Мамутът е обречен

Във виното е истината. Във виното също така са идеите да се играе CS 1.6 до 2 през нощта на тия години, както и дискусиите, които пораждат постове в ДХ. Във виното, с други думи, трябва да търсим корена на внезапно обзелото ни желание да узнаем доколко разглезеният, опасан с технологии съвременен човек е изгубил инстинктите, отнели на предците му десетки хиляди поколения да развият.

Ние в редакцията вярваме в науката и научния подход – или поне дотолкова, доколкото това ни позволява да организираме импровизирано проучване и да обобщим резултатите му на следващите редове. Въпросът ни:

Цивилизацията се е разпаднала. В градовете цари анархия – нещо средно между Mad Max и Fallout 3. Оръжейните магазини отдавна са рейднати от хората, живеещи най-близо до тях, така че достъпът до фабрично изработени огнестрелни и взривни оръжия е практически невъзможен. Оцеляването ти зависи от това да си наловуваш мамут, така че 1. от него да остане достатъчно мръвка и рунта, за да си е струвало усилията и 2. ти да останеш жив, за да се радваш на успеха си. Как ще го сториш в градски условия?

Така формурилан, той беше зададен безразборно в приятелски кръг, който може да бъде сортиран в следната демография. За да е по-научно, прилагаме диаграми.

mammoth_by_gender mammoth_by_occupationmammoth_by_colourБез да обръщаме внимание на колко малка ни е извадката, ако ще и да е представителна, както и на липсата на контролна група, продължаваме с преразказване на отговорите, които получи нашето изследване.

Програмист 1: “Прегазваме го със ЗИЛ. Ако има ЗИЛ-ове, надявам се, че има. Или го примамваме в специално приготвена за целта бетонна шахта. Всъщност, най-добре да го взривим на мамут-скара. Е, как на мамут скара – взривяваш го и пада на готови пържоли от небето.”

Балканист: “Предполагам, че с ток или огън, ако се намират. Всъщност може би ще го накарам да изяде отрова. Това обаче може да натрови месото, вярно. В такъв случай с транквиланти и, след като заспи, с обикновен нож, ако толкова държим да му ядем месото.”

Математик 1: “Ползваме higher ground, буквално и преносно. Натрупвам купчина камънак, винкели и бетонни блокове върху дъски и трупчета, на тавана на някой блок или на терасата, опъваме въже отдолу и му изсипваме цялата гадост на главата. А привличаш мамута, уцелвайки го с нещо по гъзъ.
Друг вариант е да му направим хлъзгава повърхност, по която да ни подгони – лесно ще умре от собствената си тежест, падайки по хобот.
Всъщност, ако сме решили да му копаем дупка и разполагаме с багер да го направим, може направо да го бием с багера по главата, докато умре в дупката.”

Програмист 2: “Примамвам го между високи сгради под клетка с отварящо се дъно, от която изсипвам тухли и всякаква друга гадост върху главата му.
Или му приготвям гигантски арбалет-самоделка от пружини, ластици и железа, изстрелва копия. Изисква обаче здрава инженерна мисъл и има опасност да ти го превземат.
Може и да се взема с момата от по-долу, която си търси кадърен ловец да му пристане – харесва ми как мисли.
Държа обаче да отбележа, че мамутите, които причакват Освалд зад IRC-то, ще бъдат запазени за разплод.”

Масата в The Little Things: “Закарваме някак мамута до асфалта из Борисовата, той сам си пропада в дупките и после не може да излезе. Веднъж като е пропаднал, мериш го с прашка по челната коста, докато пукне.”

Лекар: “Избиването на мамути е довело до климатични промени, така че няма да трепя никакъв мамут. Ще се изхранвам със зарзават.”

Инженер 1: “Пушка-самоделка с водопроводни тръби и дърводелски пирони. Никак няма да е трудно да се направи и би трябвало да стреля точно от близко разстояние.
По-лесно ще е обаче да го мерим с молотовки, които да го изпекат жив.
Ако си намерим и камион КАМАЗ, можем да ползваме него. Натоварен с чакъл за повече демидж, а кабината му е достатъчно здрава, за да те предпази при удара”

Инженер 2: “Набождане с джип, въоръжен с прътове.
Ток.
Подпалване с бензин, все ще се търкаля достатъчно наоколо”

Математик 2: “Рейдвам аптеката, като внимавам какви лекарства няма да ми навредят на мене после, надрусвам мамута и след това го убивам, ако той не е пукнал от сърце.
Устройвам му капан с ток, жица и локва.
Бих трепал обаче само в краен случай, иначе бих се задоволил с оцеляване с по-лесна плячка.
Но ако все пак трябва да го убия, дебела спринцовка в бута на мамута, с която да му инжектирам въздух във вените, би трябвало да го убие, ако не се разбеснее и ме прегази преди това”

Психолог: “Ще направя балиста, с която да обстрелвам гадта с подръчни копия.
Но предпочитам да се опитоми мамутът и с негова помощ да се ловят други животни или хора, които са по-маловажни и ми желаят злото.”

Архитект 1: “Намирам мъж, добър в убиването на мамути, и му приставам.
Блъскам мамута с автобус Чавдар (с изнизване като във филма “Скорост”, за да оцелея)
Викаме Славчо Тракториста, който да го блъсне с трактор.
Закарваме го до строежа на метрото, където той пропада и е на нашата милост.
Зашеметяваме Мара Отварачката и й вземаме коженото палто, с което си спестяваме нуждата да убиваме мамут за кожи”

Архитект 2: “Постигаме споразумение с мамута за взаимоизгодно съжителство.
Упояваме мамута и го подстригваме, след това го чакаме да умре от студ.”

Програмист 3: “Копаем дупка, в която го примамваме да пропадне, след което я покриваме с непропускливо платнище (тип найлон) и му правим газова камера. Ако няма газ, хвърляме фосфорни факли, които да му изсмучат кислорода.
Заплитаме го в жиците на трамвая. Евентуално може да се наложи да го намокрим предварително.”

Педагог: “Организирана група от свои хора, с които примамваме мамута и го наръгваме.”

Инженер 3: “Трябват ми няколко часа да разработя план, не мога да ти кажа веднага.”

За да е по-систематизираничко, ето ви още една графичка.

Die, mammoth, die
Die, mammoth, die

Няколко извода се налагат веднага:

  1. Всички са си чели книжките като малки и си спомнят онези картинки на тълпа неандерталци, хвърлящи камъни и дървье по главите на пропаднали в дупка мамути. Респективно, всички сме с добре промити мозъци.
  2. Електричеството и автомобилите са толкова неразделна част от мисленето ни, че успяваме да ги асоциираме дори с лов на мамути, пренебрегвайки логистични проблеми като наличието на ток, автомобили, бензин или пътища.
  3. Въпреки всичката софистикация, на която ставаме свидетели, един-единствен участник би се осмелил да си самосдялка пушка.
  4. Племенният строй с налични алфа-мъже и алфа-жени се налага от само себе си в момента, в който организацията на повече хора (напр. за строеж на фабрики или напоителни системи) отпадне като необходимост.
  5. Разпадането на цивилизацията от само себе си ще освободи генетичния басейн от около 10% от човечеството, което ще се опита да се споразумява с мамути, когато от тях се иска да ги ловуват.

