивана с надежда да докопам покрилите се някъде наблизо нинджи, режещи лук, се наложи да призная пред себе си, че красотата на европейското кино не е в зловещата драматичност и безскрупулното желание филмът да те вкара в тежка няколкодневна депресия. Това е страничен ефект, резултат от основната му характеристика: да има за всекиго по нещо, да разполага с достатъчно ресурс от разнообразие, за да може да жегне/отегчи всекиго – според това кой колко внимава как (и от кого) си избира филмите за гледане. Ако светът ти се е сторил твърде прекрасен днес, или пък просто си един от онези хора, които това ги влече, заповядай: тежка социална драма, кървав любовен триъгълник с поне 1 изнасилване в час, или пък плащешо реална екранна (дали?) лудост. Ако пък обичаш тихата, удовлетворителна философска носталгия, е, тогава добре дошъл в Кино “Рай”. Но да започнем отначало.

Nuovo Cinema Paradiso е филм за киното като изкуство, киното като забавление и киното като писмо от стар приятел. Ако и още при първата поява на кофата с парчета филмова лента, запечатала кино-целувки, да се досещаш какъв точно ще е краят, едва ли ще подозираш, че уютната атмосфера ще те погълне дотолкова, че да се привържеш съвсем искрено към бурно ръкомахащите италианци на екрана. Да ти пука, когато се влюбват, да ти е тъжно, когато страдат, да не искаш да ги пуснеш, когато си заминават завинаги.

И да стискаш зъби и да си повтаряш “това е само филм, това е само филм”, когато все пак се завърнат. Само филм или може би не съвсем. Има нещо твърде лично в тези завръщания у дома – независимо дали в кино, литература или друго изкуство. Ако много от историите, които ни се разказват, да са поукрасени, допълнени, подсилени, то завръщанията у дома като че ли винаги са съвсем персонални преживявания – не само за автора, а и за теб самия, който цивриш пред екрана. Завръщането у дома е много специалната нишка, по която автор и читател/зрител се разбират далеч по-пълно, отколкото чрез черно-бели извращения. Може би като демонстрация на древната истина, че не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш. Може би като напомняне, че някъде там дълбоко ние всички си приличаме.

Войната в книгите на Ремарк – войната, която той съвсем лично и отблизо е видял – е също толкова жива и истинска, но прибирането вкъщи от нея е единственото, което ние, щастливите хора, родени в мир, разбираме. Сякаш всяко едно такова завръщане у дома – екранно, да речем – е от война, като при Ремарк. Всичко си е същото, само ти вече си друг – и нищо не е същото.

Достатъчно съм се отклонявал. Кино “Рай”, двама наши верни читатели, съдържа, и Е, завръщане вкъщи. Някъде четох, че скорошният Hugo на Мартин Скорсезе е неговото обяснение в любов към киното. Ако продължим с персонифицирането му, то Nuovo Cinema Paradiso е писмото, което неочаквано получаваш от него, след като не си го чувал от години. Писмо с аромат на стара тапицерия и пуканки, със спомен за прещракването на възстария апарат, и с покана да се видите скоро. То, киното, си е все същото, само ти вече си много, много по-различен. Но сякаш никога не е имало по-подходящ момент. Все пак никога не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш.

Donnie Darko – с повече Дарк, с повече О!

Every creature on this Earth dies alone – да живее Дони Дарко, ебати епичния филм.” – Ивелина

Отне ми почти 10 години, 2 гледания – едното от които в парацетамолно предгрипно състояние, неколкократно прочитане на статията в Уикипедия и една доста неспокойна нощ, за да разбера филма за Дони Дарко. И когато цяла нощ си сънувал текста от онази песничка (“the dreams in which i’m dying are the best i’ve ever had“), а последният образ от съня ти е как се връщаш (от къде?), за да си вземеш мп3-плейъра, може би е време да поставиш мислите си в някакъв ред, за което именно хората са измислили Долния Хипстър. Или пък да спреш да гледаш сериозни филми преди лягане, това също сигурно ще свърши работа.

