8 причини да искате лятото да свърши

Да, знам, че е още август, и че някои хора още дори не са помирисали море, докато други пък са на средата на поредното си “цяло лято на морето”. Но в някои не толкова благословени части на света дъждовният сезон вече настъпи – вечерите не са това, което бяха, а да излизаш сутрин без якета и чадъри е по-скоро проява на балканско твърдоглавие, отколкото демонстрация на каквото и да било друго. Може би се дължи на това, че по някакво странно стечение на климатичните обстоятелства тази година слънце огря – съвсем буквално – дори и локалния кучи гъз, дарявайки ни с почти 2 месеца непрекъснато лято; а може би просто искаме да се правим на долни хипстъри, които от едната проклетия дават контра на всичко, което се счита за нормално. Но каквито и да са причините, тежко ударената от отпуски и мързел редакционна колегия в състав Аз реши, че вместо да се тюхкаме редакционно и да драматизираме поредния край на поредния сезон, е редно да дадем на света 8 причини да гледат с надежда към календара през следващия месец и да чакат да се свърши най-накрая. Ето ги и тях:

1. Най-после можеш отново с чиста съвест да се подмотаеш пред щанда с вината и да избереш някое хубаво, тежко червено, което да прекараш с мазни мезета, без местните разбирачи (патриотично избиращи оцетени вина от Рийзлингско) да те поглеждат смръщено иззад обутите си в сандали бели хавлиени чорапи (хайде сега си го визуализирай). Но дори местните разбирачи да не те тормозят толкова, факт е, че червено вино насред лятната жега просто не върви, и ако белите вина не са ти по вкуса, ти остава само да давиш – буквално – мъката в бира и мента с шпрайт. Които несъмнено имат своите достойнства, но просто те лишават от онази тънка нотка на удоволствие, която само червеното вино може да ти достави. Освен това само за вино има ей такива на поговорки (из една книга, която няма да обявим за книга на годината):

Beer dulls a memory, brand sets it burning, but wine is the best for a sore heart’s yearning.

2. Краят на отпуските! По древно негласно споразумение между всички работещи и неработещи хора (сигурен съм, че римляните са замесени) през август всички гледат да скатаят колкото се може повече и просто да дочакат техния ред да си запалят джапанките и да отпрашат къде към Хавай, къде към Созопол. В това, разбира се, няма нищо лошо, но тъй като не може всички да сме под някоя тиха сянка едновременно, през времето, когато ти все още/отново киснеш в офиса, голяма част от всички твои хора карат своя ред под гореспоменатата сянка. В резултат всеки опит за по-масова социална сбирщина … сбирка е обречен на остър недостиг на присъстващи, понякога достигащ такива крайности като да не можете да съберете едно каре белот. Като се изтърколят отново мрачните, депресиращи септемврийски дни, внезапно всички пак са тук и има дори за кибици.

3. Летни хитове. Мразим летни хитове! Филми за комиксови герои, филми за некомиксови, но пак супер-герои, филми за расистка ненавист, прикрита като мускулест изтребител на неамерикански злодеи. Не че са значително по-зле от редакционно любимите филми за деца и животни, с които ни къпят коледните програми, но през летните месеци всякакво качествено кино е обречено да бъде заринато от пуканкова шумотевица. А за летните музикални хитове има ли нужда да започвам дори? Да? Добре – ужасни са и те. Сякаш аутотюннатата диария не ни стига, ами и трябва непременно да се намесят псевдо-ямайски ритми във възхвала на лешперството. Пичове, не сте ямайци. Също така не можете да пеете. Дайте ми есента и злощастните й елегии.

4. Снимки на крила на самолети. Те биха могли да се споменат и като част от отпуските по-горе, но смятам, че тяхната устойчивост и разпространеност заслужават своя точка. Докато редакционната колегия аплодира горещо всякакви горещи плажни снимки на противоположния пол, то сякаш задължително предхождащите ги снимки на самолети, отнасящи wannabe-плажуващите към дестинациите им, ни бъркат сериозно в здравето. Посланието им винаги е еднакво. От повечето от тях нищо не се вижда. Всички съдържат между 30 и 70 % сивкаво крило на самолет, което така или иначе не ни вълнува особено. Не е ли по-добре, вместо да се мъчите да цъкнете професионален кадър в крайно неподходящи условия и с аматьорска камера (или, да не дава Кхтхулу, с телефон), да се насладите на момента и на факта, че живеете в бъдещето, където дори не е събитие, че седите на летящ стол в небето на 10 км над земята?! Е, нали? Благодаря.

5. Есенен мрак и хейт. Докато дори писането на горните две точки насред август ми остави неприятен вкус в устата, който съм принуден да отмивам с бира, то през дъждовните ноемврийски следобеди на душата това състояние е социалната норма. Всяка проява на радост от живота или светла вяра в бъдещето през ноември следва да се приема с недоверие и въпросително повдигане на една вежда. И тъй като мракът и омразата са все неща, от които човешкият организъм се нуждае в редовни, ако и умерени дози, с нетърпение очакваме края на лятото, когато няма да се налага да обясняваме какво ни е прихванало в тоя чуден слънчев ден.