Какво научихме, уважаеми наши двама читатели, дочакали края на този мамутски пост? Че човечеството ще го бъде, по един или друг начин. Че забравени неща могат много бързо да се припомнят и усъвършенстват. И също, че ако някой ден настъпи анархия и по улиците забродят мамути, пазете се от коварните архитекти.

Свиреп, кръвожаден и много опасен
Свиреп, кръвожаден и много опасен

Колега, и корпокрацията не е стока

Обикновено можете да ме видите да се кълна на килимче във вярност към Капитализма – големия лош капитализъм, който винаги е удобен обект за персонификация и хвърляне на вина, ако нещо не ни върви, както смятаме, че ни се полага. Бих ви изтъкнал доста аргументи: очевидно тласка напред този мистичен, също персонифициран, “прогрес”; очевидно в няколкото стотин години, през които можем да говорим за съществуването му, е направил животите ни по-дълги, по-леки и по-богати; а и като че ли за момента нямаме измислено нищо по-близко до онази митологична меритокрация, в която всеки получава точно това, което си е заслужил. А и, както колегата така красноречиво описа в предходния пост, основният му идеологически противник от доста време насам – тоталитарният комунизъм, също толкова очевидно не работи.

За да има обаче баланс и немалко долна хипстърия по този сайт, днес ще си поговорим за онези кратки проблясъци на анархо-утопична злост, които иначе се старая да претопявам и притъпявам в умерени количества алкохолни напитки. Не толкова от угризения или от гузна съвест, опазил ме вселенският ред, а заради натрапчивото чувство, че всъщност и тук, както навсякъде, и ти, както всички, няма да намериш пълно щастие.

Проправяш си път през потъналите в поръбени с оранжеви сенки и отблясъци плочки по тротоара; битови миризми и още по-битово дрънчене на градски транспорт. Докато един изтърва патронче евтина ракия върху бетона, създавайки краткотраен облак спиртни изпарения, друг изпразва бидонче от разваленото си кисело зеле в канализацията на улицата, а трети се мръщи под неоновите лампи на престарелия трамвай, някъде не много далеч някой си купува работна чанта от орехови дъски – не защото е особено практично или пък му се налага, а защото е интересно, пък и “300 евро са така или иначе разумна цена за работна чанта”.

Проправяш си път, като внимаваш да не цопнеш в потайна локва, и си мислиш, че всички те заедно са индустриалното общество. Чантите за 300 евро от орехови дъски и бидоните домашно кисело зеле; новият джип, гордо носещ един от вече придобилите култов статус “СВ” регистрационни номера и още по-гордо паркиран напреки тротоара и на половината улица, и неоновата опърпаност на трамваите. Ти, който се опитваш да намериш логическото основание за всички тези разлики, и другият, който е твърдо убеден, че бизнес интересите имат всяко логическо основание да се поставят по-високо от тези на отделните индивиди, съставляващи конкретния бизнес; техните мечти, цели, развитие и… ами, щастие. Личното ти, вътрешно убеждение, че да помогнеш дори на един-единствен човек да надскочи себе си е една от основните причини въобще да те има, и корпоративната философия, че най-ефикасният е този работник, който умее до съвършенство една-единствена задача, завинаги.

Крепостничество на индустриалната революция. Тоталитарна Северна Корея създава стада унифицирани до обезличаване лайнояди, капиталистическата западна цивилизация произвежда прегорели, загорели, еквивалентни в болезнената си индивидуалност органични роботи. Knowledge workers, които не познават дори себе си.

Доста мрачно стана, а. Всъщност дори не исках да кажа точно това, ще прощавате. Да си осиновяваме по една панда и да се приключва вече.

Simmer down and pucker up
Simmer down and pucker up

2014: Прономерована, прошнурована и подпечатана

Стана почти догодина, а декемврийският, новогодишният, коледният и междупразничният ДХ си стоят все така ненаписани. Call off the search for your souls, защото ето ги идват. Ще си позволя днес да съм по-личен, а догодина повече няма да правя така. Ето я и нея – моята 2014-та по азбучен ред.

А – Arctic Monkeys и техният AM. Абсолютна заря на домашния ми музикален хоризонт. Макар че излезе през 2013-та, албумът не помръдна от почетната плейлиста на телефона ми цялата тази година.

Б – България, най-накрая. Няма нищо като едно хубаво, старомодно завръщане. Също “Бири” и “Борисовата”.

В – Волейбол. Отидох, видях, не оцених и се завърнах в топлата прегръдка на футбола.

Г – Гори и пущинаци. Същото като волейбола, само че вместо “футбол” да се чете “цивилизацията” – места с бира и градски транспорт.

Д – Доленхипстър и неговият упорит отказ да загине под тежестта на очакванията на двамата си верни читатели и мързела на тримата си не чак толква верни списвачи.

Е – Ева Грийн, която за общата ми култура беше откритие от ранга на АМ от по-горе. Къде съм блял, докато тя се е снимала като най-страхотната Бондеса (Бондиня) ЕВЪР, не е ясно, но ролите й в 301 Далматинци и Син Сити 2 ме накараха да се освестя и да запълня пропуските.

Ж – Железници, Български Държавни. Първото ми пътуване с тях от години остави дълбоки следи и твърда решимост да не повтарям. Срамота.

З –

И – Interstellar. Категорично любимият ми филм, който видях на голям екран през годината, въпреки всичките недоклатености в научната част. Може би просто не мога да устоя на един хубав апокалипсис.

Й – Йегермайстер, тъмен. Върви чудесно с бананови смуутита и Star Wars.

К – Компютърни игри. Сякаш някой се е съмнявал. Знам, знам – ще порасна и ще се оженя най-накрая, ще си купя потник на дупки и ще почна да пия ракия в 5 следобед, както правят истинските зрели мъже. Ей така:thinking-about-dragonsЛ – Лудогорец, разбира се. Достатъчно изписахме по този сайт за тях, така че няма да се впускам в подробности.

М – Морето, което също заема почетно място сред пропуските ми за годината. Добре, че беше редакционната колежка, та да си намокря поне големите пръсти на краката и да го броя дъждовно.

Н – Носталгия. Във всяко място, което напускаме, оставяме по парченце от себе си и това, оказва се за моя огромна изненада, важи и за страната на вурста, бирата и орднунга. Не много, но все пак.

О – Октоберфест, който тази година беше проблем на някого друг. Огромното Облекчение тези 3 седмици да не присъствам или участвам на събитие, концентриращо се върху органичната преработка на неразумни количества бира. Алилуя. Противоречи малко на горната точка, но това е, за да всяваме смут.

П – Пратчет, Тери. И неговата най-нова книга “Raising Steam”, до чието ревю също не стигнах. Далеч от най-блестящите му творби, въпреки това ще я отбележа тук заради натрапчивото чувство, че всъщност не четях “най-новата”, а “последната” книга от Света на диска, и се прощавах с него и феноменалния му автор. Ето и цитатче, за да не сте капо.

people went looking to find themselves and what they found was somebody else.

Р – Работа. Доживях да видя деня, в който да бъда набеден, че се преработвам. В тоя ред на мисли, ето ви един интересен линк “за после” по темата: цък. Да не каже после някой, че не сме образователна медия.