Във всеки случай, Дони Дарко очевидно, дори след първо гледане, не е филм за шизофреничен гимназист и първите му залитания по непълнолетни, травмирани кифли (Jena Malone е само на 17, когато филмът излиза).

Изненадващо, но не е и star vehicle за една значително по-слабичка от в днешни дни Drew Barrymore, която се оказва и продуцент.

А колкото и да се опитва да подведе нищо неподозиращия зрител в тази посока, не е и филм, разсъждаващ за философията на пътуването във времето. Всъщност, струва си да се отбележи, че в The Director’s Cut, който имах щастието да гледам, присъстват откъси от книгата със същото заглавие. Това със сигурност направи второто ми гледане далеч по-адекватно и ориентирано, и – може би още по-важно – ми позволи да се концентрирам и на други аспекти от филма, вместо само да се опитвам да разплета наглед хомогенното кълбо от прежда на сюжета. Да, в Дони Дарко се говори и размишлява за пътувания във времето, да, цитира се Стивън Хоукинг и неговия “бестселър, който никой не е чел”, но всичко това е просто фон, изразно средство за истинската му същина.

Дони Дарко е филм за живеенето и умирането. Every creature on this earth dies alone, шепне призрачната Grandma Death с може би неслучайно айнщайновска прическа, но много малко същества живеят сами. Всичко, което правим, докосва и променя някого. Всичко, което сме, манипулира (ако използваме терминологията на филма) живота и смъртта. Във фиктивната “Philosophy of Time Travel”, около която се върти мистериозността на филма, се говори за “допирателни” Вселени. За траектории на човешкото съществуване. Траектории, също толкова допирателни, колкото Вселените, които ги създават.

Драматичната саможертва на Дони Дарко може да оставя човек леко трескав и по-буден от всякога, но също така, без да иска, донякъде замаскира и далеч по-ежедневното му, тривиално послание. Всичко, което правим, всеки жест, дума, стъпка – всичко, което сме – е допирателно на нечия друга траектория. Всеки променя всичко.

Ебати епичния филм.

Четири италиански филма или защо толкова малко хора гледат европейско кино

Стечение на обстоятелствата, случващо ми се вече твърде често, за да го нарека случайно, доведе до това, че последните четири филма, които гледах, бяха все представители на италианския реализъм и нео-реализъм. Казано на човешки език: стари, тежки, претенциозни, често черно-бели италиански филми. Как тези стечения се стичат точно на мен е тема, по която може да се разсъждава доста, но нека споменем, че най-вероятно има общо с желанието ми да се правя на повече интелектуалец, отколкото съм, както и с не особено здравословната ми склонност да гледам филмите по ред на попадане в папката ми “Филми” (сортирани след това по азбучен ред).

Но нека не се отклоняваме от заглавието, а опишем накратко защо тези филми ми предоставиха най-новото доказателство, че нежеланието на масовата публика да гледа европейско кино е свързано колкото с нежеланието на въпросната публика да извърши и най-малък мозъчен напън, така и със способността на европейското кино да те отврати и да се превърне на моменти в почти негледаемо.

За да не съм голословен, ето за кои заглавия става дума с линкове към IMDB и кратко обобщение. Опитвах се да избягвам спойлери, колкото е възможно – конкретните детайли от сюжета считайте по-скоро за предупреждение.

Rocco e i suoi fratelli

Истерична мелодрама за италианско семейство, което приижда от бедния юг в голямото страшно Милано. Не е пропуснато дежурното изнасилване, а ако издържите докъм края, ще можете да се насладите на едно от най-бруталните убийства с нож, които съм виждал в не-хорър филми. Всичко завършва с дружен рев върху спалня. Има мацка, която напомня на мимиката Audrey Hepburn, но със солидна доза перверзност (това е добре). Също и млад, драматично гледащ Alain Delon, ако ви влекат такива неща.

