Три истории от земния рай

Преди няколко (6? 7?) години вашият скромен автор спечели награда в конкурс за пътепис на тема ”Где е земният рай?”. Сега обаче въпросният осъзна, че издателството към което беше конкурсът и съответно издало пътеписа вече не съществува и не мога да го разпространявам наляво надясно както си искам. Съответно, препубликувам в блога.

Три истории от земния рай

Аз не съм пътувал навсякъде по света. Даже от Европа почти не съм излизал. Но знам къде е земният рай, бил съм там много пъти. Сега ще разкажа три истории от там.

Преди две години бях в Ирландия. Там, на средата на острова, има едно селце на име Кашел. Точно до селцето, на един хълм извисяващ се високо над равнината, се намират останките от древната крепост-манастир със същото име. Някога това място е било седалището на кралете на Мънстър – царство, заемащо южната половина на острова. Руините са много интересни, тук таме има запазени стени и сгради, каменни кръстове и една цяла-целеничка кръгла кула на повече от хиляда години. И там, в сянката на кулата се открива една чудна гледка към заобикалящите безкрайни зелени поляни. Виждат се и други руини – на едно малко абатство наблизо и на замъче в далечината. Цялата Ирландия е такава – като една зелена ливада изпълнена с древни руини. И, както си седях там сред величествения порутен манастир и се опитвах да свържа беглите си познания по ирландска история с това, що пишеше на табелките наоколо – аз усетих един особен порив на щастие. Щастието на изследователя, който открива нови места и изпитва този приятен трепет точно преди да научиш нещо много интересно. Същевременно – щастието на спокойствието, да знаеш че каквито и проблеми да имаш или да си имал някога – те са далеч от теб сега, ти си накрай света си и те всички нямат значение, единственото важно е изследването, новите неща и впечатления и прекрасното място, на което се намираш. Ето това за мен е земният рай.

Преди няколко години бяхме с двама приятели в Малта. На брега на юг от Валета са разположени “Трите града” – три слети селища, които са били центърът на живота и главно пристанище на острова преди кръстоносците да започнат строежа на огромната крепост Валета след като трудно, благодарение на серия от събития, които те определят като чудеса, – отблъскват с много кураж турската обсада през 1570-та година. Сега градчетата са запазили чара си и са особено приятни като място където виждаш истинския живот на малтийците и няма много туристи. И така – озоваваме се на центърчето на Биргу, най-голямото от трите градчета (прекръстено на Виториоза след прочутата обсада). Точно на площада, до огромната църква – всички църкви в Малта са огромни и красиви – има малка отворена зелена врата с малко сувенири и картички отпред. Влизаме да си купим картичка…и сякаш прекрачваме в друг свят. Оказва се, че вратичката води в нещо като безплатно музейче на града, където един мил старец веднага ни посреща и предлага да ни разходи из двете стаи. Старецът няма зъби, но излъчва толкова благост и такова желание да ти разказва историята на обектите в музея, че се понасяме по течението в една чудна, макар и малко несвързана история. Вече не помня историята, помня обаче как се дивих на това колко добрина струеше от този човек. В един момент на разваления си английски той запитва – а вие какви сте? Отговорът “българи” не го задоволява, пита ни в какво вярваме. Не е чувал и за Източно Православие, но след цялото ни обяснение какво представлява то – той казва “Ама значи и вие вярвате в нашата Богородица!” и в очите му се появяват сълзи. Отива до едно чекмедже и вади оттам едни кутийки и ни ги бута в ръцете. Съдържанието им се оказва по една юбилейна малтийска монета от преди 50 години с облика и благословията на Богородица. Занемели сме – подарък, за нас, задето му посетихме музея и вярваме в Богородица! Накрая все пак си взимаме картички и той, несвикнал с новите монети (Малта тъкмо беше минала на евро), се опитва да ни върне два пъти повече пари отколкото сме му дали. Записваме се в книгата за благодарности на музея, прави впечатление, че и другите посетители са били дълбоко възхитени от човека, а не от музея. Излизаме от малката зелена вратичка променени – току що сме срещнали безкрайно добър, истински свят човек. Ето, вътре зад тая зелена врата също е земният рай, защото там на едно дървено столче седи земният ангел. 

Преди десетина години – тръгнахме един летен ден с баща ми на север откъм хижа “Изгрев” в централните Родопи, качихме връх Карабалкан, нагледахме се на чутовните гледки от билото на втория по височина рид на Родопите и слязохме оттам към Чудните Мостове. В късния следобед тръгнахме да се прибираме по дългия път откъм Мостовете към главния път за град Чепеларе. Вървяхме си ние по каменистия път над малка рекичка в дъното на долчинката и ми беше леко на душата, току що бях видял незнайни чудеса, вълшебни гледки, страшни животни  (в този ден за пръв път видях отровна змия), а и съм бил тъкмо на тази 15-16 годишна възраст, когато хлапетата са особено впечатлителни. И тогава небето над нас започна да се смрачава, започнаха да се чуват първите грамотевици. Чували ли сте грамотевица в планината? Тътен, който идва едновременно от всички страни, който разтриса дърво и камък, който се прелива със следващия си другар в една безкрайна поредица от земетресения. И тогава заваля яростният дъжд. Порой, от който не можеш да се скриеш с дъждобран, вода, която пада от небето и от всичките ти страни така, че се сливаш с нея, плуваш прав. В този момент усещаш как се сливаш не само с дъжда, с гръмотевиците, а и с цялата прекрасна долина, с цялата природа, с целия свят! Иде ти да запееш от еуфория. Поглеждам баща си, който си върви до мен и от ръкавите му тече вода. Не мога да се отърва от усещането, че той е знаел през цялото време, че тук, насред тоз безкраен път и тази малка долинка, е скрито това неземно усещане.

Мокри до кости стигнахме до главния път, където веднага мина един човек с джип и ни взе до града. Не сме му махали, просто си спря да вземе двама мокри странници. Така е из планината, хората просто помагат. Така е в земния рай.

Бях в земния рай когато се разхождах с любовта на живота си из селцата на Бретан; когато обикалях с добър приятел планинските пътища на Албания; когато в раздрънкан влак гледах безкрайните степи на Украйна и пих чай от самовар; когато видях най-хубавата гледка на света от кулата на кметството в Сиена; когато ме духна морският бриз на ферибота между Африка и Европа; когато се докоснах до вековните гори и мъгливи езера на Ливония; когато си играх на археолог из руините на древната цивилизация на Сардиния;  когато един човек зад църквата-костница в Плевен ми разказа чудната история на града; когато се пазарих за пъстро одеало в мароканско дюкянче… Но това са само няколко истории от много, много други. За мен земният рай е навсякъде, където човек усеща неописуемото щастие от пътуването, изумлението от красотата на света или добротата на хората, вълнението от изследването на непознати места. Пожелавам и на всички вас да се озовавате по-често там и всеки път, като пътувате – да откривате земния рай за себе си на ново и ново място.

Ревю на всичките сериали по Нетфликс

Последната година беше странна. Като резултат от промяната на начина на живот, бай ви автора изгледа сууупер много сериали. И сега се чувства длъжен да предаде знанието нататък, улеснявайки вашия живот с ревю от по едно изречение на ВСИЧКИ оригинални сериали на нетфликс и Амазон прайм, дето изгледах или започнах, което да ви помогне и вие да си изберете какво да гледате в очевидно неприключващите дни на пандемия. Да, знам, страхотен съм, има за какво да ми благодарите. Да, знам, повечето е хейт. Първо Нетфликсът.

