Сън по време на чума

Шестата седмица извънредно положение приключи, навлизаме в седма и с това, вярвам, много от вас, уважаеми трима верни читатели, също като мен вече са на ръба или отвъд него на волята и дисциплината си. Доброволната самоизолация се оказа не успокояващата почивка, краткото забавяне на темпото, от което всички ние имахме нужда, а същински тормоз върху физическото и психическото здраве. Неудобен поглед надълбоко в себе си без разсейване отвън, без оправдания, че време няма, и без благотворната умора от 16 часа на крак, на път и по задачи, която да ни приспи на дивана след половин чаша вино.

Вместо това: домашен арест по собствена инициатива между няколко стени и подробно запознаване с режима на съседите. Кой кога става до тоалетна през нощта, кога пуска прахосмукачка, по колко пъти на ден може да изригне домашен скандал, тези викове сега от нечий телевизор ли са, или е време да се обадим в полицията?

А след това безпокойна нощ, в която на никого не му се спи, всеки шум ни буди, а сънят е нервен и накъсан. Какво по-добро време, тогава, да поекспериментираме с различни техники за сън – в крайна сметка, дори при пълен провал, целия ден след безсънната нощ ще сме си вкъщи и никой няма да ни гледа парцаливата физиономия с огромни сини кръгове около очите.

Според науката, но най-вече според различни сайтове за самоусъвършенстване и йога (кога са ни подвеждали те?), белият шум върши забележително добра работа да изолира всякакви шумове от околната среда, повишавайки по този начин устойчивостта ни на случайни пикове (боклуджийски камиони, лаещи кучета, тръшкане на врати). А неговият братовчед, по-дълбокият розов шум, е дори по-добър в това поради по-“естествения” си тип; розов шум са, например, дъждовните капки, спокойните морски вълни, шумоленето на листата при лек вятър. Кой не се е унасял на плажа точно от този нежен плис-плис (нищо общо с джинчетата)? На кого не му се е искало в топъл пролетен ден да заспи под сянката на някоя липа? Предполага се дори, че розовият шум благоприятства онази мозъчна активност, която се свързва с дълбоката фаза на съня – когато сънуваме и когато тялото се възстановява и оздравява.

Е, 2020-та е, а в града единственият постоянен шум е боботене на коли и прелитане на самолети; но пък благодарение на чудесата на технологията (живеем в бъдещето!) всякакви записи на всякакъв вид шум е само на няколко цъквания по телефона ни разстояние… Зареждам офлайн плейлист в spotify на loop & shuffle, поставям телефона в самолетен режим, за да не ми причини 5G-то корона и кемтрейлс, и се настанявам в леглото… Денят е 10-ти април, 4-та седмица изолация. Да видим.

Ден 1
Започвам от основите – звуци от тих дъжд, както и синтетично генериран чист розов шум. Резултатът е по-дълбок сън, когато го има, но въпреки това не се минава без будения през нощта. Забелязвам и слабо главоболие през следващия ден, а през нощта по-често ставах до тоалетна – възможно ли е “мокрите” звуци от дъжда да имат неочакван ефект? С доволство отбелязвам, че не съм чул никакъв човешки глас – викове, телевизор и други от вече характерните за това извънредно положение смущения. Шумовете отвън и тряскането на врати по околните жилища се долавят само притъпено. Обща отпочиналост: 5/10.

Ден 2
За тази нощ разширих плейлиста си с повече природни звуци (вълни, листа, вятър), както и с “deep sleep” успокояващи парчета (тип йога релаксация). Наистина успокояват, но не се справят с изолирането на фонови шумове – може би са подходящи за притъпяване на хлопането в собствената глава, а не – при съседите. Също така накъсват текстурата на останалите “шумови” звуци и могат да ви събудят, ако преминавате през по-лека фаза на съня си.

При плейлист се спи добре и дълбоко, но сякаш непрекъснатото жужене възпрепятства бързото заспиване обратно, когато неизбежно нещо ви събуди през нощта. Наистина се сънува повече.

Досега пробвах с bluetooth колонка, поставена в другия край на стаята – за по-мек и басов звук, но това ми създава известно безпокойство, че нещо “е там”; също така има шанс батерията да се изтощи и колонката да се изключи със звучно “пльонк” по никое време. От друга страна, телефон, поставен до главата, изолира още по-добре и сякаш по-“пращящият” му говорител приспива допълнително.

Един неочакван проблем е, че контролираният шум наистина ме поддържа в дълбоката фаза на съня, което пречи на тялото ми да се събуди по естествен начин малко преди алармата, и ме кара да съм особено сънлив в първите 15-на минути от деня – може би така се чувстват кофеиново зависимите преди първото си кафе. Обща отпочиналост: 6/10.

Ден 3
Нетипично тиха нощ, така че не бива да се вадят никакви кардинални изводи, но за пръв път от седмици спя плътно над 8 часа. Комбинацията от бял и розов шум, дъжд и вълни, ме унася като малко Беби Йода в ръцете на Мандалорец.

Експериментът ми за тази вечер – кафявият шум (да не се бърка с кафяв тон) ме предава леко, защото е твърде дълбок в сравнение с останалите и действа като тиха “долина” във фона, която ме буди с липсата си на шум. Белият шум пък, от друга страна, е твърде интензивен за вкуса ми и не ми позволява да се унеса. При различните хора може би е различно, но за мен правилната формула изглежда е розов шум, комбиниран с естествени звуци. Обща отпочиналост: 10/10.

Ден 4-7
Точно когато си мислите, че сте открили ключа, разгадали сте тайната и оттук нататък ви очакват безметежни нощи като в реклама на матраци, пристига бързо напомняне, че успокояващият розов шум може да ви накара да заспите по-бързо или дори да спите по-дълбоко, но няма да ви изолира от манифестацията в апартамента под вас, когато 96-годишната съседка реши да меси козунаци малко след полунощ, а след това ги изгори и събуди всички, за да се опитат да се справят с дима и бъркотията. Тези дни се чудя дали всички останали също като мен изтрещяха и животът у дома просто стана по-шумен, или залисан в стандартното си ежедневие съм се прибирал и заспивал толкова уморен, че дори не съм забелязвал шумовете, които ме подтикнаха към всички тези опити за сънна терапия. Обща отпочиналост: 3/10.

Ден 14 и натам
Психолозите твърдят, че са необходими три седмици, за да превърнете дадено действие в навик, но само след две вече съвсем автоматично включвам плейлиста с приспивния шум преди лягане. Забележките от първите 3 дни са изгладени, сънливата ми спотифай плейлиста действа единствено като фон и не я възприемам като някакъв допълнителен шум. Не знам дали ми помага да заспивам по-лесно и дали по-малко ме стряскат всички шумове от средата, но обективно мога да потвърдя, че сънувам значително по-често и по-ярко (и по-шантаво). Ако ви се трипва на материал от собственото ви подсъзнание, задължително пробвайте. Карл Юнг ще се гордее с вас!

Какво да ви препоръчам като заключение, уважаеми наши трима читатели? Приспивната плейлиста няма да ви предпази от особено бурна активност при съседите, нито може да замени активен начин на живот, който да кара тялото ви да има нужда от почивка, но е инструмент, патерица за справяне с толкова разпространените проблеми със съня. И тъй като телефонът е с нас винаги и навсякъде, бихте могли да прибегнете към нея и когато сте на път (ако някога отново има пътуване), за да противодействате на синдрома “първа нощ на ново място”, който може би е бил изключително полезна еволюирала способност в пещерите, пред които дебне саблезъб тигър, но сега е досадна пречка за всички, които често се налага да нощуват по хотели. Пак според науката (и интернет), ние реагираме на Павлови стимули и ако едно куче може да почне да се лигави само от шума на звънче, то и на нас може да ни се доспи, когато чуем “Quiet Rain in Deep Forest (loopable)”. Опитайте!