С – Световно!!!! Световно, световно, световно! Макар че от осминафиналите нататък “Мундиалът” (събрали сме се все любители на клишетата, знам) в Бразилия позагуби набраната инерция чак до френетичните полуфинали, не мисля, че някога съм гледал подобна зашеметяваща групова фаза.

Т – Тишина. Мислех, че това са само легенди и оправдания на хора, които не са успели да си бият камшика в посока Отпуска, но тишината на изоставената през лятото София съдържа нещо едновременно толкова иронично и философски успокояващо, че си струва човек да пропусне някой и друг ден на Слънчака, за да я изпита.

У – Учението, за поредна година. Да вдигнем чаши за това догодина вместо под “У” да го намерим под “Д” – като “Диплома”.

Ф – “Фашизмът” на Желю Желев. След “Задочните репортажи” на Георги Марков вече си имам и друга любима книга, която да размахвам всеки път, когато някой вземе да подсмърча по соца.

Х – Хобитът Пореден. Харипотър. Хейт. За Хари излях с големия черпак, но на Хобита му се размина, най-вече защото не искаме да изглеждаме чак толкова негативни, колкото някои хора ни изкарват. Ще ви пусна ей тук само немския превод на заглавието: Der Hobbit: Die Schlacht der Funf Heere. Вие сами си вадете изводите що за изчадие би могло да се казва така.

Ц – “Цялата ти работа е такава” като любима хранилка на годината. Наздраве на сисадмина, че и той е човек, и той душа носи.

Ч – Числа, сметки, икономика, екселски таблици и счетоводни исто(е)рии. Никога не знаеш къде ще те отведе животът.

Ш – Шампионска лига – за пръв път на живо. Колкото и да помръзнах в късните й групови етапи, да видиш Реал (М), Базел и Ливерпул на стадиона за моята религиозна ориентация е като да ти помаха Папата от балкона на “Св. Петър”.

Щ – Щеркольовата, която си остава едно от хората с най-симпатична музика, които научих през 2014-та.

Ъ – Ъпгрейди. И дори не говоря за компютри този път, макар че адреналинът от това да ти умре охлаждането на компютъра, докато пишеш теза, определено заслужава своя буква.

Ь – Получавате 5 интернет точки, ако знаете как се пише главен Ь, без да пействате от тук.

Ю – Юнайтед, Манчестър. Знам, че не е никак хипстър, но едно лято на безогледни трансферни харчове няма как да не оставят топло, уютно чувство в душите човешки.

Я – Ямбол, duh. Все още Е градът, където хората се напъват да кихнат, само и само някой да им каже “наздраве”. Може би затова е и единственият, в който бих се чувствал удобно да вляза на кино с патронче гроздова в джоба.

Добре, че няма още букви. Честита новата, уважаеми наши двама читатели! Аз си пожелавам вдъхновение.

А ето и панда, която се крие от читателските критики, които правомерно ще последва това отбиване на номера от моя страна.

Не стреляйте, толкова си може
Не стреляйте, толкова си може

8 думи, които редакцията препоръчва да бъдат временно извадени от употреба

Една от любимите ми фрази, описващи чудесно развитието на нещата през последните години, е “1984 на Оруел беше предупреждение, а не – упътване.” Всъщност, вече дори това не е – по неведоми за мен причини “1984” полека почва да се намества между Паулу Коелю и Хорхе Букай сред любимите книги на манекенките, а мрачните й предсказания се превръщат в цитати, които да постваш из фейсбука си, докато плашещо близките до сингюларити скокове в технологиите правят всеобхватното наблюдение, описано в далечната 1948-ма от Оруел, да изглежда аматьорски като самоделна каруца пред последен модел на Tesla.

Но оманекенкчването на Оруел има и друг недостатък – хората, действително чели книгата, стават все по-малко; къде поради нежелание да бъдат асоциирани с подобна прослойка по някакъв начин, различен от “новото гадже на …”, къде поради натрапчивия мейнстрийм, който може да полепне по тях, без да разберат. Това, от своя страна, превръща дори подобен гениален текст в плосковато обяснение произхода на израза “Големият брат те гледа”, директно запращайки го в челен сблъсък с реалити телевизията; културна и обществена катастрофа, след чиято мелничка всеки остатък от лично достойнство, образование и култура излиза като прост фураж. С извинение на животновъдите, които с нищо не са виновни за недодяланите ми аналогии.

Казано с по-малко думи, уважаеми наши двама верни читатели, “1984” в момента масово се свързва единствено с Биг Брадър, а други, не по-малко мрачни нейни страни, остават недоразказани. Което, само по себе си и на едно мета ниво, е крайно иронично, но това е друга тема. За да остана в рамките на настоящата, ще ви напомня за Министерството на Истината и за Престъпленията на мисълта; за практиката определени думи – редом с определени хора – да бъдат напълно затривани, забравяни, унищожавани или най-малкото съкращавани до неузнаваемост. Защото, ако нямаш думите да изразиш нещо, как би могъл да го сториш извън собствената си глава? Та, по дяволите, ние ежедневно се сблъскваме с проблема, че се опитваме да използваме звукова система, възникнала от нуждата да си посочваме къде има узрели плодове и стада мамути, за да изразяваме абстрактни понятия като “свобода”, “любов” и “щастие”. При това – без никой да ни пречи! Какво остава за думи, които активно и настоятелно са забранявани?

Разбира се, както писах малко по-горе, днешните “Власти” са далечи по-изтънчени и рафинирани от грубото, просташко, тоталитарно управление от книгата на Оруел. Да забраняваш и наказваш е остаряло и като похват, и като ефективност. Забраната поражда омраза; омразата поражда съпротива; справянето със съпротивата струва ресурси, а веспановият газ, както знаем, се добива трудно. Живеейки в свят, много по-близък до анти-утопията на Huxley, отколкото на Оруел, инструментът за налагане диктатура на мисълта е… презадоволяването. Разкошът, луксът, богатството, да имаш от много по-всичко. Вместо да се забраняват и остраняват думи, което гарантирано би довело до хиляди и хиляди фалшиви дъна на чекмеджета, прошепнати тайни и скришом подавани от ръка в ръка бележчици, далеч по-лесно е да популяризираш определена дума. Да убедиш хората, че е наистина важна. Да ги накараш да я използват толкова често и толкова безразборно, че мисълта, стояща зад нея, да бъде напълно обезличена и обезсъществена. Когато чуеш някой да я използва около Централна гара, когато я прочетеш във в. “Уикенд” и я чуеш по bTV, ще знаеш, че мисията е изпълнена. А това, всъщност, би могла да бъде наистина важна дума, пренасяща наистина ценно съобщение.

You’re lost, little girl
You’re lost.
Tell me who
Are you?

Горе-долу с тази благородна цел редакцията на любимия ви, отказващ да бъде изоставен, блог предлага на вашето внимание списък с 8 (разбира се) думи, които сметнахме, че се използват обезоръжаващо често. Осем думи, които, според нас, имат нужда от почивка и презареждане на батериите (точно както “Dark Side of the Moon”). Осем думи, които трябва да спасим за наше собствено добро.