Stranger Things: носталгия облечена като хорър, дето всъщност не е хорър щото всички са винаги ок, освен като свърши договора на актьора.
Ozark: е от най-добрите трилърчета налични някъде в момента, само да нямаше дразнещи тъпи деца.
Lost in Space: е където искате да сте вместо да гледате тоя шит.
The Umbrella Academy: колкото и да не ми харесва целия жанр за супергероите, това е доста ок като негов представител.
Altered Carbon: ненужен хайп, слаб сериал за гадно бъдеще дето не вдъхновява по никакъв начин.
Another Life: да да, ейсега ще се гътне земята и едно семейство на двата края на вселената ще я спаси, освен ако не го спрат, не е спасило нищо още.
Mindhunter: никога не бях осъзнавал, че реалните кримки са супер скучни, добре че майндхънтъра ми отвори очите преди да ги затвори отново ОТ СЪН!
The OA: Child abuse is not sci-fi, няма нужда да се правим, че е.
13 Reasons Why: самоубийството не е тийн-драма, няма нужда да се правим, че е.
The Witcher: сериозно, затва ли беше цялата драма? Тоя свят е покъртително беден и скучен, макар историйката да почва ок.
Marco Polo: FUCK Марко Поло, долния лъжец.
Locke & Key: Деца, призраци, ключове, детска история.
Messiah: У Руси, на тва биха му казали “Бозъ”.
Chilling Adventures of Sabrina: Оказва се, че и дяволи и вещици не могат да направят американския хайскуул интересен.
Unbreakable Kimmy Schmidt: доста свежарска комедия, естествено изчерпала се по средата на многото си езпизоди.
The Ranch: скааапаното ранчо просто не свършва и не свъършва, искам да дойде гигантската корпорация и да го купи и да го превърне на тия фабрики дето убиват света, за да спре тая мъкa. Точно така, тоя сериал ме накара да съм на страната на корпорациите срещу малкия бизнес.
I Am Not Okay with This: тоя хайскуул обаче не е достатъчно експлоатиран като идея, уот иф…телекинеза?
The Valhalla Murders: Исландияяяяяя, убийствааа, искам ощеее…
Money Heist: Еми кой да знае, че най-добрия хайст-сериал в историята се случвал от няколко години по Испанията?
One Day at a Time: туй не бих си го пуснал сам, ама съпругата го гледа, по-ок отколкото другия шит в жанра едно семейство с тийнейджъри.
Manhunt: Unabomber: разказва тая добре известна истрия в твърде много епизоди.
The I-Land: нумеро уно в явно съществуващия жанр на фантастиката, в който някакви хора се събуждат на самотен остров и накрая не разбират защо (НХССНСОИНДНРЗ)
Dirty Money: йееей, корупция има не само у нас, йееей.
Santa Clarita Diet: канибализмът не е смешен, няма нужда да се правим, че е.
Everything Sucks!: да.
A Series of Unfortunate Events: безкрайно и направено за фенове на книгите, иначе сладурско за деца дето обичат гадости, които са всички?
Atypical: От една страна, доста весело представяне на живота на човек в спектъра на аутизма, от друга е доста гадничко да ти е гадно постоянно от това в какви засрамващи обстоятелства ще го вкара хайскуулът.
The Haunting of Bly Manor: хорър както си се прави, ма не мога да го догледам щото трябват специфични условия.
Maniac: оригинално, ок нетфликс, ето такъв шит очаквам от вас.
The Queen’s Gambit: Ех ако само Боби Фишер не беше откачен асоциален антисемит, ами вместо това сладка мацка преборваща патриархата, какъв хубав свят щяхме да имаме!
Peaky Blinders: О да, мафии бандити и убийства така както трябва да се направят тия неща.
You: крийпня с убийства, сталкване и излишна драма.
Dead to Me: убийството не е смешно, няма нужда да се преструваме, че е.
Social Distance: това повече дразни в момента, отколкото се асоциираш с него.
The Politician: Това сега открих че имало втори сезон, първият беше – какво ли ще стане ако в американския хайскуул има избори!
Sex Education: Ами ако в хайскуула говорим за секс, дали пък няма да е оригинално?
Snowpiercer: тоз влак го гледам в момента и направо ме влудява защо тия хора вдигат великата революция на влак, а не в бункер, примерно, и никой не ми казва!
The A List: НХССНСОИНДНРЗ номер 2
Norsemen: комедийка с викинги, доста по-смешно от очакваното.
The 100: Това има точно толкова епизода, да си ги гледат сами.
Age of Samurai: Battle for Japan: туй е ново новеничко, ама след един епизод доста бива, жапонци, мечове, тупаник а у.
Bridgerton: сериозно, някой би ли повярвал че съм гледал това? Прави сте, няма да го пипна.
The crown: дюуд…
Master of None: абе комендията не трябва да е мъка, нали, аз ли се обърках нещо?
Russian Doll: Малко разочароващо накрая ама вълшебна концепция, че и още ще има.
Final Space: туй е доста добро като за космическа анимация искам си третия сезон, много е важно!
Space Force: ох, аве тез хора си избраха клоун за президент и всички до един забравиха какво е смешно и какво не е.
The English Game: ако обичате футбол, доста бива, иначе сигурно никак, но понеже не съм бездушен робот няма как да ви кажа.
Emily in Paris: жанрът с чужденеца дето отива някъде сред странни туземци не се ли изчерпа някъде преди 1900 година?
Big Mouth: а ако в хайскуул всички са сууупер-грозно нарисувани? Да, това ще е ново!
Disenchantment: Туй е по-бързо и драматично Симпсънс във фентъзи сетинг.
Love, Death & Robots: да бе, нетфликсо, не че ме питаш, ама за това искам да ми отиват паричките дето ти плащам.
Paradise PD: Просто НЕ. И фемили гай хуморът се е изчерпал много отдавна.
BoJack Horseman: най-великия анимационен сериал правен някога, зарежи всичко и гледай Коня!
The Rain: ако датчаните бяха достатъчно дарк за да направят дарк, щяха да са направили дарк, ама те не са и имаме тая бозица в хиляди епизоди.
Dark: Еми…толкова е добро, че се сещаш че има огромни дупки в плота чак два месеца след като е свършило, щото още мислиш за него. И не е дарк.
3%: бразилците знаят как да илюстрират неравенството, макар че и то се изчерпва в някакъв момент.
High Seas: изненадващо ставаща кримка на гаден кораб
Tiger King: еееми доста познавателна илюстрация колко е зле света в който живеем, но трудно се изтрайва щото на фона има много прецакани животни.
Roman Empire: НЕ. От всички глупости за Рим правени някога, това е най-дебелото НЕ.
Dark Tourist: това ако се падне на телевизора през 2006 е ок за гледане, ама специално да си го пуснеш щото искаш…
Jeffrey Epstein: Filthy Rich: е те тва е ако сте пропуснали каква е тая драма и кой тоз епстайн, ама ако не сте е само гадост.
Evil Genius: туй е за интересен тру крайм, ама нали, 4 часа кой има.
Instant hotel: Това е което съпругата ви намира докато галите тапирите в Централна Америка и чието доглеждане сте заслужили напълно.
Patriot Act with Hasan Minhaj: аве готин е Хасан амаъъъ тоя формат не е за тука, супер е странно.
Dirk Gently’s Holistic Detective Agency абсурдистка фантастика, доста жалко че е само 2 сезона, историята имаше накъде да расте.
Kingdom: Абсурдна идея, ама почвам да разбирам що целия свят си припада по корейски неща, там ги правят на друга планета.
Travelers: тез въобще не пътуват там дето трябва.
The End of the F***ing World : И аз като бях тийн си мислих, че ще свърши света и той свърши точно толкова, колкото и в тоя фъкин сериал.
Troy: Fall of a City: това знам, че всички вече сте го гледали, няма нужда от моето мнение.
Nightflyers: Хайде да цоцкаме от славата на ДжРРМ с някое от по-тъпите му произведения!
Lupin: ми доста обещаващо засега, европейците знаят как да направят кримките като хората.
Tribes of Europa: това сега е чисто ново и е с доста тъпа идея (а може би аз не обичам разединени Европи?), ама изненадващо им се получава ок.
After Life: ми не е смешно, ама в 2021 то кое е, някакво ок като ежедневна драмичка с доста малко епизоди.
Рагнарок: Само един епизод гледах, ама еййй, браво ве, норвежците спасяват планетата весело.
Formula 1: Drive to Survive – имам чувството че спортните докута трябва да се правят след като спортът е умрял, и имам чувството че това е направено на тоя принцип.
Аниметата няма да ги описвам, освен едно:
Aggretsuko, сладуркса история за панда дето я тормозят на работа.

Да научим нещо от… маите?

Днес ще зацикля по един сериозен въпрос, който обаче е толкова далечен от ежедневието ни, че четете само ако ви се чете за далечни цивилизации. И тъй, гледали ли сте някога някой от безбройните научнопопулярни филми на тема колапса на цивилизацията на маите? От години аматьорите по темата търсят отговор на въпроса какво се е случило в един момент на тия пусти маи, че са спрели да строят огромни пирамиди и малко по-късно са зарязали градовете си. Хвърчат насам натам теории за вулкани, инвазии, епидемии, метеорити, суши и катастрофи. Обаче, ще ви издам една тайна – видите ли такъв филм – да знаете, че най-вероятно е сензационалистка глупост, обясняваща всичко с любимата теория на създателя си и често пропускаща да попита какъвто и да е индианец или дори мексиканец. Но какво все пак се е случило, че тия маи все пак са колабирали така? Сесар, гидът ми в Тикал разказа, че маите са си строили всичко от камък и стуко, което се правило от варовик, който се пече на висока температура. В момента обаче, в който варовикът свършил, маите спрели да строят, а придружаващата еко-катастрофа от горенето ги принудила да се махнат оттам. И като гледаш загладените ъгли на огромните пирамиди и колко измити от хилядолетия дъжд са всичките стели и релефи – обяснението на Сесар е напълно логично. Самият Сесар обаче е нисък, мастит, бузест – и както сам отбелязва – един красив маянец. Това, което обаче той пропуска да отбележи, е че той е едно противоречие – как тъй след като маите са изчезнали, насред второто десетилетие на ХХ век един от тях ме развежда из руините?

