Силвия

Всъщност нямам предвид някоя конкретна Силвия, просто избрах името за удобство. И не само, всъщност. Просто  името ме дразни, звучи надменно и капризно. Но какво правите, аз само….не..спрете бе.. агххххлкргрррррррррхггггггггггкхххххххххх – Ивелина в стълкновение с фенската база

 

Силвия носи очила с дебели черни рамки и прозрачни стъкла без диоптър.

Силвия твърди, че е излизала само с „талантливи“ мъже от сферата на изкуството.

Силвия винаги носи черна очна линия и пазарува дрехи втора употреба, защото „някак си само боклуци се продават по магазините“.

Вчера видях Силвия с тениска от New Yorker  за седем лева. Стегни се бе, Силве.

Силвия държи ти да й платиш бирата, защото все пак отделя от личното си време, за да те засипе с емоционалните си проблеми.

Силвия не вярва в спора и твърди, че критикуването е за хора, които имат емоционални травми от детството.

Силвия се опитва да бъде веган и лайква нонстоп заведения в София, които предлагат надценена храна със съмнителен био-лайфстайл характер.

Силвия поне 38 пъти е твърдяла, че би спала с жена.

Силвия ти праща осма покана да й харесаш страницата във фейсбук за хендмейд бижута. Които са правени от стари вестници. Използвани вестници. От циганчета, които чистят колите на булевард „Васил Левски“. Цена- 36 лева.

Силвия си е сменяла цвета на косата около 16 пъти. В момента е опасно червена.

Силвия не се пише „Силвия“ във фейса. Твърде шаблонно е . Пише се Silv Serendipity и често публикува песни на Арктик Мънкис, или цитати от berlin-artparasites. И заплахи към bitches. Доста често заплахите са на приятен фон от розички и…пише нещо като “I`m zen you fucking bitch, envy me”. “Bitch I might be fucking him”. “That`s right bitch. I`m happy. Too bad 4 u”

Силвия има много любовни проблеми. Всички знаем за тях.

Като например, че оня ден скъса с Минчо, който се оказа, че не я харесва заради нископикселовата й фотографска дарба и всъщност си търсел “нещо по-нормално, което не хвърля чаши”.

Силвия не одобрява „мускулестите батки“ и смята, че само една кифла би се хванала с подобен селянин. Иска да е висок и слабичък, и блед, и с брада и карирана риза, и по възможност да пише, рисува, и да не ги е ебал.

Тя е фенка на „среднощните разговори

В два през ноща

Аз пия водка, ти спиш

Аз плача, ти сънуваш Нея

И незнам дали ти казах

Но наистина и аз мисля за Него

Какво правим със себе си“

Позна. Силвия пише проза, която нарича поезия. И точно така –има фейсбук страница, и те е поканила около 68 пъти да я харесаш.

Силвия ходи на много workshops и се запознава с интересни хора.

Силвия се влюбва в теб и не ти казва.

Най-вероятно поне веднъж и ти си се влюбвал във Силвия и тя те е моткала половин година по пейки и паркове да се оплаква от настоящето й гадже, което „просто не я разбира“. Казала ти е около 26 пъти, че „ти наистина си свестен“. Спали сте около три пъти на едно и също легло.

После ти е писвало от Сивия, защото усещаш, че няма да  стане нищо повече между вас. Чувстваш се използван и отрязваш контактите с нея.

После Силвия споделя във фейсбук ядна песен с допълнение от ядосана немерена реч лично производство, и изчезва за седмица от всички социалки.

Защо бе, Силвия? Защо носиш етно поли с евтини джапанки на каишки и винаги трябва да дирижираш разговора? Защо си мислиш, че си част от „арт културата“ и че всички трябва да отворим петте си сетива за красивото и трябва да спасим слепите с едно око котенца? Защо пишеш, че се включваш в благотворителна акция, но не отиваш? Защо пишеш дълги постове за това как се тровим с гмо-та, но после ядеш Сникерс? Защо твърдиш, че слушаш The Smiths и Joy Division,  като знаеш само по две песни от групите? Защо толкова често трябва да казваш на всеослушание, че пиеш чай и четеш книги и че това е най-великото нещо на света, да му еба майката?