1. Задкулисие.  Тази думичка изгря някъде по време на Протестите от 2013-та, за да изрази всичко това, срещу което десетки хиляди хора по улиците и още много, много извън тях жертваха свободните си вечери дни наред. Заимствана от сценичното изкуство, “Задкулисие” трябваше да се процежда само през зъби и само с много яд. Дали заради напудрения си, чуждестранен произход; дали заради удобната си неконкретност, думичката вместо това беше подета и официализирана от медиите, за да стигнем до абсурда да бъде използвана в програмни речи на политически партии, обещаващи да се борят срещу него, сякаш не са участвали активно в създаването му. А само да се бяхме научили да наричаме нещата с конкретните им имена…

2. Народът. Стара, много нашенска дума, издигната в култ през годините на комунизма, за да демонстрира “демократичността” на управлението. Също обезличаваща, омасяваща дума, характеризираща уж свободния гражданин като стадна част от голямо, безсловесно цяло, в името на което се правят някакви неща (все още присъди се произнасят “В името на народа”). Може би е показателно, че и днес твърде много хора предпочитат да говорят за себе си като за част от народа, което в условията на тотална глобализация и превръщане на човешката цивилизация в тясно свързана мрежа от самостоятелно мислещи и действащи индивиди смърди ужасно на XIX век.

3. Яко. Хубаво, добро, чудесно, прекрасно, вълнуващо, страхотно, невероятно, върховно, красиво, весело, приятно, мило, носещо наслада, забавляващо, интересно, … Всички сме имали маратонки Булдозер в някой момент от живота си, но, скъпи граждани, не се отказвайте доброволно от образованието си, с което иначе толкова много се гордеете. Използвайте синоними, спасете дърво.

4. Моци.  Всички се съгласихме, че мачът в София срещу Стяуа беше нещо необикновено. Всички се посмяхме на Сокачев. Футбол обаче е имало много преди, и ще има много след участието на Лудогорец в Шампионската лига, а Моци е просто леко шишкав, много бавен румънски защитник. Стига вече.

5. Провинция. Вторият принос на комунизма към скромния ни списък. Имайки предвид колко яростно родните столичани се изявяват като анти-комунисти, отдавна не е дори смешно как със същия плам преповтарят така комунистическото разделение на страната на “столица” и “нестолица” (провинция). След години и години употреба къде в негативен, къде в неутрален (никога в положителен) смисъл, думата е натоварена с толкова много и толкова разнообразни конотации, че прибягвайки до нея не можете да постигнете нищо, освен да се покажете като невеж, за сметка на това самовлюбен, елитарист. Колкото и да обяснявате, че не сте.

6. Патриотизъм/национализъм. Най-интересното при тези две думички е, че най-често националисти с бръснати глави ще ви обясняват, че само те са истински патриоти, понеже са достатъчно “смели” да бият циганите, където ги хванат, а пичове с небръснати глави ще ви обясняват, че не са националисти, а патриоти, но все пак и те мразят циганите. И гърците, защото лъжат и ни крадат жените. И румънците, те нали са си цигани. О, и най-вече турците, защото помним Батак. Абе и сърбите не са стока, я как ни предадоха в онази война. Ако и някога да е имало разлика между тези две думи, сме я изгубили някъде из поколения, израснали с учебниците, преповтарящи патриотарски клишета и учещи децата на “родолюбие”, което обаче ужасно прилича на “чуждемразие”. Пряко свързани с “народа” по-горе, и тези две думички ужасно ми лъхат на XIX век, така че предлагам да ги пуснем в неплатен отпуск, докато се уточним кога точно (искаме да) живеем.

7. “Нас” (когато става дума за зъбки). Ето заради такива неща си струва човек да си затрие фейсбука. “На нас ни поникна зъбче”. “Ние вече ядем кашички”. “Ние вече дрискаме в кафяво”. Хубаво, де, ясно, направили сте си бебе, радвате му се и – може би с право – се считате за изпълнили най-висшата си цел на тоя свят. Не оспорвам. Но действително ли трябва да разтваряте себе си до пълно изчезване сред купчини от памперси? “На нас ни никнат зъбки”, по дяволите. Не на “вас”, на детето му никнат зъбки! Грх. Всеки път се разпенвам, като го чуя; отбелязвам н. 7 като най-егоистичния номер в списъка и удрям точка.

8. “Повярвай ми”. Отдавна разправям на всички свои познати, че най-сигурният начин някой да ме накара да се съмнявам в думите му е да ги допълни с “повярвай ми”. Има нещо крайно неуВЕРено, подяждащо всяко доверие, в това изрично да молиш хората да ти вярват. Ако си го заслужил, те така или иначе ще го направят. Ако не си, колкото и пъти да ги молиш, те все ще се съмняват. И ако се върнем към предисловието, ще отбележа: натрапвайки сами на себе си “повярвай ми” като паразитен, лишен от смисъл израз, ние доброволно се лишаваме от средство да установим доверие помежду си, когато действително е нужно. Нека си пазим ценните думи за ценните моменти.

И преди да сме станали твърде мрачни и задълбочени, ето ви философски настроена панда и да пръскаме седенката.

I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.
I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.

Ние не сме толкова важни

роб 2. Човек или народ под чужда политическа власт. (Тълковен речник на българския език, 1973 г.)

роб 2. Потиснат, поробен от чужда държава човек. (настоящ Тълковен речник)

Започвам с горните две дефиниции, за да си призная, че войнстващите националисти/патриоти – защитници на традиционните учебници по история, родинознание, роден край и т.н., технически погледнато, са прави. В продължение на доста време винаги оборвах свещения им гняв срещу премахването на определението “турско робство” с аргумента, че на територията на днешна България робство действително, в истинския смисъл на думата – “1. В робовладелското общество – безправен човек, който се купува и продава като стока” (пак от настоящия Тълковен речник) – не е имало. Имало е, обаче, народ под чужда политическа власт, което според институционално признатия български език, оказва се, също е робство. Извинявам се публично, войнстващи националисти/патриоти – трябваше да се подготвя по-добре.

Ако оставим настрани заигравките със семантиката, проблемът ми с хората, имащи проблем със смекчаването на тона в учебниците “на децата”, си остава. И поводът да го зачекна е поредната шумотевица, надигнала се покрай нов един плах опит на някои автори да модернизират учебниците, все още каращи по инерция някъде от времето, когато съветски танкове са газили улиците на Прага. След бурната реакция от всевъзможни медии, вижте например това или това, въпросните учебници вероятно ще бъдат пренаписани, а училищата смело ще продължат да бълват “горди” “родолюбци”, много от които цял живот няма да се потрудят най-малкото да изпитат и чрез други източници набитото в главите си убеждение, че турците са лоши, руснаците са ни братя, а българите са най-великата нация, която този изстрадал свят някога е раждал.

Но да започнем по ред.