Истинските изследователи на маите сега биха се подсмихнали под мустак, защото всъщност тъй нареченият колапс е мистериозен, но далеч не толкова внезапен, страшен или – най-вече – финален, колкото думата предполага. Просто периодът на класическите маи свършва и е заменен от периодът на следкласическите, някои градове (най-вече Тикал) западат, а други – особено тия в Юкатан и в планината – тепърва започват да се развиват. Всъщност, това което повечето хора си представят като се каже “цивилизация на маите” са пирамидите на Чичен Ица, построени след тъй наречения колапс, а последният независим град на маите пада под испански контрол чак през 1697 г и се намира на някакви си 40 км от древния Тикал. Тука обаче идва момента, в който да спасим любимия ни блог от затъване в чревоугодство и да го върнем в полето на философията. И тъй, след всичко, което съм изчел и изгледал за тия маи и след това което видях наживо там обаче у мен се промъква едно съмнение. А именно, ние задаваме грешния въпрос. Ние сме представители на европейската цивилизация и множество други, които са се влели в нея или са я повлияли по някакъв начин. Дори да се броим частично за връзка с ориента (макар че всеки българин веднага ще отрече това, дори устата му да е пълна с дюнер) ние пак сме повлияни от класическите цивилизации на древността. За нас времето тече напред, хората се раждат и умират, същото с градовете, държавите и цивилизациите. Съответно когато някакви хора си зарежат всичко, което са правили – виждаме колапс. За маите обаче времето е съвсем друго – те са ималли календар започващ хиляди години в миналото и отиващ хиляди години напред в бъдещето. За маите те самите (а и ние сега!) живеем в четвъртата хилядолетна епоха от началото на света. За маите – времето е циклично. О, циклично, супер, мейкс сенс, нали – викате си и си представяте как някакви неща случили се някога (чума, например?) се повтарят. Да, ама това изобщо не е достатъчно, за да се откъснем от собственото си обусловено от цивилизацията ни мислене и да си представим истинската цикличност като начин на живот. Представете си, как изглежда живота и мотивацита на човек, ако знаеш, че бъдещето е определено в някаква степен от миналото и че твоето мизерно съществуване няма да го промени. Представете си, как протича всеки ден, ако вярваш предварително, че тоя ден си има цел и тя е – примерно да береш царевица, да участваш в ритуал или пък – да си седиш вкъщи, защото е денят за война на комшиите ти. Представете си, колко по-лесно се понасят всякакви гадости, и приемат всякакви загуби ако знаеш, че те са предопределени, както е предопределено, че ще отминат. Представете си цяла цивилизация на хора, които могат да губят с достойнство. Представете си – как смъртта е маловажно събитие в един такъв начин на виждане на света, затова с готовност отиваш на война когато му е времето, а пък ако вземе, че стане тъй че ще те принасят в жертва – можеш разбираемо да го впишеш в светогледа си. Но може би не става дума само за смъртта на човека, а и за тази на града, държавата, цивилизацията? Та тогава – как можем да говорим за колапс, ако за самите хора преживели (или пък не) въпросния – той е просто поредното логично и последователно събитие? И тъй, когато дошло времето градовете да си умират, естествено някакви хора се борили срещу упадъка, но на всички било ясно какво става и колко логично и очаквано е то. Да губиш е част от света.

И когато идват испанците на Алварадо няколко века по-късно, реакцията е подобна – след неуспеха на войната идва примирението, дошло е времето на испанците, а маите стават селяни копаещи каквото е нужно в момента на господарите. И тъй, при истинския сблъсък на цивилизациите, цикличната го е отнесла здраво от праволинейната, нали така? Отговорът на този въпрос е безспорен. И все пак, някакси, точно тия хора, тривиализирали съществуването си до такава степен – са оцелели много по-истински, отколкото повечето други народи на предколумбова Америка. Днес маите са вторият по население индиански народ на целия Американски континент и единствените, за които може да се каже, че броят им е по-голям отколкото при идването на Колумб. Защото в техния цикъл възходите и паденията идват, отминават, пак идват, но оцеляването никога не изглежда да е било застрашено – защото винаги ги е имало, и съответно винаги ще ги има. Та истинският въпрос за мен не е какво е причинило колапса или дори дали го е имало – а какво може нашата цивилизация да научи от древната цивилизация на цикличното време. В момента човечеството, водено до голяма степен от нашата забързана напред цивилизация – е изправено пред няколко кризи, от пандемия до неизбежното вече глобално затопляне. Дали сме готови да се справим с тях, по начина по който сме се справяли с всичко досега? Нашата цивилизация никога не е губила цивилизационна битка; маите са губили много пъти, и са оцелявали, и са процъфтявали.

Извънредна кухня

Знаете ли какво му трябва наистина на този блог, уважаеми наши двама читатели? Да, извън каквато и да била форма на редовно обновяване, разнообразие от теми, нов дизайн и още автори? Кулинарни рецепти, разбира се. Точно това и ще получи.

И знаете ли защо? Защото в тази крива година, в която нищо не е както трябва, докато светът се готви да посрещне втората вълна от тъпата корона, аз смятам да споделя с вас част от това, с което реших поне проблемите на тялото си – разбира се, не и на духа – по време на първата. Умирайки от скука покрай цялата изолация и нямайки нищо по-интересно за снимане, през тези няколко месеца на генералски забрани, неяснота, истерия и нека не забравяме безпрецедентност, аз напълних телефона си със снимки на готвенко. И ще ги споделя с целия интернет. Подредени са в няколко раздела, съдържат кратко описание, рецепти при поискване.

  1. Ергенски гозби. Когато нямате нито време, нито желание, но се уважавате прекалено много, за да ядете junk.

2. We’re all in this together
“И това ще мине” – си повтарях често, и когато мине, искам някои заведения да продължат да съществуват. Заради което поне веднъж седмично си поръчвах от някое от тях, макар че като правило не си поръчвам храна у дома. Но безпрецедентност и така нататък… Както се вижда, няма чак толкова много заведения, на които да държа, но с радост заявявам, че и двете оцеляха.

3. ВегАнщини и др. природосъобразни манджи.
Говорейки за безпрецедентност, реших, че няма да има по-подходящ момент да разширя малко кулинарната си география и да посегна към безмесните манджи. Всеки опит тук съм отделил в собствена галерийка, защото бях толкова изненадан от себе си, че документирах всяка стъпка.

4. Печива. Докато във Великобритания пускаха да работят пенсионирани преди векове мелници и преоткриваха рецепти за бананов хляб, то в България брашно имаше в изобилие (след първоначалния щурм). Време беше за някои основи на пекарството…

И едни изстрадали кифлички за цвят. Дори няма да ги коментирам, толкова ме е срам.

5. Изгъзици. Когато решите да си поиграете с храната или, с други думи, когато толкова ви е писнало от всичко, че искате да изгубите 2 часа от живота си в кухнята.

Както предупредих в началото на този глупав пост, и това ще мине. Е, мина, генералът вдигна бариерите и на 13-ти май се завърнах в офиса. Да вървиш по улиците и да се возиш в транспорта все още бяха обвързани с едно натрапчиво, гузно чувство, че си някъде, където не ти е мястото… Ето първите ми две снимки, след като извънредното положение беше заменено с изключително изобретателната формулировка “извънредна епидемична обстановка”.

Толкова засега. Оставям ви с размисли за същността на дюнера и неговите лечебни свойства върху човешката душа. А в следващия епизод ще ви разкажа малко и за другите, по-видими щети от извънредните неща…

Пътепис от дивана

Десет дена в пълна изолация зад мен, неизвестно колко пред мен. Светът е затаил дъх насред най-ужасното бедствие, случвало се от много време насам. Вирусът не подбира, всички трябва да си стоим вкъщи и да мием ръцете постоянно. Тая пандемия дойде в най-неподходящия момент, насред важен период в живота на вашия любим автор, който трябваше да сменя града и държавата в които живее. Е, смених ги, но багажът остана на стотици километри от мен, да чака по-добри времена. Ден след ден снова из празния си апартамент и се притеснявам да не хванат близките ми чумата, да не я хвана и аз, за прехраната, за багажа, за кризите които тепърва ще настъпят, за работата си и бъдещето на целия уплашен свят, точно както всички вас. Но има и още едно притеснение, един ужас, който ме застига и не ми дава мира: свършекът на световното пътуване. Щастливият живот на пътешествениците – и мен в това число – е в пълен застой. Не се знае кога ще може да се пътува пак и дали пътуването ще прилича на това, което беше допреди само месец; въпреки оптимистичната прогноза на колегата хипстър, вече съм сигурен, че светът на пътешествията ще се промени изключително много. Вероятно за мнозина това са бели кахъри и фърст уърлд проблеми, и така да е, в момента просто не мога да мечтая. Досега не си бях давал сметка, колко важна част от живота ми са мечтите, и колко повдига настроението да си отвориш вечерта с чашка винце пътеводителя и картата на Гвинея Бисау и да си измислиш пътешествието там някога. А сега изпитвам ужас, че Гвинея Бисау може да е завинаги затворена за мен, напълно недостъпна в един свят без самолети, визи и туризъм.