Сигурно сънува бамбуци

Ден пети

Ден пети от извънредното положение по повод проклетия коронавирус. Ден трети от повсеместната и кажи-речи задължителна работа от вкъщи. Всички вече се чувстват унили, потиснати, притеснени, понякога дори на ръба на истерична криза от масовата психоза, която ни залива отвсякъде.

Уплашени лица надничат над маските и те гледат с подозрение, дори с известна ненавист: ти ли си причината всички да сме в тоя абсурден кошмар? Ти – точно ти, ще ме заразиш ли? Затваряне у дома, затваряне у себе си, страх.

Толкова лошо ли е, колкото изглежда? Може би да, може би не, кой знае.

Колко лошо може да стане? Има ли как да се предпазим, да се спасим? Кой знае.

Колко време, колко години ще отнеме на “икономиката” да се съвземе от касапницата, на която е подложена за още неопределено време?

Пъклен план ли е всичко това? Някой дърпа ли конците? Ельоминати, брато. Теории на конспирацията пъплят като малки гадни вирусчета и се загнездват дълбоко в главите ни; толкова много старание да сложим маски, ръкавици, да търкаме ръцете си с дезинфектанти до кръв, че сякаш дори не опитахме по някакъв начин да защитим и съзнанията си.

Толкова много въпроси, толкова малко отговори. Аз обаче се опитвам да гледам философски на нещата, особено тези от тях, които няма как да променя. И докато всички тези въпроси все още стоят без отговор, аз съм сигурен в едно:

И това ще мине

… което ме води до следващия, поне за мен най-важен, въпрос: а какво ще правим после?

Как ще продължим?

Защото за всички трябва да е ясно, в момента в който си поемат дълбоко въздух и спрат да се взират във все по-мрачните пандемични статистики, че щетата тук далеч не се изчерпва с материалната. Раните, които обществото ни, дори – бих казал – цивилизацията ни, понася, ще отнемат дълго време да се излекуват. По-дълго от борсовите пазарите, по-дълго от извънредните положения. Често срещан съвет срещу стрес е да си задаваме въпроса: “Ще има ли това значение след 5 години? А след 10?“. Да, мисля, че ще има.

Далеч след като лекарствата и ваксините срещу този конкретен коронавирус са изобретени, разпространени и приложени, а болестта сама по себе си е отшумяла до почти пълно изчезване, ние ще се борим със следите от нея.

И за да е по-забавно, а и за да не си остане този пост като някаква мрачна мини-импресийка, аз си слагам главата в торбата, обявявам всичко коз на две валета и асак и публикувам за целия интернет моите предположения за трайните промени, които настъпиха или ще настъпят в животите ни в резултат на тази пандемия. Четете и нека се посмеем над тях след година.

Пътуванията
Те и ограниченията покрай 9/11 уж бяха само временно, само извънредни, само спешни, но ето как почти 20 години по-късно продължаваме да се събуваме по чорапи на мечета и да си придържаме гащите с ръка, докато минаваме през контролата по сигурността на летищата, защото коланът и обувките ни биват внимателно проверявани като потенциално смъртоносни вещи. Така че очаквайте след 20 години все още да ни проверяват температурата на границите, да ни записват личните данни за потенциална карантина и въобще пътуването да стане ОЩЕ по-бавно, досадно и тегаво.

Хигиената
Хора, които довчера поддържаха хигиенен нокът, с който да си чоплят между зъбите и да се почесват в ушите, днес изкупуват тонове дезинфектанти на спиртна основа, гледат те душманската, ако не носиш маска, и отварят врати с лакът. И да, вкусът на дюнерите ще се промени, понеже момчетата там вече си мият ръцете (ха-ха). Дано след като всичко това отшуми и хората си излекуват екземите от претритите си със всякаква гадост ръце, ние все още си спомняме удоволствието да нагазиш с боси крака по тревата и да пиеш бира от бутилката. И заради нас, и заради следващото поколение, което тая повсеместна стерилизация обрича на още повече доживотни алергии.

Имунизациите / антиваксърите
Че някой ще направи много пари от ваксини покрай всичко това, вероятно разбират всички. Но ще се промени и цялостната нагласа към ваксините: ще има още повече от тях и още повече хора ще почнат да се имунизират срещу все повече болести; не че ваксината срещу грип помогна срещу пандемия от коронавирус, но кой ти гледа детайли. Това, разбира се, ще налее още повече вода в мелницата и масло в огъня на антиваксърите, които вече провиждат тежки юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма заговори зад появата на тази болест и дори успяват по някакъв начин да я свържат с кемтрейлс и 5G мобилните мрежи. А ние си мислехме, че просто искат да ни краднат данните и да оправдаят още по-дълбоката намеса в личните ни животи. Което пък ме подсеща за…

Тоталното наблюдение
Досега тоталното наблюдение се обясняваше, доколкото някое управление си е давало особен зор да обяснява, със стремежа да се даде по-голяма сигурност на редовия, примерен гражданин. Сега вече имаме и още една причина: да следим здравословно състояние, да предупреждаваме навреме, превантивно лечение, и т.н., и т.н. И да, в съвсем обозримото бъдеще хората ще почнат да се чипосват и то не насилствено и не потайно чрез юдо-масонско-илюминатско-розенкройцерско-рептило-бигфарма ваксини, а съвсем доброволно и срещу немалка цена. В името на здравето, нали.

Диктатура
Свързано донякъде и с горната точка. Не на един и двама и не само на местните ни псевдо-такива властници много ще им се услади пълният контрол, който кризисните ситуации концентрират в ръцете на твърде малко хора. Някои от “извънредните” мерки ще се наложат като съвсем редни такива, а инструментът “кризисно управление” ще почне да се използва все по-често, докато все повече хора се убеждават, че “трябва силна ръка” и “абе, поне има ред”. Мамка им.

Финансовите пазари и институции
Ще имат да вземат бая.

Цифровизация и дистанционна работа / обучение
На теория живеем в богатия, развит свят и да, на теория е 2020 г., но всеки има по няколко тъжни истории с опити да свърши нещо, без да бие път до гише или до банкомат. То не беше “ми тя СИСТЕМАТА не работи“, то не беше “то ТЕ сега ъпдейтват, не можем да Ви обслужим“, то не беше “ОФФФ, ама защо сега така, елате просто до офиса“, то не беше “свалете формуляра от сайта, разпечатайте го, попълнете го и ни го донесете“… И ето как изведнъж се оказа, че страшно много от всички тези неща наистина могат да се свършат онлайн, институциите изкопаха паролите за имейлите си (да, имейлите… все пак е напредък, не бъдете претенциозни), магазините изровиха POS-терминалите си, а държавата се сети да разреши всевъзможни услуги, заради които досега беше нужно да се явиш на гише за един kirliv мокър подпис, да се случват електронно. В прекрасния чисто новичък свят след пандемията от 2020, за добро или зло, ще е все по-малко необходимо да излизате от вкъщи…

Социалната дистанция
Икономиката ще се възстанови. Карантината ще падне. По новините пак ще говорят за друго. Но колко време ще ни трябва, за да спрем да се страхуваме един от друг? Да влезем в бар, да седнем в кръчма? Да спрем да носим маски? Да не пазим проклетата дистанция от 1.5 метра един от друг (освен при лекари, в аптеки и в банки, по дяволите, дано сега най-накрая спрете да се редите един в друг, тъпаци)? Да влизаме в магазини, да говорим с продавачи, с чиновници, един с друг? Кога пак ще ни е хубаво навън и заедно?