6. Жегата? Това би било може би най-обективната точка в този иначе толкова субективен списък, но някак си не мога да се пречупя и да я приема като чиста монета. Със сигурност е тегаво да се правиш, че работиш, в офис без климатик и на 35 градуса, а да не говорим колко е неприятно в подобни температури да се кара шофьорски курс (както колегата би потвърдил), но нека оставим въпросителната засега да си седи. Дори моята мрачна особа, за която някога твърдяха, че има душа черна като някогашните CD-та на Самсунг, не може да предпочете вечния средноевропейски ръмеж, който ще ни застигне скоро. За сметка на това ще спомена, че с изтичането на лятото най-после ще се върнем към дрехите с повечко джобове. Защо сме решили, че самоуважаващите се мъже не могат да носят чантички, освен ако не са Индиана Джоунс?! Всеки, който се е налагало да изтърпи изумени погледи, докато разтоварва: портфейл, връзка ключове, лични документи, телефон, мп3-плейър от общо 2-та джоба на панталона си, знае за какво говоря.

7. Почивка от сватби! Хора, спрете да се жените! И да раждате деца! Подкрепям с две ръце идеята да се основе специален фейсбук за бебета и домашни любимци, с платена приставка – снимки на храна. Топлите месеци, започващи някъде около края на април – началото на май, са и най-благодатният сезон за сватбосване; за всички, на които този момент още им се струва далече, започва протяжно скролване и игнориране на бебешки снимки, сватбени албуми и цели спамещи профили. Студът сякаш успява да укроти тия пориви човешки и позволява завръщането към обичайния ритъм на игнориране на просто глупави снимки, животински албуми и скучни профили.

8. Есен! Лятото свършва – и това е чудесно! Идва есента, която също е чудесна. Понякога ми се струва, че някъде по пътя си към превръщането във възрастни хора забравяме детската почуда от всеки един сезон. Никой сезон не е вечен; ти също не си вечен – и фактът, че си тук и можеш да видиш следващия, сам по себе си, трябва да те прави щастлив. Дори, ако те влекат тия неща, да си сипеш от любимото си (за сезона, както уточнихме) питие, да опънеш крака и да си припомниш какво научи и как се промени за последните няколко месеца. Всеки един край е необходим за всяко едно начало. Така че – да ни е жив и здрав краят на лятото!

П.П.

И за да не сте капо, ето ви още една панда. Вижте и каква чудесна инициатива са измислили от Не!Новините.

Не бъдете като тая панда, пуснете лятото да си ходи
Не бъдете като тая панда, пуснете лятото да си ходи

Некомфортната зона

Преди няколко издания на този така обичан официоз – ДоленХипстър – споменах пандите като най-мъдрите същества на земята, открили в безделието и пълната липса на заинтересованост онова зрънце смисъл, което ни бяга на всички. Тези дни отново се сетих за тях, но по друг повод.

Всички имаме онези фейсбук приятели, които живеят по много и държат всички ние да узнаем за това. Нали се сещате – размазаните снимки от телефон в някоя гъзарска кръчма във вторник вечер; инстаграмнатата мазна и/или твърде захаросана храна; постовете с тагнати няколко BFF-та, така че никой да не се усъмни в тяхната вечна дружба; хаштаговете с вълнуващи преживявания (или swag). Онези хора, които в мрачните понеделнишки сутрини на душата искаш да обесиш на собствените им оранжеви тиранти, с които са се представили на фейсбук обществото вчера, но в по-спокойни времена от седмицата спадат в категорията “too funny to unfriend”. Livin’ it up. Larger than life. Unique snowflakes.

Това са и хората, от които е най-вероятно да чуете фрази като “Ако искаш да ти се случи нещо, което не ти се е случвало, направи нещо, което не си правил никога.” и “Напуснете комфортната си зона – извън нея се случва магията.” Веднага в главата ми изскача професионалният мотивационен говорител от онзи ебати колко епичен филм Donnie Darko. С перфектната си коафюра и синя ризка, с обърнатия с облегалката към публиката стол. This makes me a saaad panda. И с мръсните тайни в мазето. Но преди да съм изгубил половината си читатели сред купищата препратки към масовата култура, нека прекратя и това лирично отклонение и се върна към основната си теза, ако е останала такава.

Комфортната зона, излизането от нея. И популярната нагласа, която хората с оранжевите тиранти и хаштаговете, като флагмани на социалния мейнстрийм, се опитват да ни втълпят – че напускането й внезапно ще ни направи млади, красиви и куул, ще ни купи мощна Хонда и ще ни качи на нея като волен ездач, докато не свършим пътешествието си на пуст бряг на Индийския океан, където да открием себе си. Ако все още ви вълнуват културни препратки, ето. Този сайт, обаче, нямаше да се казва ДоленХипстър, ако подобни внушения се приемаха като чиста монета, колкото и те сами да си вярват, че са долни и хипстърски сами по себе си. Метахипстърията.

Както Ели подхвърли, комфортната ни зона най-вероятно е такава, именно защото там ни е мястото. Нека поразсъждаваме псевдонаучно: еволюцията не е съзнателно същество, което си избира кой да остане и кой да изчезне. Еволюцията е персонификацията, която ние сме създали за природния закон на адаптацията. Оцелява този, който се адаптира най-добре. Него избира еволюцията. Ако днес вие притежавате комфортна зона, то хиляди поколения преди вас са я използвали като важен инструмент за адаптация и за оцеляване. Еволюцията не е избрала маймуната, която се е опитала да преплува океана. Не е избрала жабата, която се е опитала да скача назад. Рибата, която е изпъплила с патетичните си перчици на плажа, е умряла, мятайки се като … ами като риба на сухо. Оцелели са тези, които са… усетили, разбрали?, че патетичните им перчици вече биха се чувствали достатъчно комфортно извън водата. Индивидите, които знаят къде им е мястото – които са достатъчно адаптивни, за да им е комфортно – това са любимците на еволюцията. И искрено, искрено се надявам, че сред тях не попада нито един, който използва думата “swag” във всеки освен саркастичен контекст.