И тъй до вчера. Вчера си казах – стига лиготии, светът е такъв, какъвто е, човекът е свръхадаптивно същество, а аз се имам за по-адаптивен от средното. Не се знае кога и как ще се пътува, не мога да си мечтая по стария начин – това не е причина да не измисля нов. И тъй, реших да отида на виртуално пътшествие. Хванах си виртуалния пътеводител и въображаемата раница и се качих във въображението си на безкрайнодългия автобус от Лима за Куско, където пристигнах най-накрая тази сутрин. Избрах Перу, защото дори в опимални безпандемични условия пътуването до там е трудно, скъпо и времеемко и вероятно щеше да ми отнеме години да се добера така или иначе. Отварям Гугъл Стрийт Вю и директно излизам на автогарата в Куско, започвайки разходката си. Куско е разположен на 3500 метра надморска височина и вървенето би трябвало да изисква усилия, затова бавничко цъкам напред; все пак имам опит с такава височина и знам, че ако не си напрягам организма твърде много няма проблеми с нея. Много близко до автогарата е паметникът на Пачакутек, вероятно най-великият владетел на империята на инките и главна причина сега всички да са чували за тях, а не за империята Чиму, която дотогава е била най-силната местна държава. Тука се сблъсквам с първата пречка пред разглеждането на света със стрийт-вю, а именно че то е от нивото на улицата и високият паметник не се вижда много добре. За щастие има и едни панорамни снимки по картата, които помагат да се види по-добре. Помагат и човек да се потопи по-добре в атмосферата, защото както всеки, който е бил високо в планината знае, по такива места облаците препускат страшно бързо и светлината се сменя постоянно и ето, всяка снимка е с различна светлина. Продължавам нататък по Улицата на Слънцето, главния булевард на града. Въпреки помпозното си име, тая улица не напомня с почти нищо за славното си минало, когато процесиите на инките са минавали през средата на столицата по нея. Оградата между двете платна е с интересни фигури от инкската митология и изкуство, докато от двете страни се редят дюкяни, автосервизи и така характерните и за Гватемала институции с големи, поне триредови имена, помещаващи се на горния етаж на съборетина. Всичките коли са японски, Хондата сивик е масовото превозно средство и все пак трябва да отбележа, че моята разходка във виртуалното пространство ме връща и седем години назад, снимките са от 2013 и сега може да е друга ситуацията.

Църкви и дъгички.

Ето ме и в сърцето на стария град, огромният площад Плаца де Армас, с градинка по средата и серия от колониални фасади и църкви отстрани. Из целия площад се веят знамена като дъгата, градът изглежда много дружелюбен към ЛГБТ. Бърза проверка обаче показва, че това е просто знамето на града от много години насам и разликата със знамето на ЛГБТ е, че тука има една светлосиня ивица в повече и общият брой ивици е седем, а не шест. Искали да го сменят, защото се бъркало, обаче хората си го обичали и знамето останало. Пред катедралата има тълпа от народ, и въпреки че искам да я видя и отвътре, сега да тръгна да търся снимки ще ми наруши усещането за потопеност в разходката, затова мисля да я пиша затворена щото е неделя. Отвън си изглежда точно като масивна испанска барокова катедрала, само че е на платформа със стълбички. И тя, и другата голяма църква на площада са построени на мястото на важни бивши храмове на инките, когато конкистадорите завладяват града през 1535 година решават, че веднага трябва да се заемат с изтриването на местните вярвания и замяната им с католицизъм и първата им работа е да съборят де що има сграда по центъра и да я заменят с църква. И двете църкви са в – явно характерния за региона червенокафяв отенък, същият може да се види и в хълмовете наоколо. Малко неприятно качество на виртуалната разходка е, че докато се мотае човек по площада – понякога цъка някъде и се телепортира от другата му страна или дори на съседните улици, но все пак му отделям към 40-тина минути, колкото бих очаквал да отделя и ако бях там, чета табелките и дори си заплювам екскурзия до близкото селище Олянтайтамбо. Сега обаче не мога да тръгна по пешеходните пътеки и – няма какво да се прави, подхващам големите улици нагоре, към други църкви и – евентуалната възможност за гледка. След мъчително завиване по разни улици – ето ме най-накрая и на хълма. Има още една църква като долните, платформа за гледане на гледка, мирадор както му викат местните – но до него аз нямам достъп. И отново ме спасяват снимките на другите хора. Голи червени хълмове и бяло-пъстрият град отдолу блестят на фона на небе покрито с перести облаци. Тука на тоя хълм се забелязват и останки от древна стена – първият обект с пред-испански произход, който виждам.

Разбирали са си от работата бай инките.

Хайде пак надолу, че на едно площадче в центъра ме чака Дванадесетостенния камък, отново част от стена и един от най-известните примери на майсторството на инките да нагласят камъните перфектно един в друг без мазилка така, че те да станат монолитна стена. Инкските останки са из целия град и същевременно…никъде не са ми достатъчно, парче от стена тук, два камъка там, изобщо не стига. Картата ми предлага да обиколя един вътрешен двор на богата вила от колониалните времена, та се разхождам малко из спокойствието и. Проблем на този метод на “пътуване” обаче е, че не срещам хората, дори когато ги има лицата им обичайно са скрити; може би една добра подготовка за пътуванията в епохата на “социалната дистанция”? Все пак почти всеки човек, който се вижда някъде наоколо е със силно характерни “индиански” черти и пъстри метсни облекла. Някакво хубаво е това, че местните хора се обличат по техния си начин, а не само с дрехите на колонизаторксата цивилизация. Още едно хубаво площадче с градинка, и още едно, и още едно – градът изобилства от приятни закътанки местенца където дядовците да седят на раздумка по пейките. Пазарът Сан Педро е големият градски пазар. Снимките извътре ми разкриват картина, много подобна на видяната от мен в Гватемала – пазарите на Латинска Америка са изобилни, напомнящи на арабски и съдържат същите плодове и зеленчуци, на които сме свикнали ние, но всеки един от тях изглежда по напълно различен начин! Малки зеленикави банани, зелени топки, които са напълно узрели портокали, топчести авокада, издължени ягоди, всичко това го има в кусковския покрит пазар.

Високо в планината над града има няколко инкски руини и за финал решавам да “хвана такси” и дори си го избирам – не мога на тая височина да качвам няколко километра по стръмен баир. Телепорт до крепостта Саксайхуаман на хълм високо над града. Руините отново не изглеждат впечатляващи, макар че тука определено има повече останки, отколкото където и да е из града. Тук обаче е мястото с истинска гледка към заобикалщия свят, към Куско, но и към планините зад мен. Страхотна цивилизация са били инките и на още по-страхотно място са си построили градовете.

Трудно се познава че туй е 800 метра над Мусала

Слизам обратно до града с телепорта и решавам да се помотая още мъничко из малките улички, някак да го усетя по-добре. Приятни кълдъръмени улици нагоре надолу по хълмчета,малки дюкянчета продаващии всичко, хора тръгнали по своята си работа. И тъкмо, когато си мисля че…абе хубава разходка стана, ама нещо…ми липсва, нещо, което не мога да определя – и на ъгъла на 420 arco iris изведнъж съзирам това, което ми осмисля цялото виртуално пътешествие – една сладурска лама, чака пред магазин. Точно нещо такова бих очаквал да ми се случи наистина и да го запомня и разказвам, първата ми непринудена среща с лама. С тая картинка виртуалната разходка успя да ме спечели наистина, па макар и в последния момент. През седмицата ще си обиколя местата край Куско, а другата неделя – напред към Ла Пас.

Ламаааааааааааааааааааааа

И тъй, открих, че има начин малко да се преодолее липсата на пътуване и улекотих своя фърст уърлд проблем във времето на световната изолация. Не знаем какво ни очаква в бъдеще. И все пак остава надеждата, че любознанието, непримиримия дух и жаждата за красота ще надделее и някой ден ще можем пак да се насладим на прекрасния ни свят без екрана на монитора.

На попрището жизнено в средата…

И тъй, уважаеми наши трима читатели, един от любимите ви автори навърши скоро преклонната възраст от 34 години. Едно от нещата, които човек прави с одъртяването е да си спомня с носталгия младите си години, останали толкова далеч назад. Какъв съм бил аз на седемнадесет? Пълният лигльо, със самочувствието на всезнайко е добро предположение. Най-слабият на всички компютърни игри също е добро предположение. Но с изненада открих, че всъщност Седемнадесетгодишният Мен е оставил след себе си цяло литературно произведение. Изненадата е от това, че наистина е писано точно на средата на сегашния ми живот, иначе естествено винагии съм помнел че го има. Не е велико, но през годините току изскача и изиграва своята важна роля в този живот, който така неуловимо се изплъзва измежду пръстите ни…Ех, старост-нерадост. Но да не се отплесвам пак, заповядайте да прочетете какво съм писал педи цели Седемнадесет години в края на десети клас. Накрая има и илюстрация от оригиналния текст.