Колкото по-бързо се върнем обратно към това да бъдем социални животни, толкова по-лесно ще се излекуваме от ковид-а – в душите. От това зависи и колко ще успеем да избегнем или поне намалим всичкия мрак от по-горните точки, уважаеми наши трима читатели.

Няма панда за финал, защото ако гугълна “панда коронавирус” и видя още някоя stock-картинка на абстрактен вирус, ще си изхвърля монитора през терасата, няма да имам как да работя от вкъщи, ще остана безработен, ще фалирам и няма да има вече ДоленХипстър. Ама да си знаете – пандите, както и заразата, живеят в Китай. Win some, lose some.

Ramble on

Избутахме я и тази, уважаеми двама-трима верни наши читатели.

И сигурно си мислехте, че ще ви се размине тазгодишната обобщителна статия? Така и щеше да стане, ако не бях пресметнал тихо на пръстчета и не бях установил, че всъщност ужасно невежо съм обвинявал света в невежество относно ентусиазма му по настъпването на новото десетилетие цяла година по-рано– светът беше прав, аз грешах, извинявай, свят!

Вярно си настъпва сега. Новите 20. Нови 20, които си спомняме. А вие къде бяхте на 9/11?

Но днес няма да си говорим за равносметки, нито пък ще правим списъци. Защо? Защото не съм се подготвил. В последните няколко дни се слях с дивана, изгледах повече мачове отколкото за цялата година, забравих кога за последно бях гладен и се нагрухах с миймове като попско чадо на Задушница. Нека ви споделя любимия си тематичен:

First world problems до последния… Също така краят на десетилетието не мина без ежегодната ракиена традиция да посетим ямболското кино със съучениците, за да положим няколко незаменими часа от живота си на олтара на безобразната, безсрамна, все по-мързелива в опитите си да ни забавлява масова култура. Може би символично, филмът този път беше Завършекът (да, бе, как пък не – бел. цин. а.) на най-скъпия франчайз в историята – любимият всинца ни Star Wars.

Мило дневниче, Епизод IX е ужасно тъп филм.

Божичко, колко тъп, тъп, тъп филм. Чувстваш се ципура в първите 5 минути, не спираш да отваряш и затваряш безмълвно уста в потрес като каракуда на сухо през следващите 2 и половина часа, и излизаш от салона подут с глупост като никулденски шаран, глътнал, с все плувката, кукичката на сляпата фенщина, която те е накарала отново да идеш и да ги гледаш. Жалко за потенциала на Рей (на Дейзи ѝ отиват изцепените баници, няма спор), жалко за наследството на Чичо Лукас, жалко за пропиляното детство на поколенията, отраснали със Star Wars (а дали вече е и ние не се броим между тях? Все пак в съзнателния ни живот са излезли 8 от 11-те филма…), и най-вече жалко за всички нас, които отново ще се наредим чинно на опашка, за да гледаме спиноффа за Оби 1.

Да, опашка! За първи – и след това групово разочарование – може би последен път видях опашка в ямболското кино. Тълпи прецакан народ. Краварката е в левия ъгъл, а всички ние сме говедата.

Стана малко rambling, че и ranting, драги двама-трима читатели, и все по-rambling ще става, защото сюжет в този пост няма да се появи.

Но така и така съм започнал с росната китка от теми, нека накратко спомена и за книгите тази година – всичкия религиозен шит, на който чинно се подложих, само за да мога да тикам библейски препратки в, като цяло, напълно несвързани разговори. Не съжалявам, де, макар че заради тлъстите томове книгите ми за 2019 г. според услужливата статистика на Goodreads дори не стигнаха заветните 10.

А имате ли Goodreads? Ако не, идете и си направете. Много е яко.

Докато чакате да получите имейла с потвърждението на регистрацията си там, ето ви едно бързо обобщение на около три хилядолетия организирана религия:

  • Старият завет е огромен и, извън колекцията древни митове, скучен;
  • Новият завет е по-малък и, извън незаменимите исторически разкази с крайно съмнителна точност и гъбения трип на Йоан, скучен;
  • Четимостта на Гностическата библиотека страда от това, че е превеждана за пръв път на съвременни езици от професори и експерти през 20-ти век, вместо да претърпи 2000 години преразкази, преписи, сбъркани преводи и донагласяне, но точно заради това е и най-автентичният източник за истинското християнство, с който разполагаме;
  • Hangover Square на Patrick Hamilton е скрито злато. Не е религиозна, ама аз да си кажа;
  • Коранът е недодялано, опростено обобщение на горните, не се хабете.

Десетина дни активно избягване на всякакви дейности и задължения имат странен ефект върху работохолиците, уважаеми двама-трима верни читатели, стигнали чак дотук. Трескавото чувство за вина, нелепост и недоизпълнен дълг ви изоставя някъде след седмица. Разтичате се по меката мебел. Почти спирате да сънувате работа. Потъвате в мъгливо безвремие, някаква празнична мараня посред зима, която като пясъчна буря остъргва наслояванията корпоративна пропаганда и изпод пластовете изплуват детските ви, наивни убеждения, че има и друг живот. Напът сте да си спомните защо, всъщност, правите всичко това. Отпиете винце, хапнете мезенце, скарате се с коментатора на мача по телевизора, почешете се по тумбака и ви иде да изкрещите към цялата Вселена:

АБЕ, НЕ СЪМ ЛИ И АЗ ЧОВЕК, МАМА МУ СТАРА?!? НЯМАМ ЛИ И АЗ ПРАВО НА МЪРЗЕЛ И ЩАСТИЕ?!

И тогава: Jan 2: Reality hits. Затъпяването чрез консумация и отнемането времето за ленив размисъл е за късния капитализъм от XXI век това, което е била нуждата да се плаща наем за ранния капитализъм от XIX век. Морков и тояга, купувай и бачкай. Със сигурност имаш нужда от тия нови маратонки.

Ще се опитам да избягвам толкова дълги отпуски за в бъдеще, защото светът е голям и екзистенциалната криза дебне зад ъгъла, а този клет блог не е готов за това. Пожелавам ви една честна, силна, здрава 2020 година, уважаеми няколко читатели. И едно много смислено десетилетие. Не знам дали животът е състезание или – не, не съм сигурен дали има някакви печелещи или губещи накрая, но дори да е така, наградите със сигурност не ги раздават за най-много пари. Далеч по-вероятно е истината действително да е във виното, а отговорът сега, както и преди, както и завинаги, да си е бил 42.

33 след 33

Мило дневниче, колко пъти вече се измъквам от творчески запеци с толкова лесните за създаване списъци?

Няма значение!

Добутах и аз до т.нар. Христова възраст, след която човек няма абсолютно никакъв шанс някой да го нарече “баткото”, да мине за “младеж” или пък да излъже някого да го пусне някъде със студентско намаление (даже би ми било неудобно).