Защо се мислиш за по-добра и готина от всички около теб, но вътрешно се ненавиждаш? Защо менструалните ти проблеми засенчват интелекта ти? Защо не осинови десет котенца, или дори едно, но ме караш мен да осиновявам и да слушам проблемите ти за сто двадесети и осми път на по бира в Борисовата? Знаеш ли какво? Този път ти плащаш, аз нямам пари.

Майната ти, Силвия.

Арменци ли? Геноцид ли?

Чуваме напоследък тези две думи да се споменават редовно по разните новини, по някаква причина събитието отново е станало актуално, става дума и за някакво “признаване” или липсата му. Ама то е станало преди сто години, какво ме касае това мен със забързания ми живот в двадесет и първото столетие? Ще опитам да ти разясня, драги читателю.

Днес се “отбелязват” сто години от началото на Арменския геноцид. Но защо точно днес, какво е станало на тази дата, че е избрана за ежегодно припомняне на това ужасно събитие по целия свят? На 24-ти Април 1915-та година 235 арменски интелектуалци са арестувани в Константинопол и разпратени по лагери, където мнозинството намират смъртта си. С това започват масовите преследвания на арменците и другите християни из останалите земи на Османската Империя и бавното им депортиране в лагери на смъртта. Но събитието има и друга, често пропускана важност. Официалното твърдение на Турската държава относно геноцида е, че арменците са измрели в следствие на вихрещата се Първа Световна Война и на настъпилия в държавата хаос заедно с много турци и дума не може да става за геноцид в съвременния смисъл на думата – систематично и целенасочено унищожаване на етническа група. Именно селектирането и депортацията на Константиополските арменци е едно от доказателствата за противното, защото те никак даже не са измрели заради войната и не са били омесени с множества от турци. Милион и половина арменци, множество гърци и асирийци намират смъртта си, още толкова се разбягват по света основавайки разнообразната арменска диаспора. Години по късно когато се появява терминът “геноцид”, арменците започват да се борят за разпознаването на въпросните събития като такъв на държавно ниво. Турция обаче е силно националистическа, не иска държавата и да се асоциира с такова нещо (нищо че то е извършено от един друг режим в една ДРУГА държава, на която Турция е само наследник) и веднага опитва да отрича и умаловажи събитието; помага и, че то първо бива заглушено от убийствената болест на човечеството наречена Втора Световна Война с нейните геноциди, а после и фактът, че Турция е най-важният член на НАТО отсам Атлантика и съюзник на важните държави през Студената война и никой не иска да я обиди. Геноцидът е признат от страните с по-голяма арменска диаспора отколкото турска, както и от няколко бонус-страни с по-високо гражданско съзнание, по-голямата част от света или не им обръща внимание или ги оставя да се разберат самички. В Края на 21-ви Век въпросът за признаването е станал вече чисто политически – за геноцида се говори само когато някой (като последните трима американски президенти) иска гласовете на някакви арменци или пък когато някой иска да се заяде с Турция (като родните ни Атакисти). Всички знаят, че е имало геноцид, въпросът е, че държавите или се пъчат с признаването му или се крият за “Уийзъл-уърдс” в името на добрите отношения с вечно отричащата Турция. Местни управления като повечето американски щати или пък Пазарджишка и Бургаска области също признават геноцида, защото Турция не може да им направи нищо, а е лесно да си хуманист и загрижен за нечии права, като няма последствия.