Отражение


Една нощ в началото на юни порът Кънчо внезапно се събуди от сън. За негова изненада обаче не успя да заспи отново, както се бе случвало винаги досега в такива ситуации. Кънчо излезе от хралупата да се поразходи под сиянието на луната. Тя беше в средата на първата си четвърт и светлината и беше достатъчно силна, за да откроява тъмните сенки по гладката повърхност на езерото. Това езеро беше близо до хралупата и при разходката си Кънчо неусетно се бе озовал на тревата до него. Той пристъпи внимателно по песъчливия бряг до водата и се изправи на задните си крака – изкуство, което не беше толкова типично за поровете, колкото за невестулките и хермелините, но в което Кънчо отдавна се беше усъвършенствувал. На повърхността на водата леко се поклащаше неговото отражение. Кънчо, като един интелигентен горски хищник знаеше много добре, че когато минаваш край някаква водна плоскост отряжението ти се вижда там. Но тази нощ именно интелигентността му дойде в повече и той започна да си задава въпроси, на които никои в тази вселена не би могъл да му отговори. “Защо ако му намигам с дясното си око той ми намига с лявото? Значи не е мое точно съответстващо копие, значи отражението ми може би има собствени мисли и чувства, собствена воля, собствен живот?” Стори му се, че освен замислено-съсредоточено отражението му гледа и малко ядосано. “Може би го е яд на мен, задето съм го събудил и довел на езерото толкова рано?” Появи се и една плашеща мисъл – “Дали аз съм оригиналът или отражението? Дали той не е истинският пор, а аз просто отражение в неговото езеро? Какво ме накара да се събудя посред нощ и да отида до езерото? Може би другият пор е пожелал това и аз като негово отражение е трябвало да отида?” Странните въпроси продължиха да изникват през цялата нощ: “Дали нашият свят не е отражение, обвивка на един друг свят, до който ние не можем да се докоснем? Дали моят живот е наистина мой или просто е отражение на нечий друг? Дали животът не е прелюдия или звършек към нещо по-голямо или може би поредната фаза от вечно продължаващ цикъл, чийто смисъл е заложен в самото съществуване на вселените и не може да бъде проумян от едно нищожно създание. Дали животът не е просто сън, който някой друг или самите ние сънуваме и ако е така дали героите в нашите сънища имат свой собствен живот?” “Дали животът на отражението ми е същият като моя или съвсем различен? Дали нашите мисли и чувства, нашите мечти съвпадат? Дали отражението ми в езерото, в рекичката и в дъждовните локви е едно и също или са безброй различни, всяко от които обитава своя собствена вселена? Дали съдбата на всички ни е обвързана, дали всичко, което правим той и аз не е част от един неизразимо велик замисъл, който обхваща всички вселени? Или може би би всяка вселена поотделно има собствен смисъл, различен от останалите? Може би аз и той не можем да мислим по един и същ начин, защото различното ни мислене, идеи, мечти са заложени изначално в различните смисли, развития, бъдеща на нашите вселени.” Така замислен, непомръдващ, Кънчо стоя на брега чак до зазоряване. Ако някой учен бе наблюдавал поведението на Кънчо през тази нощ би обяснил, че в края на пролетта започва размножителния сезот при дребните хищници и затова се наблюдават странности в поведението на мъжките екземпляри. И разбира се това би било напълно погрешно. Хората обичат да си обясняват и опростяват нещата и затова никога не биха могли да разберат мислите на Кънчо. Някъде в една друга вселена и едно друго времепространство на брега на едно друго езеро седи един друг пор и наблюдава отражението си. Може би той е единственият, който би разбрал Кънчо в този момент, защото неговите мисли са му познати. Може би тази друга вселена е нашата вселена и това друго езеро и този друг пор се намират на нашата планета Земя, където тази нощ луната бе в последната си четвърт.

Тъй де, не по-добър художник от писател.

Тапири

“Without litter, Belize will glitter!” – пише на няколко места из автобуса. Шофьор с раста ми казва – “Тука е” и автобусът спира насред нищото, излизам и той изчезва в облак прах. От едната страна има джунгла, а от другата – поле и още джунгла, по средата прав път до двата хоризонта. Срещу мен, от страната на джунглата е порталът на Белизкия Зоопарк.

Вход у джунглата

Белизкият зоопарк не е като нормален зоопарк. Примерно – зад портала няма нищо, освен черно пътче навътре в джунглата, което след няколкостотин метра води до изсечено пространство с табелки написани на ръка, които указват къде е входа. Още тука започва да ми се вижда, че всичко е някак много по-уютно и интимно отколкото в другите зоопаркове. На входа ме посреща дружелюбен човек, който пъха багажа ми в Шкафа (където е и нечий друг багаж) и на когото казвам, че искам “The tapir experience”. Отговаря ми – чакай да видим кой е на работа днес и вади телефона. “Лорънс? Лорънсе, меен, на работа ли си днес? А кой друг е? Е как така никой ве меен…добре, няма значение – има тука един, иска дъ тапир експириънс, ще го заведеш ли? Супер, кога? Когато дойдеш? Ок, ще му кажа.” И тъй, зачаквам Лорънс да се появи и да ме заведе да погаля тапира. Очакванията ми не са много високи, защото по принцип цялата институция на зоопарковете ми е малко съмнителна, животни затворени в клетки за нашето наслаждение – етически ми бърка по места дето не обичам да се бърка. Но това е единственото място в света, в което мога да се докосна до едно от любимите си животни, затова трая. И това се оказва едно от най-добрите решения в живота ми.

Ейго след малко и Лорънс, симпатичен момък с така характерния за цял Белиз (държава в която прекарах около десет часа ама вече се изживявам като пълния експерт) мешан многонационален вид. Лорънс, хванал кофичка с моркови в ръка ме повежда право към тапирите, които са направо до входа. Пред всяко ограждение има мила табелка разказваща малко за животното със същия бял ръкописен почерк. Шарон лично ги била правила. Лорънс ми разказва, че Шарон Матола е основателката и директорка на зоопарка, направила го с цел да се предпазва чудесната природа на Белиз, да се грижи за животни дето не могат да се грижат сами за себе си и да се окултурява населението на страната за природата и нейните представители. Оппаа, тоз зоопарк почна да минава от другата страна на моралната монета, макар че – мисля си – нормално е да се хвалят, няма нужда да се връзвам на всичките им хвалби. Все пак виждам, как Лорънсчо изпитва истинско преклонение говорейки за Шарон.

В началото на тапирената част има трогателна ръчно-написана възпоменателна табелка за Април. Април е най-известната тапирка в света и единственият тапир със собствена статия в Уикипедия. Историята е следната: Имало през 1983 година някакъв екип, който снимал документален филм с белизки животни. Като част от екипа тук дошла и естествеоизпитателката Шарон, за да се грижи за животните дето снимат. След края на снимките и казали – да прави с тях каквото иска. Но на нея и било ясно, че повечето от тях са вече опитомени и не могат да оцелеят в дивата природа и тя решила да направи нещо като приют/зоопарк в който да се грижат за тях. По същото време някакъв човек намерил малко тапирче обездвижено и давещо се в една река. Понеже бил чул, че щели да отварят приют, го взел и го докарал. Тапирчето било много болно, имало инфекция с червеи и почти не можело да се движи, а все още нямало реално нито приют нито зоопарк – затова Шарон го взела в своята колиба и се грижела за него месеци наред. С помощта на лекарства и бананови шейкове Април (защото била родена на 27 април) постепенно живнала и станала най-веселото, игриво и дружелюбно бебче. За рождения и ден след година вече имала собствено заграждение, а след две години – поканили местните деца на парти и похапвала торта. Април и нейния дружелюбен характер бързичко се прочули и скоро цял Белиз се стичал тук да си поиграе с нея, да и даде банани и да научи повече неща за тапирите. А рожденния и ден станал такъв международен хит, толкоз знаменитости от цял свят се стичали да я срещнат и да популяризират каузата на зоопарка и тапирите, че станало напълно естествено да обявят 27 април за международния ден на тапира. В по-късните и години усилията на зоопарка и активистите в Белиз започнали да се забелязват и сега средата на тапирите е доста по-добре опазена, причинчването на вреда на популацията е ужасно престъпление, хората вече не са пълни със страхове и предразсъдъци, по пътищата има знаци и легнали полицаи дето също покачват сигурността им, а Април имала нужда от няколко торти, за да нахрани себе си и стотиците деца стичащи се на рожден ден. Април починала кротко в съня си на 31 Октомври 2013 година, доживявайки достолепната и нечувана сред тапирите възраст 31 години. Оттогава минали няколко години, в които Зоопаркът нямал своя весел талисман. И тъй стигаме и до днес.

Април и Шарон на характерните ръчно правени табелки.