Този, също т.нар., разцвет на силите; митичната възраст, през която се очаква всичко да ви се получава, всичко да знаете, всичко да можете и като цяло, ако сега не се справяте с нещо – просто забравете, никога няма да стане по-добре.

Въобще – защо не се откажете? Във всяка една възраст ще има някой малко по-стар, но не задължително по-мъдър, ваш приятел или роднина, който да ви напомни, че нещо не сте успели, нещо не е както трябва. Това е сърцето на прогреса! Да сме недоволни, да ни липсват неща! Видели ли сте доволен примат да еволюира? Доволна риба да си стори крачка и да излезе на сушата? Доволен flat earth-аджия да оцветява блокче с картинки с прибран език?

Така си и мислех. Затова в чест на всички недоволни хора, като поздрав към всички с графици кое и кога се полага да сте извършили, като спомен за едни съвсем нелоши 33 години, ето ви 33-те неща, които така и не успях да свърша през тях.

  1. Да се оженя. The big one, за който ви натякват всички. И по-добре. Ако имаше ергенски данък, с удоволствие бих си го плащал.
  2. Да се възпроизведа. Може би по-добре. Светът има ли нужда от още малки гадни нърдове?
  3. Да се науча да паркирам успоредно. 15 години (на хартия) шофьорски стаж и все още всеки един мой опит е съпроведен с едри капки студена пот по гърба, поне 4 отчаяни маневри и, в някои случаи, ръкопляскания от случайните наблюдатели на зрелището.
  4. Да сменя между 7 и 12 местоработи. Всички коучове, инфлуенцъри и др. обикновени безделници ни обясняват как повече от 2 години в една фирма ви обрича на застой и бавно потъване в нерелевантност. Виня смартфоните.
  5. Да разбера защо хората пият шотове. Не, наистина, защо?
  6. Да остана в крак с музикалните тенденции. Бритни и Еминем все още са актуални, не?
  7. Да изслушам цялата дискография на Frank Zappa. С Bowie се справих навреме, на косъм, но Заппа… Поолял си се е с творчество човекът.
  8. Да открия Джизъс. На неговите години станах, все още гледам на цялото като на някакъв вид продължила достатъчно дълго practical joke. Да чета Библията не помага.
  9. Да науча разликата между крем брюле и крем-карамел. Все още са ми едно и също и все още предпочитам соц. варианта му, приготвен в класическите метални купички.
  10. Да спра да играя компютърни игри. Нещо повече, backlog-ът ми расте и расте и мога само да се надявам, че някой ден ще е възможно колекцията игри да се завещава. На малките гадни нърдове, които ще дойдат след мен, нали.
  11. Да запиша поне 10 посещения на дискотека. Останах си някъде малко преди това магическо число и така и не намерих мотивация да си причиня юбилейното. Чудно нещо – все пак кой не обича да смърди на цигари и фалшив парфюм седмица по-късно?
  12. Да се науча да карам ски. Опитах веднъж. Три дни на непрекъсната, студена болка по-късно, зарязах завинаги този прехвален начин човек да се осакати за цял живот.
  13. Да направя що-годе приемлив козунак. Въпреки всичките ми готварски претенции, проклетото тесто не втасва и не втасва.
  14. Да свикна с паркирането в градинките и по тротоарите. Да ви се скапят бракмите в минутата, когато ги извадите от там, и повече да не се помръднат дано, мърлячи такива.
  15. Да пропия кафе. Кафето е за невротици! Нека бъдем дзен, нека бъде чай.
  16. Да простя на Джеймс Камерън за Аватар и последвалата го напаст: 3D киното. Ако исках филмите ми да са тъмни, с малък контраст и да нося очила в киното… всъщност не, не бих искал, не.
  17. И като казах кино и прошка: да простя на Дисни за полуготовите полукомиксови полуфилмови говна с марката Марвел. Вие, най-вече вие, сте причината да не ходя вече на кино. Да фалирате дано и да оставите Star Wars в по-добри ръце.
  18. Да науча латински. С времето ми звучи все по-малко badass, но е толкова трудно, толкова ненужно и толкова рядко, че няма как да не продължава да ме привлича.
  19. Да просвиря на хармоника. Хармониката още е в едно чекмедже. Дори не помня защо си я купих, но тогава ми се струваше ужасно логично и възможно.
  20. Да вдигна 100 от лежанка. Щом до 33 не е станало, няма и да стане, виж по-горе.
  21. Да запазя онзи учуден детски поглед към света и всичко в него. Бай-бай любопитство, добре дошъл уморен цинизъм, от който никой няма нужда.
  22. Да основа партия, да стана кмет, въобще каквато и да било политическа активност. Може би е време да взема властта?
  23. Да скоча с бънджи. Или с парашут. Или без парашут. И не, не искам. кой каза, че е някакъв rite of passage, а?
  24. Да се напия до безпаметност. Честно, никога не съм имал бели петна. Може би щеше да е по-добре да ми липсват някои определени моменти, де.
  25. Да проям лук. Все още твърдя, че в Ямбол лук не се яде, на пазара не се продава и, ако някого го изхващат в нарушение на този древен закон, го депортират в Сливен.
  26. Да се науча да запоявам. Не е много мъжествено, и без него не бих могъл да поправя стар ВЕФ, но е факт. Никакъв български мъж не съм.
  27. И като споменах: да ремонтирам сам колата пред блока, по потник, седнал върху обърната щайга за домати. Но съм сменял гума, когато ме застигна неволята.
  28. Всъщност важно за човек в Христова възраст: не притежавам потник. Мога ли без такъв да се класирам за обръщението “наборе”?
  29. Да се кача на колело в движение. Нали помните от детството си как всички чичковци засилваха колелетата Украйна, стъпваха в движения върху единия педал и се мяткаха на седалката? Нали? Е, не го умея, а е толкова куул.
  30. Като казах чичковци, сетих се, че очаквах в чичковска възраст да виждам себе си като чичко вместо като случайно изтърван измежду възрастните. Всички чичковци ли са се чувствали така, когато гледахме на тях с респект и не без известно възхищение?
  31. Други чичковски навици, които не придобих: да пуша на терасата, да вървя бавно и тежко, да се информирам за неща от радиото. Нищо не казвам за ракийката след работа, леката ненавист към всички нови технологии и тихото възмущение от днешната младеж.
  32. Ок, предпоследно: така и не открих къде, как, защо човек достига пълна хармония със себе си и останалите. Трябва да остане нещо и за следващите 33, не?
  33. Да стана автор в популярен и вълнуващ блог!

Съжалявам, мило дневниче! Ето пандичка на средна възраст, задрямала след здравословен обяд, внимателно подбран така, че да не ѝ причини лошо храносмилане.

Между 2 и 4 следобед се пази тишина!!1!

Защо да работим между празниците?

28-ми декември е. Работи се от вчера и се работи до днес, два нещастни, самотни работни дни притиснати от всички страни от преяли купища почивни. Не сте сигурни кой ден от седмицата е; не помните как сте изглеждали преди всички онези 30-и-няколко сармички; животът ви се лашка между празнични кръгове от европейските футболни първенства (…отначало написах “празненства” – о, колко би се смял Фройд) и стари български филми по БНТ. Ранното ставане, блъсканицата в транспорта, цялото бързане ви се струват като мъглив спомен от някакъв далечен, друг живот преди Празниците. Опитвате се да се стегнете, четейки новини, но всичко като че ли е застинало в очакване като във финална сцена от филм на Сержо Леоне: Мързелът, Преяждането и Трудовата дисциплина, застанали леко разкрачени, с ръка над кобура, самотен проблясък от хромираното дуло на револвера, очи присвити срещу изгарящото следобедно слънце, се дебнат кой ще мигне пръв и ще изгуби. Засега Мързелът и Преяждането печелят убедително и вие почвате да се питате как въобще сте могли да се придържате към някакъв що-годе подреден, динамичен, здравословен начин на живот доскоро, вместо да се отдадете на лентяйство като долния лешпер, който сте.