Ако държите в профила си поне един от гореописаните фейсбук извори на мъдрост, думите “Корабът е в безопасност в пристанището, но не това е идеята на корабите.” няма начин да са ви непознати. Колкото и да звучат като излезли изпод твърде продуктивното перо на нашия общ редакционен любимец Паулу Коелю, този път не мога да не се съглася. На корабите мястото им е сред морето, яхнали “the high winds” (по Клавел, друг редакционен любимец – този път наистина). Само че ти, драги, не си кораб, а още по-малко си издул платна чаен клипер (споменахме Клавел). Ти си твърде чуплива, твърде кратковременна треска сред голям океан от вселенски хаос и пълна неизвестност. Всяка една вълна може да ти е последна. Ама наистина последна – без рестарт, без load game. Последна. Ти в своята трескава трескавичност срещу закони и зависимости, които не можеш дори да започнеш да схващаш.

С единствения ти предоставен оазис – комфортната ти зона – там, където я чувстваш. Дали това не е същината й като еволюционен инструмент? Да ти пречи да се удавиш в пълната, всеобхватна безкрайност, която може да експлоадира възприятията с един-единствен невнимателен досег. Ако трябва да се насилваш, за да излезеш от нея, чисто и просто не ти е там мястото. Засега – а може би завинаги. You’ll be ready when you’re ready. От кога да правиш това, което гласчето (гласчетата?) в теб не иска, стана правилният начин да прекараш живота си?

Ако послушаш някого, който се опитва да ти втълпи, че мястото ти не е в твоята, а в нечия чужда комфортна зона, поемаш по дълъг и стръмен път, който е твърде вероятно да завърши с оранжеви тиранти, инстаграмнат сладолед и swag; и с неприятна самоувереност, че си нещо специално. Разбрахме се, че така не бива.

ДолнаХипстърия 101: комфортната ти зона е чудесна, защото е твоя. Всички външни влияния да се приемат с огромна доза недоверие, особено ако проповядват популярни схващания. Извън комфортната ти зона не се случва магията, а просто се чувстваш ужасно неловко и е твърде вероятно да се напиеш с евтин алкохол и “да станеш за срамотиите”, както би казал Теодор.

Стига вече – нека заживеем в свят без неловкост и евтин алкохол, и да бъдем щастливи.

И за да не си капо (знаете ли, че в Пловдив на “без коз” качването е задължително?), ето ти още една панда. Според тебе – такова блаженство достига ли се извън комфортната зона?

blazhena_panda
Whatcha lookin’ at

 

Поколението П

Докато в САЩ се чудят дали да нарекат днешните си подрастващи “поколението Y?” (защото много питат) или “поколението F” (от “fuck you, facebook”… или само от “facebook” – всеки да го разбира, както намери за добре), то в България все по-настойчиво и широко се заговори за нашето си собствено “изгубено поколение” – бившите тийнейджъри на Прехода, настоящи “млади възрастни” на следпреходния хаос. Аз самият смятам, че най-удачно би било да ги/се наречем “Поколението Ь”. Като буквичката Ь – забутана някъде към края на азбуката, с предимно спомагателна роля – да поддържа далеч по-популярните О-та. Или поне така беше до скоро. По някакви неведоми демографски пътища, поколението Ь напусна поддържащата си роля и внезапно се набива много рязко и силно на очи. Не, не говоря само за актуалните в момента бурни протести, сред чиито челни редици се забелязват масово Ь-тата. Можете да ги забележите в далеч по-ежедневни и тривиални ситуации – те са тия, които не се срамуват да искат нещата да стават малко по-иначе, но голямата разлика е, че вече са достатъчно големи, за да го поискат. Малките Ь-та пораснаха.

Добре дошли, Поколение П.

П като “Противоречим на политиците”.

П като “Палим гумите (и към Хавай)”.

Всъщност, най-вече, П като “Пука ни”.

От известно време насам разсъждавам най-вече по последната точка. Къде и кога сбъркахме и превърнахме това да ти пука искрено за нещо в категоричен признак на “uncoolness”? Достатъчно е само да се огледате в посланията на масовата култура – все пак те са внимателно изпипани и подбрани така, че да продават, т.е. да говорят на максимално голяма група хора. Отвсякъде ви обясняват, че е добре да мислиш по-малко, да действаш импулсивно, да вярваш на инстинктите си, да отричаш авторитети и, като цяло, да бъдеш готин, демонстрирайки пълна незаинтересованост към всичко, освен собственото си егоистично задоволство. Честно казано, намирам всичко това за крайна проява на грубото консуматорство – израждане на обществото от група хора, които работят заедно с цел подобряване на живота на всички индивини, в група хора, които се опитват да преминат през живота, пречейки си – или в най-добрия случай, игнорирайки се един друг.

Подобно поведение в общество е… ами, асоциално. Което на български май се превежда като “необществено”. Чудесна тавтология.