Малко известен факт е, че създателят на термина “геноцид” през 1944та година открито дава Арменския геноцид за единия от двата примера за употреба на новата дума. За мен дори нищо да не знаех – само това би било достатъчно да кажа – амчи геноцид ще да е значи, а политиката само омърсява нещата. Какво ми пука за някакво си официално признание – аз си го признавам, а пък държавите дето се моткат забавят чрез липсата на въпросното признание собственото си развитие, собственото си поглеждане на историята в очите и надмогването на политическите дрязги в името на един по-хуманен свят. Далеч по-важно е ОСЪЗНАВАНЕТО на това събитие от нас, хората, за да не позволим подобно на него да се повтори никога. Милион и половина души намират смъртта си в продължение на четири години. Ако не сте много добри с мащаби и порядъци, ще опитам да го илюстрирам – всеки път като падне самолет и покажат по телевизията страдащите опечалени семейства, представете целенасочено съборени 5000 самолета в четири години. Като потъне лодка с бежанци в Средиземно море, представете си колко безбройни такива разнебитени лодки са потънали в опити да се доберат до Кипър, Гърция, Русия и никой никога не е и чул за тях. Когато терористи в Нигерия избият 1500 деца, представете си как измират 300 пъти повече деца. Не го казвам за да умаловажавам тези трагедии, а именно с обратната цел – да си дадем сметка колко безценен е човешкия живот и как трябва да полагаме постоянни усилия да го запазим. Всеки един от тези хора е могъл да промени света ни, а някой е избрал това да не се случи. Колко изобретения, колко произведения на изкуството никога не са се родили? Колко хора са били принудени да растат в чужда среда без Родина и без спокойствието на дома. Колко човека са имали на съвестта си безброй убийства в името на нещо толкова изкуствено като държавата, която изчезва след 5 години? Един народ бива разпръснат по света, една култура бива фокусирана около търсенето на справедливост и оплакването на мъртвите си. Една държава се опитва да стане етнически чиста и се проваля.

А защо това все пак е актуално сега? Ще се изненадате да научите, че арменският геноцид продължава и днес, макар и с отдавна забавена скорост: Ислямската държава гази горките смазани вече хиляди пъти от историята асирийци. Арменците в Сирия също биват преследвани и бомбардирани, включително и от удари на турската армия през границата. Арменското културно наследство в Турция се унищожава целенасочено, защото липсата на всякакви следи от арменци може да помогнат на света да забрави, че те са живели някога там. Всяка една култура е богатство за света, и унищожението и е лудост, но ето, че то продължава и в двадесет и първия век. Турците, които правят подписка за извинение на арменците (да, има и такива, проблемът с Турция е по-скоро на държавно ниво, хората имат доста разнообразни мнения) са преследвани и също избивани. Границата на Турция с Армения е затворена, което спъва развитието на малката, но горда държавица. И това е само един от многото слабо или по-силно интензивни геноциди, които продължават по света. Ирак? Нигерия? Защо, защо се прави това?

И все пак, какво ме касае това мен, аз се имам за хуманист, не искам да трепя арменци, а и не мога да се боря със световните проблеми!? Ти, драги читателю, можеш да направиш много. Можеш да направиш така, че този въпрос да спре да бъде политически поне в собствената ти юрисдикция. Можеш да получиш принципна мирна позиция по всеки конфликт в света, различна от “еди кои си са зли, заслужават си боя”. Можеш да спреш да оценяваш хората на етнически принцип и да даваш щедри съждения за народите и техните исторически вини или ползи. Можеш да отидеш в Турция да видиш последните останали следи, или пък да отидеш в Армения да се запознаеш с чудесната запазена хилядолетна култура. Можеш да отвориш обятията си за бежанците които идват от военна зона, както са направили прадедите ти с арменците, без да се питаш как тия хора ще застрашат моето спокойно съществуване. Можеш да разкажеш тази история на децата си и да ги научиш на много неща. А можеш и просто да кажеш едно дружелюбно арменско “барев” или едно турско, но мултикултурно “евала” на онзи свой приятел, чието име завършва на -ян и да го разпиташ за семейната му история – сигурен съм, че ще чуеш интересни неща. Не е малко, нали?