Какво, собствено, в тази ситуация, би могло да ви накара да отворите служебния компютър или, пази боже, да отидете до офиса и да свършите за поне 2 стотинки работа? Какви зли сили, кощунствени сили биха ви раздигали изпод топлата завивка, където примлясквате доволно горе-долу докъм обедните новини, и да ви запратят обратно в колелото на хамстера? Нашата сплотена реакция, между 2 кани вино, успя да стигне само до следните предположения:

  1. Нямате повече отпуска. Две седмици на морето не ви стигнаха, нали? Взехте си няколко извънредни дни, след като – повече от веднъж! – се направихте на малки сладки магаренца в сряда вечер? Решихте, че не ви се виси в задръстването в неделя вечер и се прибрахте в града чак в понеделник? Ето ви сега, хитреци такива. Опъвайте каиша, докато хълцате на баклавички. Животът не е за живеене, а за работене!
  2. Мразите себе си. Мисълта да си починете и да уважите пищящите на умряло предупредителни сирени на тялото си ви отвращава. Вярвате, че все още сте на 22 и сте безсмъртни. Зареждането на батериите е за всички останали, вие може да си карате така за вечни времена. Малко корпоративно Perpetuum mobile. Искате да видите колко точно може още да натискате педала, докато двигателят се задави и някой лекар с много сериозен глас, гледайки ви професионално, но все пак притеснено, над очилата си, ви каже, че така не може да продължава. Е, ако целта ви е всичко това, какъв по-добър начин от един пълноценен, продуктивен работен 28-ми декември?!
  3. Мразите всички останали. Да прекарате повече от 2 дни със семейството си ви докарва до ръба на нервна криза. Не искате да виждате никого от приятелите си, пропадналите алкохолици. Не искате да подавате антенки от фигуративната си черупка. Изпълва ви леко, трептящо чувство при мисълта, че киселата ви сутрешна гримаса ще преследва и тормози всеки, който я е зърнал в метрото. Пращате гневни, спешни, настоятелни, нетърпящи отлагане и много трудни за отговаряне имейли, знаейки че получателите им ще ги прочетат на маса, или още по-добре, опънали се на дивана с чаша вино и тъп филм, с което ще им докарате киселини и ще смутите хармонията в изстрадалите им души; след всеки имейл изпълнявате кратък танц на победата около компютъра. За да бъдете истински мизантроп, не е нужно просто да сте на работното си място между празниците – трябва да бъдете активни! Хипер-активни! Само така! Не вярвайте на всички тези приказки за кармата.
  4. Германец сте. По произход, паспорт, сърце и/или душа сте германец. Държавата е обявила 27-ми и 28-ми декември за работни дни. Вие работите на тях. Така е редно. Какво има да се обсъжда?
  5. Искрено вярвате в светлото бъдеще на капитализма. Все още не сте открили нито една причина да се усъмните в просвещенската догма, че който работи най-много, ще заслужи най-много блага – на този или онзи свят. Убедени сте, че само чрез честен, старателен, изобилен труд ще избавим цивилизацията си от нейния неминуем разпад. В швейцарските планини живеят мармоти, които са истински майстори в завиването на шоколад в станиоли. Мхм. Не се правете, всички знаем, че сте онзи “животар” от 1.

Имате други причини? Напишете ни ги в коментарите! Шегувам се – нямаме коментари. Нищо не ни казвайте, заети сме да храносмиламе, работейки. Или обратното. Няма никакво значение! Междупразничното безвремие е – всичко е разрешено и нищо не е задължително!

Някой попита за годишния ДХ обзор? Нали се разбрахме – нищо не е задължително! Няма обзор. Посрещаме новата година, по изключение, гледайки само напред. За всеобща изненада вашият скромен пишещ не е затънал до пищялите в лепкава меланхолия. Може би е от всичките баклавички.

Как да изгубим 4 месеца

Четири месеца – че и малко отгоре: толкова време измина от последната публикация в този уважаван, екстремно популярен блог. Даже, ако трябва да сме честни, първоначалното заглавие на настоящата беше “Как да изгубим 3 месеца”, но докато събера сили да я започна, премина още един. Твърде много почивка, не мислите ли? И… защо?

Прехвърлям в главата си месеците, седмиците и дните от последния ДоленХипстър и се опитвам да си спомня поне едно събитие, поне някакво кратко изписукване на радара, към което да прикрепя пълната си липса на вдъхновение или поне мотивация за писане. Четири напълно изгубени месеца? Нека направим един бърз преглед на анатомията на празнотата…

  1. Битовизми. Нищо не убива желанието за творчество така както домашните ремонти. Дали дори един соц. реализъм поет би могъл да намери красотата в живота между купища плочки,
    покриващ всичко ситен циментов прах и разхвърляни навсякъде инструменти? Колко симфонии са написани под съпровода на бормашини? 
  2. Разправии. Знаете ли колко различни институции отговарят за разрешаването, поставянето и премахването на ограничителни съоръжения към пътната инфраструктура на територията на София? Пет. Ако е непреместваемо, тип “колче”: Компетентната дирекция към общинския съвет. Ако е преместваемо, тип “саксия”: ЦГМ. Ако е заграждащо, тип “бариера”: районната община. Във всеки един случай ви трябва и разрешение от полицията. И одобрена от някой от всичките главни архитекти скица. Знаете ли в колко различни сгради се подвизават въпросните институции? Поне в четири (не намерих всички); за допълнително объркване на гражданите, някои от тези институции споделят едни и същи сгради, а понякога и едни и същи етажи. Няма надписи на вратите, освен обичайното “ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ”. Как научих всичко това ли? Не питайте. 
  3. Капитализъм. Всяко едно винтче в машината е длъжно да бута капитализма към неговия окончателен, неизбежен, апокалиптичен край. Крах. Надежда няма, само – време до. Ти си роза, ти си крем, накрая всички шеомрем.
  4. Консуматорство, въпреки горното. Понякога се чудя защо трупам материални придобивки, които няма да имат абсолютно никаква стойност или приложение след Краха на капитализма, но да му се не види, хубаво е да цъкаш красиви компютърни игри с 200 фрейма в секунда, докато го чакаш да настъпи. Всяко едно винтче в машината е длъжно да се стреми с цялото си същество да смазва нейния ход с харчене за всички глезотии, които може да си позволи и без които също би могъл да води пълноценен, смислен живот. Единствената причина да не съм убеден, че живеем в симулация, е че това би била изключително тъпа симулация и кой би си играл да създава и поддържа нещо толкова тъпо?! Oh, wait, ние сме цивилизацията, направила The Sims една от най-продаваните игри в историята…
  5. Оправдания. Те са като гъзовете – всеки си има поне един. Някои са по-големи, други по-красиви, трети са пъпчиви и космати, но никой от тях никога не е публикувал и една дума в Интернет. Колкото и да си измислям основателни, уважителни причини, няма кого да заблудя. Ти, Иване, си несериозен и мързел.