А днес Лорънс вече вика “Инди, Инди” през нещо като ниска оградка. Тапирът Инди – идващо от селцето Индепенденсия, където бил открит – обаче нещо не е в настроение и лениво ни поглежда отдалеч и продължава да си дреме. Всяка животинка си има огромно заграждение на парченце от джунгла с полянка по средата, а тапирите си имат и малко индивидуално езерце. Защото ходят по нужда само във водата, не могат без вода – обяснява Лорънс. В следващото заграждение пък тъжно седи Булетхед – наречен така, защото бракониери го застреляли в главата и той ослепял. Булетхед е много възрастен освен това е болен в момента и не яде – казва ми Лорънс и в гласа му проличава силно притеснение, докато кроткият тапир си лежи точно до купата пълна с плодове. Не го безпокоим. Следващият тапир е Сейбо, кръстен на дървото Сейба характерно за региона. Сейбо е общителен, обаче неговото заграждение няма излаз към пътеката и той ни гледа отдалеч. И така, стигаме до последното заграждение и края на пътеката. Фуего, казва Лорънс и към нас стремително се затътрузва дебеличък тапир. Фуего е на пет години, бил намерен самотен без майка си след горски пожар, оттам и името. Като го довели в зоопарка вендага се харесали с тапирката Навидад, която била малко по-голяма. Сега живеят заедно и очакват първото малко тапирче да се роди в зоопарка. Навидад също подава хоботче любопитно от колибката, обаче е по-срамежлива. Фуего обаче е страхотен! Общителен, игрив, усмихнат (това трудно може да се твърди за тапир, но всъщност се усеща), Фуего веднага идва и започва да ни обдушва с хоботче. Внимателно, казва Лорънс, обичат да ги галят по главата, но хоботчето е много чувствително и да гледам да не го докосвам само ако той сам ме пипне с него. Даваме му и от морковите, които са нарязани така, защото макар тапирите да имат голяма уста, зъбките и гърлото им са малки и предпочитат храната по-наситно. Тапирите в Белиз са тапири на Беърд, един от петте известни вида тапири и най-големите на американския континент. На размер и вид са като високо, сиво и особено елегантно прасе с дълъг нежен нос и бели връхчета на ушите. Кожата е твърда и дебела, козината е сравнително къса и рядка, докосването е като нищо, което досега съм пипал. А каква радост само излъчва! Скоро морковите са забравени, но Фуего продължава да иска и да се къпе във внимание, даже и Навидадката вижда колко е хубаво и плахо приближава за няколко усърдни погалвания по четинката. Отнякъде се появява и друга група туристи и Лорънс започва всичките обяснения наново, докато аз просто се оставям на междувидовоото общуване изразено чрез чесане по твърда козина зад уши и подмятквания на хобот наляво-надясно. Другите туристи питат не е ли опасно – как пък нито за секунда не ми хрумна че това добродушно животно може да е опасно по някакъв начин, затънали в ежедневието си хората ни е страх от много асбурдни неща. Лорънс обаче разказва, че някога е имало големи предразсъдъци и хората са мислели, че тапирите са опасни и са ги избивали; въпреки това, най-голямите опастности пред вида са безконтролното обезлесяване и пътищата и това, че особено в съседните страни не се взимат никакви еко-мерки за опазване на вида. След няколко минути от тая магия Лорънс вика, че е време да ги оставим на мира, защото тапирът все пак е вечерно и нощно животно и съответно не е добре да се възбужда доста през деня, обърква му се режима.

Туй беше, взимам си довиждане с Фуего и Навидад, които ме изпращат Десет минути или половин час от най-вълшебните в живота ми. Дори само това нещо си струваше да се замъкна чак до Централна Америка. Нататък зоопаркът продължава в същия приятен дух, всяко животно си има име, история и ръчно написана табелка, на която се представя. Маймуни, тукани, диви прасета, коатимунди, орли и лешояди, ягуари и разни други видове диви котаци, всички си живеят в големи отрязъци от джунгла, а хората обикалят по схлупена пътека от храсти и дървета, усещането е сякаш аз съм в тунел или клетка, а животните са навън. Групи деца съвсем самички тичат насам натам и сочат кой какви мустаци има. Накрая има и най-миличкият гифт-шоп правен някога, където освен китайските плюшени животни и магнитчета има и съвсем истински местни картини на животните от зоопарка, книжки с историята на тапира Тамбо или ягуарчето Пат, но и двамата са понастоящем в зоопарка и където можеш да организираш събитие и среща с любимото си животно. Питам си чинно парите от гифтшопа къде отиват и получавам отговора, че някаква част отиват за консеврвация на животните и тяхната среда, а друга – за животните в зоопарка; И двете опции ми харесват и изхачвам почти 100 долара в сувенири свързани с тапирите.

Излизам и докато чакам някой бус да се появи по пустия път се чудя – защо това приключение ми хареса толкова. Тапирчетата са невероятни, това е ясно – и все пак, защо съм толкова, толкова щастлив? И тогава ми просветва – туй не е само щастие, туй е и надежда. Оръфаният, бедничък и малко мизерен Белиз, в който обаче автобусите те призовават да не хвърляш боклук, в който единствената триетажна сграда в столицата е центърът за борба с промените в климата, в който легнали полицаи и пътни знаци се грижат пътищата на горските животни да са по-важни от високите скорости на колите и в който го има тоз прекрасен зоопарк обучаващ поколения деца да растат в близост с животните и да обичат природата…е едно от малкото места в света, където популацията на дивите животни расте, където видовете стават по-малко застрашени и където общество, държава и частни бизнеси едновременно полагат усилия да са в хармония с природата. Надеждата която изпитвам, е че щом у Белиз може, значи може би не е късно и за нас, за целия останал свят? А не живеем ли в прекрасен свят, който си струва да бъде запазен?

Мъдростта на зоопарка.

Една безмислена класация

Уважаеми трима читатели, на вашето внимание представям напълно субективната и пристрастна класация на Европейските столици по хубост, произведена от любимия ви пътеписец след скорошното посещение на последната от въпросните столици. Да, можех да ви дам собствената си дефиниция за изкуство и да ви обясня колко сте низши харесвайки нещо друго, но вместо това реших да ви затормозя събуджайки несъгласието ви с тая класация.

45. Прищина. Няма нищо хубаво, нищо столично, нищо дори бегло представително. Има паметник на Бил Клинтън под реклама на чипс върху панелка. И мирише на боклук, пушек и пушек от горящ боклук.
44. Кишинев. Олицетворение на безличността и скуката, няма и една забележителност. Поне не смърди.
43. Подгорица. Офф, толкоз да няма нищо някъде, селце обърнато на столица. Поне е подредено.
42. Тирана. Подчертано грозен град, където всичко се строи на поразия и има бетонени грозотии по центъра. Да речем че има някаква характерност и уникалност. Щедри сме.
41. Вадуц. Еми сладък е, ама се гледа за 35 мин, заедно с баира до замъка. Никоя столица с общо една улица, една хубава къща и един затворен замък не трябва да е по-нагоре от тука.
40. Андора. Планините са сладки, ама по същество селце с аутлети приличащо на открит мол. Все пак е приятно, доколкото въздухът е приятен и алкохолът е юбер-евтин.
39. Сараево. Останки от война и лудо ново строителство помрачават пейзажа на един някога хубав Балкански град. I Guess каквото започнало, такова получило?
38. Никозия. Никозийоооо, хубавка си, древна, обаче граничен контрол по средата – не, не мога да го преживея, върви се скрий някъде на забутан остров, сцепен на две.
37. Монако. Сладко е, ама аз отдедазнам да си нося микроскоп. Все пак морето и гледките го добутват по-нагоре от идентичните по размер.
36. Скопие. Стари чаршии, нови паметници, манджа с грозде. И все пак става да се разходи човек няколко часа без да доскучее, особено ако не е перманентно възмутен, че някакви македонци правят неща, вместо да се обявяват за българи.
35. Сан Марино. Изненадващо приятно местенце с баирчета и гледки, все пак твърде ситно за да е много нагоре тук.
34. Берн. Безлична столица на безлична държава със статуя на човек дето яде деца на центъра. Поне има сладки мечки и приятен меандър на реката. Не е работа да чакаш на някакви мечки да ти красят града, докато ръфаш деца.
33. Загреб. Пъстро и хълместо, но като цяло леко скучно, дори не е в топ три града на страната си и се усеща осезаема липса на световна купа тържествено обикаляща по улиците.
32. Братислава. Мех.
31. Дъблин. Твърде много приличащ на обикновен английски град, за прекрасната и съвсем-не-англисйка уникална държава, в която се намира.
30. Варшава. Много бомби са падали тука и много танкове са кръстосвали тия улици. Личи и. И как ми се ходеше до тоалетната и как няма тоалетни по центъра…
29. Хелзинки. Малко студен и повече прилича на шведско-руска комбинация, отколкото на столица на Финландия. Все пак е безупречно подреден и чист и спокоен и морски.
28. Рига е много хубав град с немски вид, в който се говори на руски. Латвийщината е в тежък недостиг, и това създава малко дисонанс, иначе местенцето е супер.
27. Рейкявик. Ае аз малко примирам за всичко исландско и много ми хареса, ама иначе е изненадващо жив градец на ръба на света, пълен с бели нощи и бели руснаци (коктейлите).
26. Букурещ. Много са ми еднакви със София, ама в нашето се говори разбираем език. Казах ви, че ще е субективно.
25. София. С всяка година все повече почва да ми харесва, не знам защо. Все пак нито е добре подредена, нито твърде богата на забележителности, ама де да знам, нашето си дърпа.
24. Минск. Соц-реликва, подредена и лъсната, доста уникално място без да блести с чудеса (но пък блести с танкове и статуи на Ленин)
23. Любляна. Сладурче е тая Любляна, без да вади някакви тонове забележителности, много приятно местенце, макар и леко да скатава от столичния вид.
22. Вилнюс. Изненада ме много приятно със спокойните си улици и плавната комбинация на стилове. Маааалко бааавен грааад, човееек поняяякога ииима нууужда оот тааааакива.
21. Атина. Абе уникален град и уникален хълм, обаче само номер 45 го бие по мръсотия.
20. Белград. Я, оказва се, че Белград бил най-хубавата балканска столица. И аз съм изненадан, тука трябва да има някаква грешка, хммм.
19. Берлин. Твърде много пъти е бил прецакван тоя град, крайният резултат е една неспокойна амалгама от стилове, едни големи разстояния и паметници на трагедии. Весело.
18. Валета. Ситна, но чудесна, романтична и вълшебна. И като направиш бъбречна криза на нова година – болницата няма равна.
17. Брюксел. Е хубавец е, обаче малко безлична смес от културите наоколо си, красив европеец, но малко смотан белгиец. Тя цялата му страна е малко тъй.
16. Мадрид. Мадридеее, Мадриде. Какво ще те правим? Не че си лош, ама не е сериозно да не си в топ 10 града на страната си по красота. Стегни се малко. И земи пусни малко тая Шампионска лига, Амстердам откога чака.
15. Стокхолм. Убав бре ейй, много вода има и приятно разположение. Естествено отидох през октомври, когато денят беше пет часа и валя през половината време. Ама пък какъв монголски ресторант имаааа…
14. Люксембург. Ае много ми хареса там каньонче, гледки, река, какво като е толко ситно, че като пръднеш, пишат за обгазяването по вестниците. (Това твърдение е спекулация и НЕ Е по истински случай)
13. Киев. Градът е много интересен, обаче Украйната е малко …как да го кажем по-меко…пропаднала беззаконова дупка, държи ме нащрек и не мога да го оценя като хората.
12. Талин. Страхотен, старинен и перфектно изряден град, само това че три часа разходка ти стигат за него и че щях да се пребия по едни стълби го тегли толкоз надолу.
11. Будапеща. Градът е чудно хубав и много интересен, ама цялата различност на унгарската култура, абсурдността на държавата и неразбираемостта на езика ме карат да съм малко настръхнал. И минус три места щото Орбан живее там, това е положението.
10. Копенхаген. Красавец е Копенхагчо, само малко прекалява с дворците,
колко точно дворци му трябват на едно кралско семейство? Човек не може да се размине по улицата от тия дворци.
9. Осло е вълшебно място в чудесна страна. Природата и лесният досег до нея, заедно с това колко са мили всички го изстрелват доста по-нагоре отколкото очаквам.
8. Амстердам. Много домашно се чувствам из него, без да блести с нещо конкретно е много приятно и спокойно място със свой характер и Атмосфера (Пийс, бро!)
7. Лисабон. Изключително чаровен град в изключително интересна страна. Все пак е малко оръфан на места.
6. Москва. Прекрасен град, ама са му много големи разстоянията. Но пък транспортът му е най-добрият в света. Може и да е по-хубав от Лондон, но там се чувствам малко по-добре. И вървя по-малко.
5. Лондон. Безбройни забележителности, пълна лудница, големи разстояния. Обичам да съм заобграден от пъстри хора и език дето го говоря идеално. И кралицата не ми се мярка често пред погледа, добре е скрита. А да, отскоро мразя кралицата, това е ново.
4. Виена. Най-представителния и столичен град на Европа, в който всичко си е както и където трябва. Бих го избрал за столица на континента ако някой ме пита. За съжаление още не се е появил такъв някой.
3. Рим. Великолепен град, в който всичко е изключително красиво. Тълпите туристи обаче досадно пречат да се оцени както трябва, всичко е гъмжащ кошер, в който американски лели мрънкат че има твърде много японци по мостовете и не могат да си направят селфитата.
2. Прага. Чудна е тая Прага, един от най-красивите градове на света с разнообразни забележителности и чудесни разходки. Само разликата в мащаба го смъква от първото място. И терминът “Златна Прага” се отнася до цените в нея.
1. Париж. Прекрасен град, прекрасно подреден и пълен със страхотни места чудни кътчета за разходки. Огромното му население и безбройните туристи не се усещат, толкова добре е направен.