Нека се разберем, не се опитвам да пропагандирам конформизъм, нещо повече, лично вярвам твърдо в правенето на нещо, точно защото никой друг не го прави (и обратно – неправене на нещо, защото всички други го правят). Не подкрепям сляпото подчинение на конвенции и йерархия. Напълно съм убеден, че “авторитетите” трябва да се уважават, само когато това уважение бъде заслужено.

Но “да ти пука” – това не е вредно, това не е uncool, това не е прекланяне на глава пред системата. “Да ти пука” означава, преди всичко, да осъзнаваш себе си като част от другите, да не си маргинал, да си достигнал – простете забежката в мейнстрийм психологията – предпоследното стъпало в еволюцията на нуждите си. Изтъкването на непукизма не е нищо повече от самопризнание – че единственото, с което можете да се похвалите, е неумението си да общувате с другите.

“Да ти пука” е, в крайна сметка, дефиниращата характеристика на Поколението П. На нас ни Пука, и това е Прекрасно. С малко късмет, след 50 години, ще бъдем запомнени като Поколението П като Панда – най-мъдрата от всички твари.

Хайде, до нови срещи, и Прощавайте за Политиката…

 

За Норвегия и борбата с мързела

Мързелът. Той е част от живота ни, всички водим постоянна борба с него – някои по-успешно, други по-малко. Аз не съм от хората, особено критични към мързела, дори често съм защитавал изконното човешко право на почивка, затова имам малко истории  с поука като тази, която следва. Отсега предупреждавам, има много числа и потресаващо моралистко заключение, четете на своя отговорност.

След чудесна няколкодневна екскурзия се прибирам вкъщи с два полета. Качвам се в първия самолет и си мисля само как ще си дремна – екскурзията може да е била чудесна, ама последната нощ съм я прекарал в нощен влак с две смени и съм спал три часа. Още докато стюардесите на Уиз обясняват какво точно се прави при авария аз затягам колана и се унасям. Събуждам се винаги когато самолетът започва да смъква височина – мисля, че по някакъв начин биологическият часовник на човек го буди дори при малко покачване на налягането; ама така е по-добре, мога да се приготвя за приземяване и в случая – да се насладя на гледката на накъсаното норвежко крайбрежие отгоре. По разписание имам 2 часа и 45 минути да чакам следващия самолет на летище Осло Торп. То се казва така само пожелателно, защото някак си не е било удобно да го кръстят летище “Средата на Нищото – Торп”, иначе е на 120 километра югозападно от Осло.

Още с кацането ме ужилва въпросът, по който често съм мислил през последната седмица, а именно – какво и дали да правя нещо изобщо през трите си часа в средата на норвежкото нищо. Естествено и дума не може да става за ходене до Осло, ама градецът Сандефьорд е “само” на 10 км от тук, в един идеален свят с транспорт и без умора и мързел бих могъл да опитам да го достигна. Още не съм решил или поне се залъгвам така, всъщност краката ми са невероятно уморени, а навън вали лек дъждец, мързелът ми нанася удар след удар. Естествено излизам първи от самолета (това е моята суперсила, аз винаги седя до прозореца и винаги излизам първи от самолета) и при пускането на телефона си (аз съм от тия старомодни хора дето слушат стюардесите като кажат да си си спра телефона) с недоволство виждам, че самолетът е подранил с малко. Това би било полезно ако смятах да правя нещо и не ме мързеше толкова много, но сега, уви, само дава десет минути на чакането ми.

Летището е малко, направо миниатюрно. Ето на съседната порта пише моята крайна дестинация, мога просто да седна на тази така съблазнителна пейка и да си почета книжка. А си нося много интересна книжка, изпълнена с приказни приключения. С нетърпение чакам да се гмурна отново в нея и да прекарам следващите часове в кротко четене комбинирано с придремване. Въпреки това решавам все пак поне да си покажа носа навън, струва ми се, че да нямаш желание дори да видиш летището в което сменяш полет е прекалено пораженческо за велик турист като мен, а то и от другата страна ще се намерят пейки. На изхода през портата ме питат за целта на посещението ми в Норвегия, аз обаче съм очаквал въпроса и директно си нося в ръка бордната карта за следващия полет – може и да не бързам заникъде, ама не възнамерявам да оставям някой да ми губи времето. Учтиво ми пожелават приятен път. Ей какви мили хора, къде другаде граничарите ти пожелават приятен път.

И ето ме, пред летището, само три минути след кацането. Все още изобщо не смятам да ходя никъде, но тъкмо пред мен спира безплатният шътъл-бус до гарата на Торп (това летище е толкова забутано, че е на 3 км от собствената си гара). Тук има само два автобуса – за Осло и този.  Зад шофьора има едни брошури, качвам се да ги поразгледам. Толкова съм уморен, че сядам да си почина вътре. Този автобус ходи до гарата и обратно на всеки половин час, казвам си че нищо няма да загубя ако се повозя малко из норвежките гори и се върна след половин час, а пък ако случайно нещо ме прихване да ходя до Сандефьорд – това ми пести 3 км. А и дъждецът спира – може да си почина и почета сред природата, вместо на летището.