Но нека не задълбаваме в депресията. Днес е 14-ти декември, православната църква почита светите мъченици Тирс, Левкий, Филимон, намираме се в последните дни преди зимното слънцестоене, когато всичко ще започне отначало. Кои са били светите мъченици Тирс, Левкий и Филимон? Нямам никаква представа. Неведнъж съм споделял на тези свети страници, че изпитвам искрено възхищение как новите, монотеистични религии са приобщили старите богове в догмата си. Нямаше ли да е прекрасно Тирс, Левкий  и Филимон да са били троица планински божества, господари, съответно, на малките ручеи, онази особена миризма на шума и снеготопенето? Филимон Снеготопни, който с вълшебната си запалка притопля заснежените върхове и пуска ледовете по теченията на реките. Левкий Ароматни, завършил парфюмология в Сорбоната, особен почитател на дивораслата жожоба и заклет противник на парфюмите на Долчеигабана, които не можахме да разпознаем на картинка по време на един куиз. И, разбира се, Тирс, който така и не получил прякор, но е винаги там, до вас, носейки сандвич с луканка и кашкавал и парче размекнат шоколад, когато седнете да отморите до някой планински поток. Три горски божества, заспали зимен сън, които почитаме на 14.12., за да им дадем сили да се събудят с цялата останала природа след няколко месеца.

Декември е най-езическият месец, скъпи верни читатели. Най-подходящото време да си препрочетете “Дядо Прас” за пореден път. Може и филма – Сюзън Сто Хелит е просто великолепна. Впрочем, “Дядо Прас” е едно от най-сполучливо преведените от английски заглавия в цялата история на българската литература.

Wholesome Content

Въпреки опитите на редакционния колега да потуши с географски фън-факти разразилия се ДХ-beef, аз имам обещание да спазя към Ивелината. Ето го:

И все пак, Ив, аз бях прав.

Имам и друго обещание да спазя днес – към себе си. Да ви разкажа малко wholesome content. Стига мрак, депресия, екзистенциални кризи и зле прикрит цинизъм. Ще си говорим само за хубави неща. Ето го първото:

sonder: осъзнаването, че всички хора около теб живеят сложен, цветен, изпълнен с какви ли не емоции живот, а не са просто безлични статисти в декорите на вашия собствен.

Злите езици твърдят, че тази дума е измислена. Е. Е и? Една дума спира да бъде измислена, когато се облече в смисъл; когато предава информация от мен на вас, уважаеми трима наши верни читатели. Шпльонк не е дума. Sonder е (макар че очевидно предстои да ѝ измислим транскрипция на български)

Откак попаднах на понятието, то не ми дава мира. Оглеждам се, заглеждам се в метрото (не само по това, което си мислите вие, хихикащите се на последния ред). Опитвам се да уловя поглед, вперен през стъклото на случайно преминаваща кола. Обръщам внимание на покупките на човека пред мен на опашката в магазина. Играя на онази игра: закъде ли се е забързала лелята, помъкнала кашон с вехтории? Чудя се защо невръстният хамалин, който пренася на рамо чувал с цимент, ведро заявява, че Това е много добра тренировка за краката, брат, докато пъргаво катери четирите етажа стълби до входната ми врата. Недоумявам колко точно трябва да е комплексиран ниският, плешив чичко, който крещи ИСКАШ ЛИ ДА ТИ НАПРАВЯ ПРОБЛЕМ, ЗАЩОТО МОГА – ОТСРЕЩА В МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ РАБОТЯ в лицето на хората, които приготвят храната му.

Ок, може би без последното, тъй като не вярвам, че подобна личност може да крие каквото и да било интересно съдържание в жалкия с животец.

С други думи – държа се като пълен creep. Защо ми гледаш в покупките, ве, ей, младеж, искаш ли да ти направя проблем? Както и да е.

Това, което обаче не разбирам, е защо тази дума се появява в Речника на малко познатите тъги. Каква ти тук тъга?

Аз лично намирам за дълбоко успокояващо да знаеш, че не си специална малка снежинка; да имаш нагледното доказателство, че – да, светът ще продължи да го има и без теб, и за почти всички хора на света твоето имане или нямане ще си остане напълно безпредметно, без последствия и без никакво значение. Всичките ти лични драми, паник атаки, стрес-стрес-стресови моменти, безпокойства, ремонти на баня, всичко това е затворено в малката тъмна кутия на главата ти и, взето в мащабите на обществото ни, просто не струват.

Успокояващо и, същевременно, вдъхновяващо. Защото точно както имането или нямането ти могат да не оставят и следа, то по същия начин ти би могъл да изскочиш от безличния фон в живота на някого, да бъдеш неговият wholesome content.  Ето една много стара идея, която – радвам се – отново става все по-модерна: да бъдем добри едни с други. Докато някои гледат лошо с чибук за наргиле в татуирана ръка, седнали на високите столчета край бара; заплашват с проблем в закусвалнята; или критикуват чуждия музикален вкус в съмнителни блогове; докато всички тези хора се опитват да запълнят дупките в душите и възпитанието си чрез проектирането им навън, вие можете да бъдете доброто преживяване в нечий ден. Онази случка, за която вечер хората пишат прочувствени фейсбук статуси, а отдолу лелички коментират “Разплака ме, Миличка!!”. Онова дискретно сръгване в ребрата, което кара човек да се погледне отгоре и отстрани едновременно и да види, че не е сам, че не живее в компютърна игра, че има свобода да се движи навсякъде и умореният коловоз, в който е заорал, е само едно от възможните развития на героя му. Sonder – за всичкото изгубено време, в което сме пропускали живота да минава покрай нас, без да му обърнем внимание.

Sonder, нашата дума на деня, следователно си има и обратна страна – нека я наречем rednos: осъзнаването, че ние участваме и в съдбата на всеки един човек – не, на всяко едно същество, което срещаме по пътя си. Това, по моему, е шанс да я променим към по-добро, който не бива да си позволяваме да пропуснем.

Някой ден ще ида до Индия, ще хвана диария от люта и немита храна и, след като оздравея и се прибера, ще ви докладвам дали това, което написах, е близко до източната философия.

Засега обаче само на теория. Be wholesome, уважаеми наши трима читатели.

One does not say no to a panda

Стига вече с полуготовия шит!

Бодро крача из все още непочистените отломки след мини-ураганчето, което сполетя града вчера (да, толкова отдавна започнах този пост – б.а. 2 месеца след мини-урагана), и се възмущавам от поне три неща едновременно:

  • Бива ли покривът на чисто нова, все още ненаселена сграда, да отлети при първия по-силен вятър?
  • Бива ли нищо нормално да не лети до Мароко от София без прекачвания?
  • Бива ли най-смисленият момент в 2-та часа на най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, да дойде когато една жена се изкъпа, това я подмлади поне 20 години и тя отбеляза, че времето е най-ценната стока във Вселената?!

Преди да се разбеснея отново за мърлящина, пропуснати възможности и цялостно безотговорно отношение към държавата ни, нека се съсредоточим върху изкуството; културата; извисения порив на човека към безсмъртието. Ето, фокусирам се: тия сестри Уашовски са толкова зле. Ако беше само Матрицата, щях доволно да заключа, че тя е била мръсна случайност, която излъга целия свят, че сестрите (тогава все още братя) ги бива за нещо, и ето ни нас – 20 години по-късно, все още чинно наредени на опашка да им гледаме бозите. Не е луд този, на когото му режат мъжките атрибути, а този, който му ги … реже? Не ми се получи алегорията и тънката задявка с операциите по смяна на пола. Толкова нетолерантно.  Но не е само Матрицата – ето, V for Vendetta, Cloud Atlas – съкровища, последвани от  тая гняс за Мила – Jupiter-а, която мие кенефи, но е транс(ха-ха)-галактическа кралица и повелителка на пчелите в свободното си време?! Сякаш смисълът във филммейкърските им напъни е отлетял заедно с тестостерона.