Почетни споменавания за Ереван и Тбилиси, които не са в Европа, иначе биха били в топ 20 някъде; Единбург, който е изключително столичен без да е столица в момента иначе го мятам даже в топ 10, Кардиф и Белфаст които са в ситуацията на Единбург но не са чак толко хубави, едни графити пролет не правят, Белфасте. Ватикана която…еми не, няма как да сравнявам една дебела църква с Берлин или дори с Вадуц. Тираспол и Степанакерт мпфф…само ще кажа, че имат късмет че държавите им са непризнати.

Ето, чувствате ли се добре конфронтирани и дълбоко несъгласни? Добре! Няма само авторският и редакторският екип да спорят за глупости я! Айде до следващия път, когато най-накрая ще ви разкажа за най-хубавото животно на света.

Малък Ручей

Събота е, юни е, топло е, мизерно е.
Гадно е, тъмно е.
Не ти се прави нищо, а ти се правят някакви неща.

Докато гонех мухите на южния балкон, пръскайки репелент с галанта на петнадесетгодишно хлапе, което за пръв път влиза в пого; със слънчеви очила и дъждобран, защото мухите бяха около сто, и се опитваха да избягат от идващата буря, настанявайки се сред прането; получих неочакван сигнал от Космоса.

Стана инцидентно –тъкмо, както си ми харесва. Реших да не оставям сестра ми да ходи сама на концерт, при положение, че така или иначе ми се бяга от вкъщи. Чудесна възможност да си разнообразя вечерта, или пък –дали? – да стане чудо, и да запомня тази проточена, безсмислена събота.

Преди някакви си шест-седем часа просто гонех мухи. Какво ме очакваше по-нататък… никога не бих предположила.

Sofia Pride, полицаи и хаос

Излизайки от преливащия автобус, се натъкваме на Sofia Pride.
Ситуацията изглеждаше противоречива: на всеки десет метра стояха полицаи, които образуваха кръгове, сякаш не са тук по работа, а за да се изолират от всичко, което се случва наоколо. Подминаваше ги шарена тълпа от привидно спокойни хора.

Sofia Pride се случваше до паметника на Съветската Армия и беше заграден; някакви хора чакаха отпред, за да влезнат. Изпаднах в прекалено разпрострени теории защо парада е заграден, но получих убедителен отговор: защото, ако си от LGBT клана, не само по време на парада, но и по принцип, те причакват зад някой ъгъл, и те понабийват. Ейй така, да си знаеш в коя държава си.

Стана ми тъпо и ядосано, след като го чух това, но трябваше да продължим разходката от Орлов до Сердика. След обилното валене и последващата жега, въздухът висеше влажен, тежък, и в този момент някой спокойно би могъл да обърка София с тропиците.

Освен тежък и труден, въздухът носеше вълни на напрежение, а улиците – орди от хора, хванати за ръка: семейства, качили децата си на конче; две много хубави момичета; групичка от приятели, които обсъждаха какво се случва на Sofia Pride. Полицаи продължават да дебнат зад всеки ъгъл. По лицата на всички се четеше напрегнатост, свързана най-вероятно със събитието, или може би заради фактът, че вали слънце и свети дъжд. Или обратното.

А ние движим напред и ни е доста трудно, защото след два километра в тази влага, ти се струва сякаш си тичал един час. Прецъфтялата липа ти влиза в косата, пълни локвите, и прави стъпването по-тежко.

София е отново объркваща, и не изглежда като шест часа. Не можеш да сложиш дата и час на всичко, което усещаш и виждаш около теб. И най-вече, не можеш да обясниш това наелектризирано чувство, все едно ще те блъсне огромен кораб, хвърлен от Марс.

Някъде по това време, с известни затруднения, защото сме прости, не за друго, успяваме да намерим мястото, където ще свирят Малък Ручей.

Малък ручей свирят в празен магазин. Малък Ручей свирят в празен шибан магазин.

На десетина метра сме, и вече усещаме, че нещо не е както трябва. После ни настига вълна от суров, безкомпромисен звук.

Отиваме на мястото, което представлява пет-шест-седем квадратни метра празно пространство, което прилича на фалирало заведение. Вътре има известно количество празни бутилки. Надписът на магазина е от класическите, лоши Фотошоп изпълнения: ужасно оцветен, с лошо изрязани форми и шрифт, който прилича на Comic Sans. Шрифтът изписва името „Дядовата Ръкавичка“.

С цялата си наивност бях решила, че това е едно от поредните хипстърски заведения. „Сигурно е някакво шибано пространство, дето дават три-четири офис места под наем, имат малка кухня, и хендмейд бижута по стените“ – наивно размишлявах, преди да стигнем. Даже имах теория, че е детски кът, и че сигурно познават собственика, затова са разчистили детските столчета, и ще стане някакъв тих, импровизиран концерт с публика от десетина души.

Това беше толкова далеч от истината, че докато го пиша това, се опитвам да потисна смеха си.

И добре, че беше! Това, което последва, никога не ми се беше случвало, и вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война.

Какво толкова се случи, че вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война?

Представи си следното.

Няколко мъже обикалят около едно празно пространство, близо до съюза на Глухите. Вътре в това пространство, две момчета на видима възраст 17-18 години правят всичко възможно, за да счупят проклетия шибан магазин.

Агонизиращ вокал, понякога с високоговорител; момче, което крещи, вие, и се дере на микрофона. Второ момче, което свири на distorted китара и понякога се обръща към въртящата се плоча, на която е залепено малко оригами.

В един момент, вокала насочва към публиката тежък метален прът, който кара витрината да поддаде. Стъклото се счупва, и всички се стряскаме. Но и всеки от нас е наясно защо се случва. Не го отдадохме на чиста случайност, и не беше чиста случайност.

В малкото, разбито магазичнче се бяха скупчили всички тъмни сили, които могат да се вселят в такова пространство, и двамата членове на Малък Ручей разбиваха не само статуквото, но и техниката си, магазина, и всичко друго, до което успяваха да се докопат. Крещяха, въртяха се като марионетки, и понякога уцелваха витрините, което караше публиката да се отдръпва с още половин метър.