Турците са лоши? Ако “Под игото” все още е в Топ 3 на любимите ви книги, вероятно продължавате да процеждате със зъби “Батак” всеки път, когато някой спомене Турция. Робство, владичество, присъствие, окупация, чужда политическа власт – наричайте го както искате, но го оставете в миналото. Днес турците са ни съседи в глобализиран свят, а освен това правят невероятни сладкиши. Стига робство и тиранство (oh, the irony) на клишетата, вдишайте дълбоко от свободния въздух на съвремието и спрете да мразите – ще видите колко е готино. В този ред на мисли,

“той създал комитети за подготовка на общо въстание. Полицията заловила Апостола. Съдът го осъдил на смърт. Присъдата била изпълнена в покрайнините на София”

е възможно най-неутралното, при това безусловно исторически вярно, описание на делото на Левски. Не бих упреквал учебниците, че се държат като учебници, а не като идеологически памфлети.

Руснаците са ни братя? Това… това ще го оставя за друг път.

Българите са най-великата нация на света? Откъде да започна…

Всъщност горепосочените линкове ми дават чудесна отправна точка.

“Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те не оставили трайни следи в българското минало.”

Това, впрочем, също е напълно вярно. Териториалното разширение на България до 3 морета, колкото и надъхващо да изглежда из ученическите атласи, е било кратко премигване върху световния такъв и, хронологически и исторически, маловажно. Духът, културата, цивилизацията създавани и подкрепяни през Симеоновото управление, са дълготрайният актив и истинският повод за гордост. Но не за тях ще видите да се застъпват патриотите с тениските “България на три морета”, докато разпалено обясняват колко са истински такива. Хората си искат трите морета и слабо ги вълнува кирилицата.

Въпросните тениски “България на три морета”, които ще видите нашенци да размотават – понеже са истински българи, а не “толерасти” –  дори по международни изложения, ни насочват към една много съществена черта на националния ни характер: българоцентризма. Българоцентризъм, заченат именно в учебниците, които с такова умиление пазим от промяна. Българоцентризмът, който е от най-важните виновници за цялостната ни национална драма, ниско самочувствие и вечно нещастие.

Българоцентризъм, който ни кара да мислим, че:

– Вазов е творец-гигант от световна величина. Ако и ключов за прохождането на новата българска литература, той си остава в най-добрия случай средняшки, да не кажа посредствен, поет, който е много по-важно да присъства в учебници по литературна история, а не в тези по литература. “Под игото”, няколко от поемите от “Епопея на забравените”; хайде, нека оставим и “Аз съм българче” в първи клас (как ли се чувстват арменските първолачета?), за да не предизвикаме гражданска война – това е предостатъчно и няма нужда програмата по литература от 1-ви до 12-ти клас да е зарината с всевъзможни части от творчеството му.

– Русия изпраща войските си срещу Османската империя, за да спаси смазания “братски славянски народ”, а не за да отстоява имперските си интереси срещу разпадащата се турска държава. Или че самото Освобождение на България е било ключов момент в това разпадане, а не просто поредната загуба на територии от една от последните феодални империи, съвпадащо по историческа случайност с епохален момент в историята ни.

– Червената армия освобождава “братския славянски народ” от “фашисткия ботуш”, а не окупира държава в Източна Европа, за да даде на СССР още една здрава опора при предстоящото разпределение на европейската баница.

– Българин е бащата на съвременния компютър. Ами – не, не е. Той си няма баща, нито – един-единствен конкретен изобретател, а е плод на работата на много и много умни хора през много човекогодини – да, включително и на Джон Атанасов. Който, обаче, все пак е само половин българин, колкото и Бояджик (откъдето е бил баща му) и Ямбол да се натягат да си го присвоят.

– “Лъвовете” от САЩ 94 са сътворили нещо уникално в историята на футбола, което никой друг никога не е правил, нито ще повтори. Освен Австрия, Чили, Белгия, Хърватска, Турция, Южна Корея, които всички са завършвали 3-ти или 4-ти на Световно първенство, без някога да са били титани на футболната игра.

– Българската кухня е алфата и омегата на световната кулинария. Ами… не. Кисело мляко се яде в целия ориент. Турците също имат сармички, гърците също готвят мусака (но я развалят с тиквички, ходи ги разбери), а ракия се пие по целите Балкани.

Стига, стига, стига. Хора, а и вие, уважаеми наши двама верни читатели, издържали до тук, нека го приемем: ние-не-сме-толкова-важни. Ние сме малък, свирепо независим, впечатляващо практичен, учудващо изобретателен народ, имащ едновременно късмета и нещастието да населява шепа райска земя насред пътя на един куп Велики сили. Ние никога не сме били важни, никога не сме били решаващи, никога не сме били централни и това е… прекрасно.

Както гласи един от знаменитите постулати на Замунда Банана Бенд: ние сме независими, защото от нас нищо не зависи. Колкото по-скоро го осъзнаем, приемем и прегърнем, толкова по-скоро ще спрем да наказваме себе си с неизпълнение на собственоръчно поставените си неизпълнимо високи цели. Току-виж така сме спрели да бъдем и толкова тъжни.

С привързаност,
ваш Европеид и Толераст

Самочувствието на нацията под тежестта на собствените си очаквания за величие (художествена възстановка)
Самочувствието на нацията под тежестта на собствените й очаквания за величие (художествена възстановка)

Как животът без интернет ме превърна в скапан ранобудник… и как се спасих

Пиша тези редове леко обиден, сърдит, вече не толкова млад човек.

Но това е от друга песен.

Пиша тези редове леко брадясал, сънлив, вече не толкова млад човек. При все жалките ми напъни да се събудя по обед, отвратителният ми биологичен часовник се раззвъня с мощта на 10 000 (десет хиляди) слънца и ме остави кисел и ужасно недоспал в леглото ми, около 5 часа след като бях приключил предното вчера в настоящето днес. Да се взирам в бодрия, отдавна раздигал се въпреки неделята свят през спуснатите щори и да си задавам въпроси, придобили популярност покрай реклами за презахаросани безалкохолни напитки. В тоя ред на мисли, бира.

Бих излъгал, ако кажех, че “някога не беше така”. Никога не съм бил от лешперите, които изпълзяват от бърлогата си някъде в ранния следобед за “сутрешно” кафенце, нито пък съм умеел да намирам особена романтика в безсънието, която да пребори натрапчивото чувство, че така не бива. Проблемът обаче придоби неочаквана острота и почти драматичен обхват в първите ми няколко седмици след Завръщането.

И тук дори не говорим за липса на социална среда, твърде много работа, контра-културен шок или реакция към ново и непознато място. Тук, уважаеми наши двама читатели, се сблъскваме с най-тривиалния от всички проблеми. НЯМА ИНТЕРНЕТ. Благодарение на злощастно сформирания Волтрон от 6 поредни почивни дни и мърлящината на един неназован тук интернет доставчик, разполагах с цели 2 седмици, в които да се оженя, завърша образованието си, обиколя света с кану, прочета пълната версия на “Капиталът”, открия лекарство срещу 2-3 смъртоносни болести и въобще всички онези неща, за които иначе не ни остава време от гледане на интернет котки и лайкване на кифленски снимки. И, между другото, напълно да загубя култивираната си с години способност да откарвам до малките часове, вместо да се будя малко след полунощ в леглото от това, че неволно съм откъртил и съм си изтървал книгата върху себе си.

Малко след "Лека нощ, деца" (художествена възстановка)
Малко след “Лека нощ, деца” (художествена възстановка). Има си и лигичка за повече реализъм.