Автобусът тръгва. Ако самолетът не беше подранил или ако аз не бях излязъл толкова бързо нямаше да го хвана, това ми дава малко сили и увереност – знам ли за какво. След 6 минути стигаме на гарата, която се състои от пейка и козирка. Осенява ме неприятната реализация – стигнал съм дотук, май съм длъжен пред себе си да опитам да продължа. Влак в моята посока няма още 40 минути, пък и аз не искам да хващам влак, защото нямам норвежки крони, а и разписанието е неудобно за моите цели. С въздишка вадя тефтера си и написвам с дебели букви на една празна страница “Сандефьорд” и зачаквам на стоп на малкото пътче край гарата с пълната увереност, че никой никога няма да мине по този път и мързелът все пак ще победи. Още след минута минава кола и спира да ме вземе. Изненадан и малко горд от себе си си казвам “Ех, то се видя – ще се ходи на туризъм все пак…”

Тъй като мисля, че едва ли ви се чете пътепис – ще обобщя следващите часове в няколко изречения: Водих весел разговор с чудесен човек, оказах се в Сандефьорд двайсетина минути след кацането си, разходих се край фиордчето, после разгледах за час и половина един жив и чаровен норвежки градец, който ме заплени дотолкова, че рискувах да си изтърва самолета. Обаче с помощта на вълшебното листче с нарисувано стилизирано самолетче и още двама мили норвежци  (а всички в тая страна са толкова дружелюбни, англоговорящи и усмихнати) и вездесъщия шътъл-бус до гарата успях щастлво да стигна на летището 25 минути преди полета си и успешно да го хвана. Норвегия е чудесна страна, на прекрасни добри хора, вълшебна зелена природа, много информация и безплатни услуги за туристите. Вече два пъти съм бил в нея и тя твърдо остава в сърцето ми, като една от страните в които макар да не съм виждал чудеса (а аз съм бил само около Осло, фиордите на север все още ме очакват) – пътешествуването е безкрайно приятно, лесно и пленително.

Но най-важната поука от тази история за мен остава следната: Имах невероятно тричасово приключение, изпълнено с красота, опознаване на нашия чудесен свят и дори адреналин. И го имах, защото преборих мързела, който подло се опита да ми го отнеме. Знам, че звуча малоумно-поучително, но за мен този извод е наистина важен : Никога не трябва да позволяваме на бездействието да ни отнема приключенията които искаме да изживеем или нещата които обожаваме да правим.  Защото в крайна сметка…личността е просто съвкупност от спомените и делата си, ако не правим нищо – заслужаваме ли изобщо да се наричаме човеци?

 

За пандите и мрачните понеделници на душата

Според някои хора, понеделникът е предпочитаният ден от седмицата за саморазрушение.

Според други хора, гигантските панди прекарват между 14 и 16 часа всеки ден, гризейки бамбук. Нищо друго. Седят, вперили поглед в нещо пред очите си, което само те виждат, придържат с една снабдена със специален израстък лапа пръчка бамбук, и я хрупат. Представете си го само – 2/3 от всеки един ден да нямате никаква грижа друга на света, освен да нахапете колкото се може повече бамбукови стръкове. Пандите са мързеливи създания, отглеждат съвсем малко пандички (пак според горния сайт – защото “нямат енергия” за повече, т.е. ги мързи) и всичко, заради което прекъсват бамбуковия си транс, е да вземат участие в някое и друго забавно гиф-че, което после да бъде качено в интернет и да разсее понеделнишкия мрак на някой отегчен от живота office dweller.

Пандите, всъщност, са толкова самодоволни от съществуването си, че не могат да бъдат да бъдат изтръгнати от апатията, дори за да се размножат достатъчно, за да осигурят оцеляването на вида си. С пръчка бамбук в ръка, с пълно съзнание за случващото се и без никаква грижа гигантските панди бодро се клатушкат към пълното си изпадане от животинската история на Земята.

Абсурдно е.

Абсурдно е да си представим, че животинският вид, който сякаш единствен е открил смисъла на живота до толкова, че не се поддава на никаква еволюционна мотивация, ще си потъне в нищото, издигнал горд среден пръст в лицето на целия естествен подбор – и особено към някои, които смятат себе си за негов венец.

“О, човеко, ти, който си венец на творението…”

Венец?! В какво се измерва върхът на творението? Конете под капака на новото БМВ? “Успешните” “проекти”? Силиконовите кукли на твоя издръжка?

Що за наглост трябва да притежаваме, за да твърдим, че сме по какъвто и да било начин по-високо от коя да е летаргична панда? Замислете се само – кога за последно бяхте щастливи и безгрижни като панда? Повече от нея?

Кога за последно някой ви остави 14 до 16 часа на ден да си гризете бамбука (спрете да се кискате там, на последния ред) и само от време на време ви хвърляше по някой поглед – с надежда, че ще се харесате с женската от квартала? В двете трети от денонощието, които пандата прекарва в нагъване на бамбук, вие ходите на работа, тъпчете се в градския транспорт/висите по задръствания, тичате по магазини, плащате сметки, попълвате данъчни декларации, отговаряте на имейли, вдигате телефона, понасяте лошото си настроение един на друг, облъчват ви по телевизията, игнорират ви по радиото, подгизвате в дъжда и си мечтаете за онази 1/3 – доста често по-скоро 1/4, когато ще се сгушите в леглото и ще се надявате да сънувате, че сте някъде из бамбуковите гори на Китай. През цялото това време обсебени от някакъв странен, неразбираем, подлудяващ копнеж да намерите себе си – най-често под формата на последната дъга, която да затвори пълната окръжност на завръщането към нещо, което отдавна и безвъзвратно сте изгубили.