Но думата ми беше за времето. Когато времето е едно такова – ветровито, лакримозено, човек просто се изкушава да си остане у дома и да свърши някаква домашна работа. Сред един от най-интересните и изненадващи коментари за скромния пишещ напоследък беше, че “гнездя” – и това без да включваме безбройните шеговити подмятания за домашния ми хляб, домашната ми лютеница, домашния ми хумус, дори домашния ми течен шоколад, който не е нутела и никога няма да бъде, но поне за него не са умирали от глад орангутани. Нямам контрааргумент, двама наши верни читатели – превръщам се в домошар. Не си поръчвам храна вкъщи, готвя си сравнително редовно, отделям немалка част от скъпоценното си време, за да произведа в домашни условия “оригиналния” продукт, чието масово произвеждано копие е достъпно срещу разумна цена в огромни количества във всеки супермаркет. Всъщност единственото, което предпочитам да консумирам в купешкия му вариант, е – може би малко странно за културата на Балканите – алкохол. Не харесвам домашната ракия, а съвсем откровено избягвам домашното вино като, в повечето случаи, нескопосан опит на квартален майстор да произведе в бидон нещо, за което други хора завършват специалности и после се учат цял живот.

Сега, най-логично би било да оправдая това си залитане в – както редакционният колега би се изразил “бабизъм” – с желанието си за здравословно хранене. Градските легенди, че гробищата се препълват, защото от всичките консерванти в храната труповете се разлагат много по-бавно, може би са само това – градски легенди. Ако ви стиска, проверете. Аз откак в невинността си гугАлвах какво е смегма, повече такива експерименти не предприемам. Но е факт, че на теория малотрайни храни издържат в хладилниците ни с месеци без видима щета. Очевидно цената, която плащаме, за да може винаги, през всеки сезон, по всяко време, да отидем до кварталния магазин и да си купим каквато си пожелаем, е да ядем полуготова сволоч.

Ами, писна ми. Дори не става дума за здравословен начин на живот и чисто хранене. Става дума за отношение. Става дума за това какво мислиш за света и какво искаш светът да мисли за теб. Става дума за това за колко важна част от Вселената намираш собственото си жалко, преходно същество. Мен лично ме обижда да ми хвърлят храна, забъркана в лаборатория, и да ми я оформят във вид и цвят, че да ми напомня на нещо произлязло от неквалифицирания труд на леля Миче от с. Тенево. Кого лъжете, уважаеми? И защо? Ако да консумират истинска храна вече се е превърнало в привилегия на богатите – ами нека дистопичното бъдеще най-накрая настъпи и всичко извън луксозната, естествена храна да пристига под формата на таблетки с определена белтъчно-въглехидратно-мазнинна стойност. Поне шансовете да налетиш на специалния бял сос на дюнерджията ще са по-малки.

Но истината е, че ако опираше само до храната, въобще нямаше да изливам толкова настойчиво настоящия си хейт. Понеже е 05:09 и аз чакам на летище, ще ви разкажа и за другия свой анти-любим пример за полуготово отношение – нискотарифните авиокомпании. Сега надушвам как редакционният колега надига уши с интерес (и известно възмущение) и почва да подостря пачето перо със сърдития си отговор на моето посегателство срещу една от основите на ценностната му система – евтиното придвижване от точка А до точка Б.

Колегата се подготвя да защитава евтиното летене – художествена възстановка

Въпрос на приоритети, казвам аз. Ако в края на евтиното си придвижване от точка А до точка Б си одрусан като чувал с картофи, развеждан като неорганично отглеждано говедо, тъпкан като консервирана сардина, овикван като посетител на арабски пазар; ако в края на пътуването си, така да се каже, се чувстваш душевно изнасилен и лишен от последните N часа от живота си, питам аз – струваше ли си?

Ако се върнем към най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, и неговата единствена смислена реплика – ако Времето е най-ценният ресурс във Вселената, то колко евтино сте склонни да продадете вашето? Готови ли сте да го хвърляте по корпорациите за масово произвеждани от плачещи бангладешки деца парцалки? За кремовидни субстанции, които лъжат възприятията ви, че са лютеничка – и то когато сте достатъчно стари, за да сте бъркали лютеница с баба си и да си спомняте какво действително се крие зад една пълна тава, свалена току-що от огъня на двора, и нейния неповторим вкус? Готови ли сте да преоткриете пътуването във вагон 3-та класа, за да стигнете до затънтено летище в съседна държава на цената на няколко питиета в софийско заведение (за тях – вижте поста на колежката от по-рано)? В крайна сметка – достойнство или Време имате в повече?

В прекрасния нов свят на масовото производство, масовите услуги и масовите цени, оказва се, най-скъпо е да намерите лично пространство – и индивидуално Време. Следващия път, когато си поръчвате от Али някой абсолютно ненужен боклук, само защото струва 1 долар – с ясното съзнание, че е боклук, че ще го чакате 2 месеца и ще го хвърлите след 2 дни, запитайте се: толкова ли сме бедни на пари и толкова ли сме богати на време?

Писна ми от полуготов шит, скъпи трима читатели. Писна ми от полуготов шит и ужасно ми липсва истинският шит, и си мисля, че отдавна сме изтървали коня в реката и прасето в тръстиката.

1600 mass produced pandas

Sofiq pak e qka

 

споко, Ивелина пак няма да каже нищо – anon hate

 

Сори, че няколко месеца пак не писах, скъпи наши трима верни читатели. Бях твърде заета да ставам на 27, да гледам в една точка, понякога и в две. Случва се дори и често да работя, след което ако успея, започвам да пиша план за скандална статия за долния хипстър, изхвърлям смачканият лист в кофата, а тя се пълни. После ритуално горя кофата, след което идва полицията. После им връчвам кофата, те си я прибират, и купувам нова чак след няколко седмици.

Меракът да седна и да пиша пак ме хваща в неподходящ момент, а именно- кофеинова треска и празен стомах, който те кара да тичаш в кръг. Шегувам се, така се започна, продължавам да гледам и да се ядосвам, и да редактирам, докато от скелета на идеята не остане някакво шизофренично подобие на мисъл за нещо.

Затова реших да си пусна шумна грозна музика, и да направя кратък и никому нужен разбор на София, за n-ти път. Може би, защото навън най-накрая спря да е гадно, любим момент от годината, безспорно е.  Тази искрица надежда, която витае във въздуха, и се усеща дори в дебрите на автобус  404, на път за работа. Чиста магия.

Обикновено става така, началото на март упорито бие крошета на зимата, идват първите слънчеви дни, Борисовата вече се пълни с народ, нови двойки се натискат по пейките, а Sofia In Details, People Of Sofia, и останалите facebook страници, посветени на столицата, се надпреварват да ги столкват зад храстите. Симбиоза.

После идват мухите и сезонните алергии, и зад входа се събират компании да дънят музика от телефона до два през нощта, да ви еба майката и на вас, и всички са прекалено свикнали, че е яко, затова става…тъпо.