Оказва се, уважаеми, че причината цялото ни поколение да ходи с огромни сенки под очите и да хъсссска срещу слънцето като особено недохранен вампир не е, че просто толкова са ни уменията, респ. че цялата ни работа е такава. Не – причината е интернет с неговата безспирна, денонощна, безмилостна атака от тривиални факти, статии в уикипедия и повърхностни човешки контакти, които бихме могли да реализираме много по-пълноценно на сутринта, ако просто легнем и се наспим като нормални хора, вместо да посрещаме зората с поизпразнени двулитровки в ръка. Виня компютърните игри, виня почти-смешните клипчета в ютюб, виня RSS фийд-а си с уеб комиксите. Виня ги за съсипания си период на внимание (attention span на български, както колегата обясни по-доле), за странния си метаболизъм и за ниските спортни успехи, за това че ме спират ченгета в 1 на обед и ме питат дали съм толкова блед, защото съм на кафево. За хейтърството и за долната хипстърия.

За всичко недовършено, несвършено и недомислено ги виня и съм крайно недоволен… и ужасно ми липсват.

Две седмици без интернет по-късно вече бях истински продуктивен член на стройното ни общество.

Fitter, happier,
more productive.

A pig, in a cage,
on antibiotics.

Когато заспиваш в транспорта за вкъщи, след като си напуснал нещата много преди те да свършат, и ти се присънват хамаци, пусти плажове и приключения, които се случват на хора, неставащи в 8 – тогава, чак тогава си признаваш, че си се превърнал в скапан ранобудник.

Спасението от заглавието, питате? Само за да се правя на интересен, ли съм го поставил там? И да, и не. Рецептата, иначе, е съвсем простичка.

Футбол. Световно в Бразилия, неприлично много часови зони по-късно (рано?). Много проспани на дивана пред телевизора полувремена от късните мачове. Упорство, мазохизъм, peer pressure, спомени за детството. 5-1 за Холандия. Някои си имат принцове на бели коне, аз си имам мачове от 1. И вече отново съм си аз. Донякъде.

Защото, както бях прочел някъде и не ме карайте да ви търся източника, понеже идва време за следобедната ми дрямка и съм гладен, слънцето никога не изгрява два пъти над един и същи свят. Почти да му стане жал на човек, че толкова рядко сме будни, за да го видим. Почти.

Любов от първо телевизионно предаване

Този фантастичен, този невероятен Боби Михайлов поставя мексиканците за втори пореден път на колене…

Тези изкрещяни в екстазиран фалцет думи на коментатора Борис Касабов са може би най-яркият момент от САЩ ’94, който НЕ си спомням. Бях на село при баба си, мачът се проточи до късно, много късно, заспал съм по време на продълженията, а баба ми не сметнала дузпите срещу Мексико на осминафинала за по-важни от съня на едно 8-годишно хлапе, гледащо първото си Световно. От тогава насам съм ги гледал толкова пъти, че да придобия почти истински спомен за тях – но пък всеки път откривам по нещо ново. Например бяхте ли забелязали, че мексиканецът, срещу когото бъдещият председател на БФС и талантлив танцьор спасява втората си дузпа, има мустаци?

А мустаците на мексиканеца и прясно поникналата коса на Боби бяха само част от безумния стайлинг, доминиращ футболните терени в средата на 90-те. Много преди коафираните веждички на Кр. Роналдо да красят “малкия” екран, на Моето Първо Световно горда грива вееха прически като тези на незабравимия Карлос Валдерама, на отвратителния Роберто Баджо, или пък на – внимание, мръсно клише – “екзекутора на петлите” Емо Костадинов. Вижте ги само.

carlos-valderrama-09baggio-italy2 emil_kostadinov

 

 

 

 

 

За малко да пусна сълзичка, ако дългът ми към нашите двама верни читатели не ме зовеше да продължа с разходката си из оцветени в носталгично-кафеникаво спомени от младостта. Впрочем, говорейки за отвратителност, няма как да пропусна може би най-болезнения си спомен от цялото първенство (също така проспан – първи мач, никой не очаква нищо от националите, а 2 часът си е време за сън. И аз като колегата придобих правото си да гледам мача с Аржентина след тежки преговори):

Или добро, или нищо.
Или добро, или нищо.

Ето с този си момент на неудържима радост горкият Рашиди Йекини вероятно е привлякъл толкова много омраза и проклятия върху себе си, че ако бях суеверен, бих заключил, че ранната му смърт през 2012 е била предопределена.

Но да се върнем към спорта. Ако Франция 98  беше първенството, когато открих гийкската част на играта, не без участието на едно от легендарните албумчета на Панини и на вълшебната Ultimate Soccer Manager 98, то 1994-та беше годината, когато се запалих и по игрането й. Тъй като бяхме малки и бедни, никой нямаше пари нито за официалните екипи, нито за спонсорираните обувки или топки. Вместо това гуменки от битака на босо, възможно най-старата тениска, гумена топка STRIKER от 5 лв (спомняте си ги със сигурност), прашното пространство между блоковете (преди да стоварят големия контейнер за боклук на средата му) и – понеже е Световно, все пак – малки картончета, на които бяхме “прекопирали” логото на турнира и си бяхме написали имената под него, ни правеха повече част от цялото празненство, отколкото всичките литри изпита Кока-Кола някога биха могли.

Това е тъжната истина, уважаеми двама верни читатели. Днес, на прага на 6-тото си Световно, двайсет години фенщина по-късно, познавам футбола, правилата, историята, особеностите и тънкостите му в дълбочина, несравнима с тази на осемгодишно дете. Мога да си позволя да гледам Световното на неразумно голям HD-телевизор и да нахлузя официалните футболни обувки, рекламирани от звездите, когато ходя да ритам топка. Сам решавам и си разрешавам дали да стоя до 3 часа, за да гледам сблъсъка на величията Хондурас и Еквадор. И въпреки това нищо в това Световно няма да се доближи до тръпката, която все още ме полазва, спомняйки си за Ромарио, за “Бебето с бебето”, за пряк свободния на Бранко за 3-2 срещу Холандия (има ли по-“класически” мач от Бразилия – Холандия на Световно?!), за 5-те гола на Саленко, за червения картон на Леонардо, за Георге Хаджи и вечно нереализираните испанци (ха-ха); за тържествата след гола на Сираков срещу Аржентина, за Трифон, за Балъков, за брадясалия Стоичков, искрящ под американската жега в съзнанието за народната любов и собственото си майсторство, за ревящия Клинсман, бършещ сополите си в нечий български екип след края на мача; за шведската злоба на малкия финал – деня, в който намразих футбола им завинаги; за Questra 1994, заради която все още всички топки с друга шарка ми се струват крайно авангардни и… грешни. Песни като тази. Приятно меденото чувство в стомаха, когато се замисля и установя, че все още мога да изброя титулярното 4-3-3 на Пената, без да се замисля (Боби – Кременлиев, Трифон, Хубчев, Цанко Цветанов – Златко Янков, Балъков, Лечков – Костадинов, Сираков, Стоичков). Като истинско първо влюбване.

Мамка му, хубаво беше. Този път няма панда. Вместо това, насладете се отново на снимката, спечелила наградата за спортна фотография на Ройтерс за 1994.