Ако измерваме венеца на творението в способността на вида да усложнява всичко до степен, след която простичкото щастие на бамбукогризането е най-малкото асоциално поведение, а често е и напълно непостижимо, то едва ли някой би ни оспорил първенството.

Може би просто понеделникът в мен говори, но аз, честно казано, си мисля, че всъщност нещо много сме сбъркали. Има много, което да научим от пандите.

Как си представям края на всеки ден
Как си представям края на всеки ден

П.П.
Колегата има думата да ни разкаже как да се отърсим от мързела и да бъдем по-малко панди и повече – хора… И най-вече защо.

Фрагменти от сън

Някъде в много югоизточната част на България, може би съвсем близо до турската граница, ранен летен следобед. Адска жега, дори прахът не помръдва от земята, а по чакъла пред крайселската чешма изтрополяват гуми на преуморен автомобил. Като в уестърн с Клинт Ийстууд, или като във филм на Тарантино, но с по-малко кръв и вътрешности.

Прясно калайдисан черпак подрънква, въпреки безветрието, окачен на стар гвоздей, вграден в циментовата структура на чешмата. Главният герой (аз?) отпива, водата е ледена въпреки нечовешката температура. Отстрани малка сергия, собственикът й е също е изпаднал в следобедна летаргия и лениво подканва нашия човек да опита от резенчетата диня, изложени на нея. Това е най-вкусната диня, която някога съм ял.

В този момент в главата ми, сякаш изписани с “30-футови огнени букви” (честит рожден ден на Дъглас Адамс), се очертават думите “В тази част на света беднотията не просто мори българите, а ги коли, коли, коли, докато остане само най-основният пласт на ислямската човечност.” Цитат.

Филмът все пак се оказва на Кустурица, а подсъзнанието ми просто се подиграва с мен.

Малко по-късно се спускам по ски-шанца във физкултурен салон, обут само по чорапи, наклонът завършва в лабиринт на съблекални и гаражи, от който излизам през входа, а накрая се събуждам с весела песничка в главата, състояща се от единствения куплет “Nothing’s better than a banana monkey”.

Наистина, подсъзнание, what the fuck?

Седем фази на пиратската скръб

1. Acceptance

Прибирате се спокойно, почти одухотворено вкъщи, отваряте пощенската кутия и в нея намирате тлъсто писмо с подател хамбургска адвокатска кантора. Проверявате – адресирано е лично до вас, а през прозрачното прозорче на А4 плика се чете дългата немска дума за “Неразрешено споделяне на защитени музикални записи”. Отваряте го и на първия лист от надлежно закопчаното с телбод топче се мъдри точни дата и час, IP-то, което сте ползвали в този момент, пълното и официално име на споделената от това IP в този час и дата защитена интелектуална собственост. Дори са ви изпратили сканирано копие на съдебното решение, с което са принудили доставчика ви (ако въобще са имали нужда от принуждаване) да им предостави личните данни на човека, отговорен за интернет достъпа на това IP. Е, няма съмнение и трябва да го приемете – най-накрая борбата срещу пиратството ви застигна. В истинския свят дружеското сидйване, стоящо в основата на цялата торент философия, не се тачи особено. Честито.

2. Шок и ужас

5001 евро щети за “публично предоставяне” на един албум от 2009?!?! 1200 евро оферта за извънсъдебно споразумение?!?!?! Една седмица срок да го приема, or else!!! ВИЕ ЛУДИ ЛИ СТЕ????

3. Depression

Добре де, това са доста пари. С тях човек може да си купи кола. Да иде на 4-5 почивки. Защо все на вас трябват да се случват тия неща?! Колко ужасна страна, където ти следят дори интернет трафика… Да си бяхте стояли в Ямбол. Направо още утре можете да си хванете куфарите и да си заминете. Сигурно няма да пратят Интерпол по вас за толкова пари.

4. Bargaining

Хм, изглежда все пак не сте само вие. Даже в Интернет пише, че стотици хиляди хора попадат под кървавите шпайкове на този тип писма – къде заслужили, къде – не чак толкова. Значи, ако им изпратите тази специална модифицирана декларация, в която обещавате, че няма повече да правите така, и избягвате всеки друг контакт с тях, може и да ви се размине… може би. И, разбира се, ако не ползвате повече торенти. Поне не за комерсиални неща. И дори тогава – през прокси. Абе най-добре да си набавите пиратските неща по други канали, има си достатъчно. Нищо не е изгубено, само трябва да положите малко усилия…

5. Acceptance #2

Време е за следващото признание – вие сте пристрастени към пиратиите. Писмото на адвокатите е още топло извадено от плика (фигуративно казано), а вие вече теглите с пълна сила нова дискография (без торенти, виж т. 4). Осъзнаването на проблема било първата стъпка към преодоляването му. Та вие дори нямате време да изгледате, изслушате и изиграете цялото това пиратско съдържание на компютъра си! Ето, приемете: вие сте неспасяем случай.