А публиката остана белязана. Всички се гледахме с леко учудени, блеснали погледи, и ни напушваше смях всеки път, когато някой минувач ни пресичаше пътя. Напомняше на Fight Club.

Не забравяйте, ние сме на оживена улица в центъра на София, и наблюдаваме как двама души вършеят в празен магазин – да, правят страхотен, качествен noise, но толкова излизат от очертанията на чистото представление, че предизвикват интереса на някакви хора наоколо, които започват да зяпат и те.

Няколко души подминаха с първоначално отвращение, последвано от чисто изумление, изписано на простоватите им лица почти  комично. Една възмутена леличка дори започна да нарежда, а аз й се усмихнах с луд поглед, което я предизвика да напусне мястото в лек тръс.

Междувременно, гръмотевичният звук продължава, и ме кара да забравя, че имам цигара, която угасва в ръката ми. Започва да вали, а аз се сещам да извадя чадъра твърде късно. Минутите ти се струват като секунди. Хаосът властва- истински, неподправен, не част от плана, а резултат от онова състояние, в което изпадат изпълнителите, когато се раздават на 2150%.  Див, страшен хаос, който ти подпалва вените, защото не знаеш на какво са способни тия двамата вътре. На какво се способен и ти след това.

Витрините започват все повече и повече да приличат на мозайки. Публиката снима на телефоните и зяпа с отворена уста. А някои други, примерно аз, дори нямаме сила да бръкнем за смартфон, и да снимаме. Всички се опитват да оправдаят по някакъв начин това, което се случва. Минувачите са в откровен шок.

Това, драги трима верни читатели, е да си на концерт на Малък Ручей.

И си заслужаваше повече от всичко, но което отидох тази година, а може би дори и въобще.

Енергия в най-стряскащата си форма. Шумна музика, която не търпи къде се намира, не търпи отношението ти, не търпи ограничения. Мисля, че това e най-истинският начин да слушаш noise: когато можеш да усетиш как пространството поддава, как хвърчат метални прътове на метър от теб, как всъщност не си в безопасност, как не трябва да има правила.

Сега се сещам, че имах подобно преживяване в гимназията:  едни тъпанари правеха обичайните си простотии, и се оказа така, че стоях на метър от една витрина. Витрината се счупи точно до мен, и всички крещяха от ужас. А аз си стоях спокойно, и гледах как всичко става на сол. Беше страхотно; дори фактът, че ушите ми кънтяха цял ден, беше сам по себе си приятно изживяване.

 

След като сетлистът на групата приключи, вокала се поразходи малко навън. Поговори с публиката, попита хареса ли им, но си личеше, че все още е подвластен на това, на което бяхме и всички останали. Въпреки, че по принцип нямам смелост да го направя, се насилих, проврях се между разхвърляните вещи, и споделих на групата, че беше страхотно. Отговориха ми нещо на високоговорителя, така и не разбрах какво.

След кратък разговор с хората от публиката, стана ясно, че Малък Ручей се били разбрали с наемодателя да направят изложба,  и че трошенето на китара, витрини, и врата въобще не са били в плана. Наистина ми е интересно какво ще последва и дали няма да се наложи да им отваряме gofundme  на пичовете.

Прибирането беше тежко и трудно. Чувстваш се белязан, все едно си се изплъзнал тихомълком от катастрофа. Освен всичко, времето тече плашещо бързо в момента, и не знам как вече минава полунощ, при положение, че преди малко беше осем часът.

Концертът беше 10 от 10. Публиката се състоеше от не повече от осем души. Подозирам, че ще се помним дълго време, както се помнят хората, преживели природно бедствие.

Едва ли ще има концерт, който да прескочи по наситеност този, със сигурност не и тази година. Освен, ако не направят втори. Ще чакаме втори.

Ivelina, out.

 

Далечен поглед към един отчаян ъгъл на света

Настана есен. Навън бумти ураганен вятър и падат тежки трополящи капки из оловните облаци. Какво му остава на човек, освен да се сгуши на сухо и топло място и да изгледа всички документални филми и да прочете всичко, което пише някъде на достъпен език за Таджикистан!

Таджикистан е страната, която ви хрумва само като искате да споменете някакво безкрайно забутано място. Като някой се хвали, че знае всичко за географията – го питате за столицата на Таджикистан (няма да обяснявам откъде знам това, трябва да се познаваме вече достатъчно). Като искате да кажете, че нещо в Родината е много зле (а кой българин не изпитва неудържимото желание да казва такива неща през пет минути) – казвате – то сигурно и в Таджикистан няма такава глупост! Но какво всъщност знаем за тая страна, освен пословичната и забутаност? Аз, изживявайки се едновременно и като хипстър и като всезнайко, знаех доста неща и преди настоящото си заравяне в таджикските въпроси. Но не подозирах все пак, каква драма ще открия.

Като за начало, Таджикистан е в планината. Ама много нагоре в нея. И някак си, дори ниските му части са заобиколени от планини и трудно се стигат. Също така, Таджикистан е доста оплетен с абсурдни граници със съседите си, особено Узбекистан. Двете страни не се обичат много, главно по исторически и демографски причини (съответно най-големите им малцинства са от другия народ) и не си улесняват придвижването. Таджиките са перси, узбеките са тюрки, съответно иде реч за доста различни езици и култури. Дълго време Таджикистан бил планинското ъгълче на различни забутани централноазиатски империи и ханства, докато в началото на миналия век не станал последната дупка на огромния Съветски кавал. Изведнъж, обаче Съюзът се разпаднал и Таджикистан останал сам в огромния и страшен свят. Първата му работа била, да си спретне една от най-абсурдните граждански войни водени някога, за която дори статията в Уикипедия не може да обясни кой с кого се е бил, имало различнии кланове от различни баири, мешавици от чужбини, ислямисти и странни комбинации от противоположни сили обединяващи се срещу враговете. Накрая всички мирясали и колко доброволно – колко не – почнали да си кротуват под благородния ботуш на управляващия диктатор. Дотук – доста стандартно, нали? Обаче, Таджикистан не бил като комшиите си. Нямал нефта и газа на Туркменистан, нито плодородните земи на Узбекистан, нито ресурсите на Казахстан или мощта на Китай. И тъй се стига до големия извод, който прозира иззад всяко филмче за тая държава правено някога, дори най-приятните турситически реклами.

В Таджикистан няма работа, няма и пари. В тая държава няма инвестиции, не се произвежда нищо и се работи само в държавната администрация. Следващ проблем – понеже няма работа, мъжете отиват да работят в Русия, оставяйки жените и децата си вкъщи. В Русия таджиките са втора класа хора, които получават мизерни пари, недостатъчни да изпращат вкъщи, което кара много от мъжете да се развеждат с жените си по телефона или дори чрез смс (а Русията голяма, Таджикистанът далече, иди се оправяй да си искаш пари от бившия съпруг или да му обясняваш, че разводът чрез смс не е развод). Съответно, Таджикистан е пълен с бедни мизерстващи жени, дето живеят при възрастните си родители заедно с цялата челяд. Следващ проблем – Таджикистан има безкрайно дълга граница с Афганистан, който пък поради царящото беззаконие е главният световен производител на наркотици. А наркотиците трябва да се изнасят някакси и да достигат до пазарите си. Дилърите обаче знаят че близко до извора имат неизчерпаем ресурс от хора да поемат мръсната работа. И тук се намесват отчаяните таджикски лели, които поемат върху себе си цялата тежест и риск на търговията с наркотици, които се мотаят с пакети под седалките на разни таратайки от съветско време и после ги крият зад чернобелите си телевизори из панелните квартали на столицата. Таджикистан не може да контролира бягащите мъже дето се развеждат, може обаче дейно да се бори срещу търговията с наркотици чрез дебнене на лелите по градинките и осуетяване на предаването на тия пакети от леля на леля. И тъй, животът си тече, хлапетата растат в разбити семейства, само за да порастнат и да разбият своето. Майките им лежат в затвора заради пазарски торби с хероин, а бащите им се опитват да направят за себе си нов живот в спасителната Русия, която ги третира като полухора. Иначе, всички внимателно се озъртат и казват, че сега е по-добре, отколкото по Съветско време, макар че никой не може да каже какво, по-точно, му е по-добре.

И дори филмите, които ти разкриват невероятната красота на планински Таджикистан и акцентират на неговите недокоснати от цивилизацията простори – имат в себе си скритото послание – “Чужденецо, ела, виж нашата страничка и изхарчи някоя паричка в нея, за да може някога някой да живее нормален живот сред тия прословути недокоснати баири”.

И тъй, надявам се, скъпи наши двама читатели – следващия път като случайно се замислите за нещо забутано и се сетите за Таджикистан, да изпитате и малко съжаление към тежката участ на онези хорица и поне да не свързвате Таджикистан с нещо екзотично и неизвестно или да си мислите, че нещо край вас е по-зле и оттам, защото нито едно от тези неща няма да е вярно. Аз пък ще ида там някой ден в не толкова далечното бъдеще, за да изхарча някоя паричка и да ви напиша и личните си впечатления. Няма да е много, но все пак…си мечтая тези хора да имат част от моя стандарт на живот някога и да могат да пишат блог-постове за колко е гаден света, вместо да го изпитват на гърба си. А вие за какво се вдъхновявате в есенните дни?