Фьолер, ах, Фьолер
Фьолер, ах, Фьолер

П.П.
Колега, да не се обиждаме. Разбира се, че помня Хеслер; нещо повече, бях много горд, че знаех разликата между него и Хелмер.

Времето е в нас

Поглеждайки тъжно самотния през изминалия повече от месец ДоленХипстър, забелязвам, че някак твърде подходящо предходният пост беше наречен “Последният ден на ХХI век”. Днес, в последния ден от 2014-та, бих искал да си поговорим още малко за ВреМето с главно М. М като “мен”.

Една от дефиниращите характеристики на всеки вече възрастен човек е, че започва все по-често да получава по някое от онези прозрения за факти от детството си, които те спират насред крачката ти, карайки те да се огледаш изумено наоколо и тихичко да си подсвирнеш. Прозренията, когато в главата ти изплува някой определен момент, в който настоятелните ти въпроси към родителско или друго “пораснало” тяло са били прекратени с най-категоричния отказ: “Като пораснеш, ще разбереш”. Тогава, естествено, не си вярвал, че щом не можеш да разбереш сега, някога въобще ще разбереш. Well, guess what. Родителите ти бяха прави и за това.

Но нека конкретизираме. За повечето от нас, истинските “90s kids”, израснали в България, началото на 90-те е тясно свързано с образите на много (все още) бедни, рошави, недоволни хора, които крещят по телевизията, качени върху някоя сцена. Други хора долу, под сцената, им отвръщат. Веят се сини знамена, отвсякъде се усмихва закачливо лъвче с високо навирени 2 пръста на всяка ръка. И лозунгът, припевът на всичките събития: “Времето е наше”. Честно казано, нямах никаква представа как така времето би принадлежало на когото и да било. То си е… време Извънтелесно, извънредно и, в общи линии, напълно независимо от човешките напъни. Така и дълги години не посмях да попитам никого да ми обясни. Чаках и се надявах някога смисълът да ме застигне от само себе си, когато съм готов.

Един от любимите ми постулати от класическата философия е, че никога не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш. Че всяко знание може да те сполети само тогава, когато си готов за него. На възрастта, на която са били онези рошавите хора в началото на 90-те, вече знам как времето може да е наше. Разбрах го към края на една книга, за която искрено съжалявам, че въобще може да се появи насред блог с “хипстър” в името си, вместо да се преподава в училище: “Задочни репортажи за България” на Георги Марков. Няма да се впускам в преразкази, не сте малки да си я намерите и прочетете самички; а и разсъжденията по нея биха ме отвели доста встрани от темата ми днес – все в посоки, които ми се ще да не зачеквам на този точно сайт.

За сметка на това без никакви угризения ще ви споделя заключението си. Времето, уважаеми наши двама читатели, не е на империите. Всяка, абсолютно всяка една империя, се е срутила и ще се срути; всеки враг може да бъде победен, освен Времето. То не е на държавите, не е на режимите, не е на статуквото, не е на установените правила и норми, не е на традициите, не е на ежедневието, нито пък на злободневието, не е с властта, не е и против нея, не е на опитните, не е на “отраканите”; и никога не спира. Времето има само един съюзник, чрез когото получава своето материално измерение и въздействие и този съюзник е единственият, който може да си позволи да нарича времето “свое”. Той сме ние. Вечно променящите се, вечно подменящите се, все още “млади”, все още “нови” хора.

Когато в началото на 90-те онези рошави дружини са превземали площадите, те по някакъв начин са осъзнавали, че ако не днес, ако не утре, то някога в крайна сметка ще победят – просто защото времето е тяхно, защото са млади и защото ще ги има по-дълго от другите, изостаналите и старите. Ако не те, то тия, които ще ги заменят. Деца и внуци. Вечните млади.

За този безпощаден закон на подмяната си мислех вчера, когато аз заведох баща си на първото му 3D кино – малко повече от 20 години, след като той заведе мен на моето първо кино.

Да се опитваш да спреш, да отмениш времето е като да стискаш стария си глупофон през 2013, отричайки всички предимства на умнофоните. Можеш да го правиш, може би още доста време, но в крайна сметка знаеш, че е точно толкова безнадеждно, колкото да се опитваш да възкресиш комунизма.

Разсъждавайки за времето и кому то принадлежи, се сетих и за един друг, допреди неразбираем цитат от Левски, когото напоследък все по-малко цитират и все повече размахват на евтини плакати в защита на KLETA MAJKA BALGAIQ.

…времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме

Чудесен завършек, мисля си, на една от най-светкавично отминалите ми години. Забелязали ли сте как с възрастта времето лети все по-бързо и назабележимо? Сякаш то самото вече няма време за вас, не ви разпознава като съюзника си, който преди бяхте? Като добре възпитан домакин, който не ви пъди, но деликтно ви обръща все по-малко внимание, за да се подсетите сами, че е време да си ходите, за да сторите място на някого друг.

Понеже е учтиво да се прави така по празниците, ето го тогава и моето пожелание: докато все още времето е наше, нека го ценим и разпознаваме като приятел; и да го обръщаме, колкото сили имаме, преди то да ни обърне (гръб).

Честито ви новогодие! Да попразнуваме тази вечер, а утре да продължим да разпиляваме себе си в следващия напълно обикновен ден.

panda_shut_down

Shiny happy people

Стара истина: в 6 сутринта не можеш да срещнеш щастливи хора по улицата.

Независимо дали сега си тръгват отнякъде, където са се задържали твърде дълго, или сега отиват нанякъде, където – може би – също отдавна е трябвало да изоставят, всички искат да бъдат някъде другаде. На някой покрив, за да чакат изгрева, на стартова позиция, за да избягат от града, или просто вкъщи под юргана (само 5 минутки още) – навсякъде, но не тук. В 6 сутринта на улицата няма щастливи хора.

Във всичките години, откакто почнах да си лягам късно, винаги съм бил обсебен от началото на нощта. От оная специфична магия на времето, което не е спряло, но върви достатъчно бавно, и си достатъчно сам, за да му се насладиш. Нощта е млада, нощта е нежна, нощта не е безкрайна в своите нюанси – безкрайна не, но достатъчно различна, за да има за всекиго по нещо.

Но от по-скоро – откакто се случва да я видя в тази й светлина или липса на такава – откривам и нещо много специално в края на нощта. Когато уличните лампи гаснат, но все още всичко е потънало в лек виолетов мрак, когато си твърде уморен, за да ти се струва, че всички коли карат като обезумели и спират твърде, почти прекалено късно на кръстовищата. Когато си достатъчно мрачен, за да си задаваш въпроси като “А дали наистина не спират една идейка по-късно?” Като заигравка с Вселената, като малка доза адреналин вместо кафе, и като малък опит наистина да бъдат някъде другаде. Все пак в 6 сутринта няма щастливи хора.

Това, разбира се, са глупости. Eternal bullshit of the sleepless mind. Никой не иска да участва в ПТП толкова рано сутринта.

Нова истина: докато вие си мечтаете за някакъв по-друг живот; докато се оглеждате в други уморени, сивкави лица със стиснати челюсти под неоновата тишина на автобусното осветление, някой някъде твори.