6. Anger

Декларацията е изпратена, нервите са донякъде успокоени, но чернилката в душата и горчивият вкус в устата са си там. Нека опознаем все пак врага, за да го обикнем. Да погледнем що за хора са на уеб-сайта им… Какво… ПО ДЯВОЛИТЕ?! ТЕЗИ долни плужеци ли смеят да тормозят цяла държава с изнудваческите си писма?! Та тия имат вид на хлапетата в квартала, които винаги оставаха последни, когато се разпределяха отборите за мачле, и в крайна сметка висяха на вратата. ТЕЗИ хора ли след това успяват да ви вземат парите?

6. Denial

Отказвате да се съгласите, че това е нормално. Не е грешно да пиратстваш, грешно е само да се оставяш да те хванат. Не искате да участвате в това общество. Пък.

7. Acceptance #3

Отне почти седмица, за да се върне душевният ви мир. Просветлението, както толкова много други пъти, дойде след 2 бири: не е срамно да се греши. Вие не сте престъпник и няма нужда да се чувствате като такъв. Не е настъпил краят на света, а да понесе човек последствията от глупавите си постъпки е дори достойно. Огромното ви его е успокоено, вие сте отново в хармония със себе си, а хамбургските адвокати са спечелили само на хартия (и банкова сметка). Поне този път.

Да пожелаеш свободата

първоначално написано за тълпа хормонално разтресени единайсетокласници.
============================================================

Свободата не е като салама.

Не само защото няма 2 края – свободата се яде, пие и пуши, но не е материална като салама.

Свободата не е в рошавите хипарски бради, нито в некъпаните расти. Свободата се диша, плува и лети, но не е и в имагинерните измерения на чистата мисъл.

Свободата, също така, не е в клишетата и художествените повторения.

Свободата си струва.

Ако имахме право на едно-едничко желание, то трябва да бъде това – да сме свободни да ядем, пием и пушим; да дишаме, плуваме и да летим; да вярваме и да не се повтаряме; и да не търсим сравнения със салама. Колко е трудно да си пожелаеш нещо?

Без да бъдем злободневни, какво означава за една нация, ако тя доброволно, настоятелно, упорито отказва да си пожелае каквото и да било – години и години наред, избор(и) след избор(и), врати след врати, на които обръщаме гръб, мост след мост, които отказваме да пресечем. Поглед настрани, блуждаещ и нерешителен, поглед, ако щете, вторачен в колбасарската витрина. А тя, свободата, както казахме, не е като салама. Трябва да си я пожелаеш.

Знаете ли каква е разликата между хората, които “успяват”, и хората, които винаги се оплакват, че нещо им пречи? Знаете ли въобще какво е “успех”? Сигурен съм, че си мислите, че знаете – в съзнанието ви веднага изплуват картини. На един – ъглов офис с две прозрачни стени, на друг – нова кола с шестцифрена цена, на трети – хермелинова мантия и сгъваемо столче в подножието на прословутите вече колорадски планини – като в онзи клип на Depeche Mode, знаете го. Но тенденцията се очертава ясно – все неща, които нямате. Неща, които желаете. Успехът, бих обобщил, е в желанието. Е желанието. А желанието е свобода и свободата е желание – да искаш, да можеш, да не ти… пречат. Да успееш <=> да си свободен.

Ти и твоята внезапна свобода. Ти и твоята свободна внезапност. Какво би направил, ако знаеше, че не можеш да се провалиш? Провалът – страхът от провала – ли е единствената спирачка/пречка пред абсолютната, пълна, ултимативна свобода? Не мисля. Страхът – това е просто друга дума за нещо, което не искаш достатъчно силно. Еволюционен механизъм, който на първично ниво премерва на везните на оцеляването желанието да имаш и опасността да спреш да бъдеш. Когато желанието е достатъчно силно или опасността – достатъчно малка, рудиментарната спирачка на нашата спонтанност се – нека го кажем така – освобождава. За да начертаем пълната окръжност, сплавена от две преливащи една в друга криви – искаш, можеш, искаш, можеш, искаш, можеш… Цикълът на свободата, която, като митологичната змия, захапала опашката си, обгръща и побира целия ни свят с всичките ни тревоги, страхове и желания.

Свободата, все пак, няма дори един край. Казах ви, че не е като салама.

Няма Блог Без Топ

Да се събудиш свеж, отпочинал и без махмурлук е простичко удоволствие, което този почивен сезон ме накара да преоткрия. След ежедневните вечери и ежевечерните посрещания на деня, ако и г-н коавторът от по-долния пост да твърди различно, ако и да зарежем старото клише за ЕГН-то, човек просто има нужда от кротка ретроспекция и умерена трезвеност – разбира се, ако не граничи с прекалена.

Оставяйки настрани алкохолизираните терзания, краят на годината е и времето, в което всеки се впуска в правене на списъци. Има нещо особено в подреденото, номерирано изреждане, което кара човешките ни мозъци да изпадат в тих екстаз и да купуват радиа, вестници и “други разни списания” (по Черно Фередже) много повече, отколкото иначе рационалните ни съзнания биха допуснали. Само че, за да е долно, и не мейнстрийм, а и възможно най-объркващо, аз реших моят личен списък да не включва неща, които са се случили през 2012. Така че, без повече предисловия, в последните няколко часа на годината – понеже ако нещо не се свърши в последния момент, то най-вероятно не е било необходимо да се случи – представям на вашето внимание

ТОП 8, КОИТО НЕ СЕ СЛУЧИХА ПРЕЗ 2012, А ТРЯБВАШЕ

1. Краят на света! Всъщност най-интересната страна на цялата еуфория от моя лична гледна точка беше, че филми като великолепния Melancholia ме накараха да осъзная нещо странно: този свят би ми липсвал (ако приемем, че някаква нематериална част от мен би го надживяла). От друга страна филми като отвратителния Twilight, тази реклама на “имитиращ продукт с мляко”, както и всички споменавания на swag и yolo и подчинената на тях популярна култура, ми напомниха защо, може би, беше време на настоящия свят да се оттегли достойно и да даде път на младите, докато не се е изложил съвсем. Е, нищо, другият път.