Писах какво ли не за София, казах, че е гадна, но в крайна сметка това е град, с когото всички имаме едни особени взаимоотношения.

София е хубава, търпелива и издрана по краищата.  Във вените й тече евтин спирт. Много често ти влиза под кожата, но в момента е мъртво пияна, така че не я взимай много насериозно и няма да се скарате.

Освен това, София вече спокойно може да се нарече една сбирщина от млади мутанти, продукти на депресията в края на първото хилядолетие, които през 2018-та:

-пишат по разни сериозни сайтове

-правят величествени видеоклипове и снимки, но са регионално неизвестни

-имат схеми, чрез които събират български творци, които раждат картини, дрехи, бижута, кецове, бири, и други екстри

-правят татуировки

-правят  плашещо добра музика

– четат разкази по клубове, пишат уединено на последния етаж на някоя панелка, пият много

– опитват се да пренаредят ситемата по тих и незабележим начин

– са меценатите и представителите на  IT сектора, които купуват/четат/слушат резултатите на онези, осмелили се да изхвърлят кошмарите и бляновете си във форма, подходяща за широката публика. Или непододяща, също. Най-добре неподходяща.

 

Най-смелите мутанти си вярват, и респект за това. Стига да го правят както трябва. В резултатат на това, че си вярват, и други хора им се връзват на акъла, и същите вервачи изведнъж осъмват с един зарибен кръг от хора. Случва се и да диктуват за малко течението. Получава се така, че в един момент някакви случайни хора се чувстват част от едно цяло, и това е прекрасно.

С всяка изминала година, революцията става все по-голяма. Ебаси, когато завършвах училище, все още витаеше ерата на кифлата. Сега е модерно да се шегуваш, че искаш да умреш (тука хитро трябва да вмъкна едно от по-старите писания, където се гаврех на темата, но често казано не ме ебе за CEO-то) и е актуално да изпъкваш, да купуваш тукашно, да ти пука къде си хвърляш пластмасата. Това преди 6-7 години не се случваше с такъв интензитет.

Новото идва, и полека-лека изрива селянията. Ей, веднъж и на мен да ми се случи да видя София красива и лъхаща вдъхновение, и пълна с хора, които мирно пълнят града с култура.

Продължавайте напред, герои.

П.П. – очаквайте пак включване, когато някой ме разочарова, което би трябвало да е всеки момент. И ако не ме мързи.

 

 

 

 

 

Мушкатото на съмнението

Всичко започна една сутрин, когато целият свят се събуди и установи, че скъпоценните му смартфони са умрели през нощта. Никой не беше сигурен дали е софтуерен бъг или целенасочена, зла атака на подривни елементи, но макар електричеството да си беше там, нито един телефон не беше успял да се зареди. Дванадесет души, отказали да се поддадат на цялата смарт-мания, бяха решили да заредят своите Нокиа 3310 за пръв път от около месец (бяха останали на по около половин батерия), и това беше всичката мобилна комуникация, с която цивилизацията ни разполагаше. Някой се опита да намери връзка между дванадесетте работещи нокии и зодиакалните знаци, друг пък откри в тях броя на присъстващите на тайната вечеря и малък култ се оформи в издирване на тринайсетата. Така и не я откриха. Но всичко това е без реално значение за настоящия шитпост.

Същественото в историята е, че на сутринта, когато нито един Андроид, айФон или прочие зомбификатор не се събуди, сякаш всички ние се. В душите човешки се настани съмнение. Кой съм аз? Как успях да се събудя без аларма? Ако денят ми започне без да изтърва телефон на носа си, скролвайки абсолютно безинтересни фейсбук новини в тъмното, започвал ли е този ден наистина, някога? Мога ли да изляза от вкъщи, без да проверя на телефона си прогнозата за времето? Възможно ли е било някой в историята на хомо сапиенс да прокара сутрешен товар, без да хейти снимки на чужди животи в инстаграм? Или всичките ни предци са умрели от запек, в невъзможност и безтелефонност? Толкова въпроси, докато с един обут чорап нашият средностатистически Бай Иван клатеше глава, отчаяно притиснал я с ръце, и не можеше да повярва, че това не е тъп филм.

Някакъв изначален, рудиментарен, ловкрафтски ужас от непознатото, от света отвън се прокрадна в сърцата. Хората се сближиха, търсейки и намирайки в напълно непознати топлината, която сглобени от тъжни китайчета пластмасово-силициеви машинки с такава готовност предоставяха при поискване. Ерата на Водолея настъпи не с Виетнам и некъпаните хипита, а с онази сутрин, когато нито един смартфон не успя да се зареди и всеки вдигна поглед от допамино-потискащата синя светлина на собствената си самотност.

***

Ще ми се, разбира се. Докато лежа на дивана в хола, под листата на мушкатото, което докато се запролети, явно ще се е превърнало в средно голям храст, си спомням за по-спокойни времена. Смокиня на двора вместо мушкато в хола, пълна липса на знание за времето утре или пък за различните символни аспекти на дървото на живота в цивилизационното ни съзнание, свят с повече магия и по-малко информация. Знам, знам, че е регресивно и всъщност научният напредък ежеминутно прави животите на милиони хора мъничко по-добри и по-здрави. Горивото му обаче е – спокойствие. Може би, бивайки стъпало към съвършения интелект, хората сме еволюирали до перфектните организми, които да преработват спокойствие и да го превръщат в технологии и богатство. Сигурен съм, че си струва и че уж крайната спирка на post-scarcity обществото ще е много красива.

***

Малко се отклоних, уважаеми двама наши верни читатели. Това все пак е новогодишният пост, не може само мрак – нищо, че последният си е направо тагнат в категория “Хейт”. Но тя 2016 си го заслужаваше. Хвърлям поглед към единственото пожелание, което съм отправил към 2017: “Please don’t suck”. Е, всъщност, то май дори се сбъдна. 2017 си беше, откъдето и да я гледа човек, прилична. Малко на ръба, малко с мръсна газ, малко на един дъх, но в никакъв случай профучала между другото. Една от малкото години, за които мога да кажа, че не е минала бързо – напротив, мина си доста осъзнато, с много старание, сватби и търсене на истината. Тъй като явно пожеланията в този блогец, който възкръсна с пролетните цветя, се сбъдват, позволявам си да отправя още няколко контра-такива. Понеже съм циничен гъз, не за друго, и в момента въобще не ми се ще да казвам на никого какъв да бъде:

  • Не бъдете тъжни. Не и твърде дълго. По малко може. После алкохол и така.
  • Не бъдете Тита или Криско. Или Наско Ментата. Въобще, не бъдете музикални знаменитости, ако не сте музиканти.
  • Не бъдете простият тъпан, който паркира на тротоарите и в градинките, щото “е кАжи ми къде да си оставим колата, бате”. Леле как ви мразя, ако сте.
  • В този ред на мисли, не носете омраза в душата си (по Адаша)
  • Не бъдете продажен политик. Та се не наядохте, ей.
  • Не спойлвайте на хората любимите филми
  • Не вземайте на сериозно случайни списъци из интернет.
  • Не пропускайте Световното!

И въобще, 2018-то, please don’t suck! Нека след една година пак се срещнем те тука на и сме малко по-добри, доволни и спокойни хора, с малко по-нови смартфони и много по-малко нужда от тях в животите си. Пийс вам!

Предпазливо обнадеждена панда се оглежда за първите дни на 2018