Докато смирено осъзнавате, че дължината на един албум като Elephant, който да поддържа жива искрицата надежда, че все още има капка бунт във вас, и да залъгва вътрешната ви панда, че все още можете да бъдете рок звезди, е почти до минута точно колкото понеделнишкия ви commute, някой някъде създава.

Мисля си, че поривът към творчество у хомо сапиенсите е вид защитна реакция срещу досадната еволюционна поява на съзнание и последвалия я неизбежен шок от индивидуалната ни крайност насред всемирния безкрай. Творчеството, технически погледнато, не е нищо повече от желание да ни има за миг по-дълго.

Да оставим нещо след себе си; нещо, за което някой някога да поклати глава и да възкликне “КАК?! Как въобще би могъл да родиш това?!” – обичайната реакция след няколко слушания на Лунната соната. С натрапчиво човешки пръст да продупчиш обвивката на времевото си присъствие – като събуждането на Нео от Матрицата – и сред изливащата се наоколо псевдоплацента да докоснеш вечността.

Малко е смешно, почти неуместно, но не бива да забравяме и най-простата, рудиментарна форма на творчество – децата. Сякаш има бог, който в личното си желание да се издигне до Бог на безкрая, създал хората, видял колко нещастни собствената им крайност ги прави, и – понеже искал да бъде от добрите богове, но го мързяло да вае глина отначало – им изсипал свише възможността да продължават себе си чрез секс. Вид чийтинг, сами разбирате. Залъгалка, която да отвлича вниманието им от факта, че повечето от тях никога не биха могли да напишат своята 25-та симфония, която да предизвика у някого, след много поколения, гореспоменатата “КАК?!”-реакция. Разбира се, едва ли хипотетичният доброжелателен бог има представа колко други ядове и терзания е довел след себе си мързеливият му чийт – иначе щеше да е направил нещо по въпроса или поне да обръща ракия след ракия в някоя кръчма и да повтаря на уморения келнер: “Чуек, сипи още една, че много сгафих на работа днес…”

И ето, “пуф”, доказателство, че бог няма. Тома Аквински може само да ми завиди на реториката.

Разбира се, че се шегувам – това е тема на друг разговор.

Съмва се и сградата отсреща порозовява. Притокът на съсредоточени, уморени хора към нея не секва. Едва ли има гледка, която по-точно да опише обществото ни – теоретично връх на човешката цивилизация до момента, от стълбище на метрото рано сутрин, изцяло изпълнено от мълчаливи хора, които без никакъв ентусиазъм, но и без забавяне, се катерят по него в посока близката фабрика.

Adults are, like, this mess of sadness and phobias.

Кирстен Дънст не е започнала с “Меланхолия” да хвърля брутално искрени реплики насред поток от празни приказки. Изглежда готина, мисля, че би ми било забавно да изпия по бира с нея. Сигурно би се зарадвала на вица с менгемето, което казало “Бухале, много те уважавам, дай да ти стисна ръката.”

Накратко, наши уважаеми двама читатели, не ставайте толкова рано. Никоя панда не би го направила.

Да мразиш на инат

За никого не е тайна, че в редакционната колегия никога не подминаваме възможността за добре – или не чак толкова добре – обоснован хейт, който да изсипем върху главите на понякога нищо неподозиращи, но пък заслужили си го индивиди. Прословутият черпак е наш любим готварски инструмент-метафора, а ако проявявахме поне толкова инициатива в приготвянето на истинска храна, колкото в забъркването на “манджа”, с която да поливаме с черпака, вероятно бихме могли да се пробваме в поне три различни реалити шоута и конкурси за таланти. Омразата, или по галеному – хейтът, оказва се, са поведение по подразбиране. За съжаление не само за нас, както би могъл да се увери всеки, имал неблагоразумието да се зачете в коментарите по произволен новинарски сайт (мои лични фаворити са флеймърите в Спортал – може би заради специфичното изписване на заучената фраза “т.а.п.а м.а.с.т.и.й.А”).

И ето тук се появява завръзката, която ме сполетя тази сутрин като живо доказателство, че човек не бива да се наспива твърде често, защото почва да има капацитет да мисли дори преди 6 следобед, а това явно води до неприятни резултати. А именно: да се мрази е мейнстрийм. OMGWTFBBQ. Това би било достатъчно да ни хвърли в дълбоко разкаяние и извинение към многобройните ни двама читатели, че сме си позволявали да изпадаме в мейнстрийм из пределите на този сайт, имащ за интернет хипстърията същото свято значение като Parc des Princes за българския футбол. От друга страна, журналистическият (кхъ-кхъ) дълг ни принуждава да заявим позиция. Ето я позицията:

Fear leads to anger. Anger leads to hate.  Hate leads to suffering.
Fear leads to anger. Anger leads to hate.
Hate leads to suffering.

Не, наистина, послушайте учителя Йода. Омразата, както ни учи той в неочаквана изява на добра граматика, води към Тъмната страна. Омразата ви прави да сте като Биг 6а, намалява броя на пандите по света и ви носи лоша карма, заради която после няма да ви върви на карти. Да се мрази не е готино. Стига вече. Хейтът е лесният път, хейтът е дефолтният изход, хейтът е евтината популярност. Не отричам, че има малко неща, по-забавни от добре наточени език/клавиатура, бълващи огън, жупел и добре подбрана помия по някого или нещо, което го е раздразнило достатъчно много, за да мръднат от така удобната летаргия, в която всички ние често и с удоволствие изпадаме. По дяволите, една от най-красивите фрази, на които съм попадал скоро в компютърна игра (родената в болния мозък на American McGee Алиса), е именно омраза в изкристализирал вид: “You oozing sore of depravity”. Замислете се само, представете си го:

You oozing sore of depravity

Може би защото думите изплуват в съзнанието ми, подкрепени от маниакалния зелен поглед на анимационната Алиса, все още настръхвам, дори само изписвайки ги. Но се отплеснах.

Говорех за хейта като най-лесния, ако и привлекателен в декадентността си начин да а) се привлече внимание б) спечели време в) запълни празно място – оставено къде от липси, къде от излишъци. Връщайки се малко назад, обръщаме внимание на Страха, за който споменава Йода. А споменавайки страх, не мога да не се сетя за Бене-Гесеритската “Litany against fear” от една книга, която преди много време обявихме за книга на годината и в чиито първи 2 части продължаваме да се кълнем на килимче при всяка отдала ни се възможност:

I must not fear.
Fear is the mind-killer.
Fear is the little-death that brings total obliteration.
I will face my fear.
I will permit it to pass over me and through me.
And when it has gone past I will turn the inner eye to see its path.
Where the fear has gone there will be nothing… Only I will remain.

.
.
.

И ето как Франк Хърбърт утрепа цял един пост в Долния Хипстър. След точно тия му думи не ми идва нищо забавно, с което бих могъл да продължа. Съжалявам, г-н Хърбърт, за волността. Съжалявам, скъпи двама читатели, ето ви за утеха една панда-хейтър – не бъдете като нея. Другия път ще ви разкажа за някоя книга, а дотогава прочетете това по-горе още няколко пъти.

Pandas are evil, mkay
Pandas are evil, mkay