2. Нов албум на Хиподил. Може би в сферата на мокрите сънища и фантазиите, но късащото глави тяхно представяне на Spirit of Burgas (добре де, технически погледнато на Svetlio & The Legends, но сме си все наши хора, нека си говорим нещата направо) доказаха, че който си го може, си го може, че “пънку неа зайде”, и че има и готини кандидат-президенти.

3. Не забогатях от футболни залагания. Митичната ми яхта, с която да поря тинята на Тунджата лятос, докато посръбвам куба-либрета с повечко ром, си остава нереализирана, но благодарение на усърдните опити на Вихрен и Алекс, сега мога поне да си мечтая, че някой ден гол с глава на някой вратар в 94-тата минута ще ми я донесе. А дори и да не се случи, съществува ли нещо друго, което да те развълнува дотам в мач на Рединг срещу Уест Хям, че да наругаеш грозно телевизора при първия гол?!

4. Хипитата не направиха дългоочакваното си завръщане. Вместо това, подкрепени от дружните усилия на много винтчета, болтчета и гайки в своя услуга – като yours truly, злите корпорации продължават да ни продават машинки за чупене на яйца, хапчета, от които изхождате златни изхождения (400 евро), и различни джаджи с нахапана ябълка върху тях. Ерата на Водолея дойде и си замина, а цветята, мирът и любовта са си все така нещо, с което да се разсейваш, пътувайки сутрин към работа.

5. Брадите… също. Въпреки настойчивите опити на скромния пишещ да ги върне на мода, те си останаха все така аксесоар предимно на мързеливци, долни хипстъри и хора, очакващи Германия да отпадне от Европейското. Жалко. Но пък поне онази поза на Балотели след гола му срещу Германия си струваше обръсването. Баланси, година на балансите.

6. Не спечелих Златната топка. Не, наистина, колко още великолепни съботни изяви по футболните терени на халето в Моозах трябва да изнеса, за да изместя онзи въшлю Меси от класациите?! Още откак видях 24-каратовата усмивка на Ицата в далечната 94-та, смятам, че и на мен щеше да ми отива, но не би – ФИФА се прави на онази how-about-no-мечка. Нищо, аз пак ще се потупам по рамото за спортните си постижения през 2012 заради народните танци и плуването. Браво, Иване. ФИФА да си гледа работата.

7. Не влязох в политиката. Щеше ми се тази точка да беше точно толкова абсурдна, колкото предната, но не – понякога цялата разкована кочина успява толкова да влезе в конфликт с личната ми представа за нещата, че ми се дощява с Теодор да си основем партия. Както си говорихме веднъж с него, първата и основна точка от програмата ни ще бъде “Хайде всеки да вземе да си свърши работата, м?”. Сигурен съм, че ще съберем поне два пъти повече последователи от читателите на тоя сайт.

8. Смисълът на живота си остава неоткрит. Всяка година по това време, редом до новогодишните решения да се науча да свиря на устна хармоника, да ходя на фитнес и да се кача най-накрая на ски, се промъква плахо и неизказаното решение именно тази да е годината, в която да разбера какво, защо и как. И догодина е година, предполагам.

Толкова! Вдигам тост с чудесно ямболско мерло, резерва от 2003-та, и си пожелавам 2013 да е годината, в която успешно да пропусна възможността си да вляза в Клуб 27 – да си рок-звезда сигурно е яко, но на мен ми се живее. Наздраве за вдъхновяващите моменти и хората, които ги правят такива, и до утре – когато нещата няма да са много по-различни.

Obscure rhymes and stuffz

Една от най-нърдските ми изяви въобще беше днешният ми опит да оживя масата по време на обяд в офиса с интересния факт, че orange всъщност няма рима в английския език. Ефектът, както всеки, опитал се да се изяви с подобен тип trivia в компанията на кифли, се е уверявал, беше по-скоро обратен.

Но майната им на кифлите! Интересният факт си остава: orange няма рима в английския език… или може би doch?! Най-довереният ми сайт в интернет (а вие дарихте ли тази година, за да продължи да ги има?) отново се притече на помощ със следната безценна статия. А нашият драг съавтор globusa, също вдъхновен от откритието, ме предизвика да напиша поема, “…в която римуваш месец със ен+първи, сребро с женско агне, портокал с хълм в Монмътшайър и особено – филм с тумор в бъбреците…” Е, кой би могъл да устои? Та-даааа!

Faring once a month
in the year (n+1)th

(where n is prime
but commits no crime)

was she to the lovely hill
of Blorenge
bathing in the sunset orange
of the era’s mill.

Scared by a nasty Wilms –
learnt about it in all those
recent films –
was she tender like a rose
while treading gently as a chilver
till the Moon grew silver.

Аплодисменти, хвалебствия и оди моля изпращайте загърнати в подписан чек.