Pane e cioccolata

Италианец емигрира в Швейцария. Изпитва завист спрямо колко богати и руси са швейцарците. Неуспешните му опити да се интегрира противоречат с нежеланието му да се върне и да мизерства в Италия.  Намира в гората жертва на педофил-изнасилвач-удушвач, а по-късно се изпикава на една стена и го арестуват.

Salon Kitty

Уикипедия го класифицира като пионер на Nazisploitation жанра. Това, подозирам, е евфемизъм за близки кадри върху пенисите на подскачащи на въже мъже, аутопсия на проститутка с аборт и жизнерадостна сцена с клане и разфасоване на прасета. Това е в първите 10 минути. После има доста повече голи жени (и няколко мъже) и сравнително по-малко извращения, но вече е твърде късно.

Ladri di biciclette

На един човек му открадват колелото. Изнасилвания няма.

Общата продължителност на 4-те филма е 490 минути – 8 часа и 10 минути от живота ви. За това време можете:

  • Да стигнете с кола от Мюнхен до Бремен и да изпиете една-две бири след пътя
  • Да изслушате 4 пъти 2-рата симфония на Малер (мерси, Владо)
  • Да изгледате най-пълните версии на 2 от 3-те филма по Властелина
  • Да изиграете от край до край Half-Life 2: Episode Two
  • Да обиколите всичките 3 Пинакотеки в Мюнхен и да изпиете една-две бири след културата
  • Да прочетете значителна част от Fight Club

Както и много, много други занимания, които няма да ви изложат на странната любов на италианските режисьори към екранните изнасилвания, а и най-вероятно няма да ви пречат да спите после (за Fight Club не гарантирам).

Съжалявам, може би съм профан, а може би не съм достатъчно европеец, за да обичам смазващата драматичност и не особено тънката извратеност, с която са пропити “сериозните” филми от тази част на света. Ако изразните средства непременно трябва да са шокиращи и отвратителни, може би има някакъв проблем с това, което се изразява.

Не се опитвам да бия тъпана на мултимилионните безумия, които Холивуд бълва, те тъпанари (биещи тъпана) си имат и сами; нито пък искам да насърчавам безсрамното окепазяване на класически книги и истории, което явно е настоящата мода. Но следващия път, когато някой се олее толкова в желанието си да се хипстърее, че почне с кахърен поглед да ви обяснява за превъзходството на европейското кино като изкуство/забавление, моля споделете, за да му се посмеем всички с глас.

Self-obsessed pseudo-intellectual

Това, в заглавието, безспорно е фразата, с която ще запомня To Rome With Love. И, разбира се, с най-чистия оперен певец на света.

Всъщност отидох в киното с доста ниски очаквания, най-вече защото направих грешката преди това да разгледам коментарите в моите любими гнили домати, в които самовлюбени псевдо-интелектуални критици се състезаваха да обясняват как Уди Алън вече не е Уди Алън, а и да е, вече е много стар и никак не му се получава. Прибавете към това е съмнителното повторение на мотивите от  няколко филма насам (Барселона, Париж, Рим… залагам на Любляна за следващия) и става напълно ясно защо щях да бъда доволен на всичко над “Здрач”.

Вярно, това е много ниска летва, но пък поредният филм за красив европейски град въобще не е толкова лош, колкото всички се опитват да ви накарат да повярвате. Да, разнообразните истории дори не се опитват да заявят някакъв опит да бъдат преплетени или да си взаимодействат по какъвто и да било начин. Да, първите 3 и последните 3 минути на филма са сладникави повече от поносимото дори за филм на голям екран. И да, дори аз, без да се правя на псевдо-интелектуалец, съм гледал по-хубави филми от същия режисьор.

Но пък вълшебно циничният Алек Болдуин, който успява да вкара в плът и кръв (тъй да се каже) толкова любимия на всички ни “bitch please”-поглед, докато не спира да реди като Иван с махмурлук в ранна утрин… Псевдо-интелектуалката от заглавието… И, разбира се, най-чистият оперен певец на света! Все моменти, които ще си спомням и които си струват.

И съм сигурен, че ще гледам “Любляна и седемте джуджета” или както там добрият стар Уди реши да кръсти следващия си филм.