You’ve got to learn to face rejection

Античният ни любимец Рей Бредбъри твърдеше, че няма по-самотен час от 3 през нощта:

О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад до залеза и десет хиляди мили до изгрева.

Не е вярно. В 3 през нощта е някак… уютно. Някак споделено – сякаш си част от огромното, неосновано, непризнато, ненаречено братство на нощта. Знаете ли кога човек е наистина самотен? В неделя сутрин. В сковаващата тишина на неделното утро, когато всички будни са се увили в меката какавида на личната си изолация, отказваща да признае календара и неговите – иронично, създадени от нас самите – структурни прищевки. В неделя сутрин, уважаеми наши трима читатели, няма нищо оптимистично, нищо утринно или обнадеждаващо; има само много, много егоизъм. Без Denial или Anger, прескачаме направо в Bargaining-Depression-Acceptance. Само още 5 минутки? По-добре побързай, защото най-късно до обед трябва отново да си продуктивна част от обществото.

Като правило избягвам верижни писма и фейсбук “тагвания”, но в далечната 2009 или 2010-та циркулираше следната игра:

  1. Go to “Wikipedia.” Hit “random” and the first article you get is the name of your band.
  2. Then go to “Random Quotations” and the last four or five words of the very last quote of the page is the title of your first album.
  3. Then, go to Flickr and click on “Explore the Last Seven Days” and the third picture, no matter what it is, will be your album cover.

Така и не създадох имагинерния дебютен албум на имагинерната си дебютна банда (най-вече от мързел да пусна гимп-а), макар че, така като се замисля, да кръстиш бандата си Imaginary и на обложката на албума им да цапнеш корен-квадратен-от-минус-едно би било чудесно. Един англичанин, който тогава все още беше сред фейсбук приятелите ми, обаче, си беше направил труда и албумът му се казваше “You’ve got to learn to face rejection”. Жалко, че такъв албум нямаше наистина, защото щеше да се превърне в любимия ми.

Традиционно, виня училищата; не само българските – по принцип цялата родена из въглищните облаци на Индустриалната революция училищна система, прилагана и до днес, се концентрира върху ценности, които да създават съвършените фабрични работници. Система, която функциора и мотивира чрез количествено оценяване на представянето, сякаш знанието е ресурс, подлежащ на измерване по същия начин като кашоните със замразена храна в Ottersberg. Система, която в крайна сметка ражда втренчени в представянето си, плачещи за похвала, слушащи ръководителя си, прикриващи неуменията си, срамуващи се от провалите си измамници. Издигаща и промотираща онези, които се научат най-добре да я яздят и “работят” в своя полза. Хора като скромния пишещ. Въпреки съмнителните си знания и умения в купища сфери на “образованието” (какво е далакът, къде се намира и за какво служи?!), механиката на училищното всекидневие ми беше елементарна и винаги гордо се мъдрех сред пълните отличници.

Никога не съм отричал, че всичко това си има цена – но трябваше да мине повече от десетилетие, за да осъзная каква е тя. А именно – загубата на древното, несъмнено еволюирало умение да преглъщаш грешките си, да приемаш провалите си и да живееш със собствените си несъвършенства. Всяка непроследена ръка в белота, всяка объркана улица, всяка неправилно ритната топка; чак се чудя дали да споменавам важните неща – отказите, неслучилите се убеждавания, неспечелените хора; всички те ме преследват и обсебват, прераждат се в сънищата ми и умират в безумното, тъпо повторение на едни и същи сцени.

Перфектният герой на Индустриалната революция; човекът, който не понася несъвършенства; човекът – демо версия.

Новата ми цел в живота: You’ve got to learn to face rejection. Стъпка 1: признавам си, че не мога да паркирам.

Стъпка 2: конфу зад блока, разсад домати в стара тенекия от сирене и изкуството да бъдеш дзен. Някога, някъде.

Днес няма пандичка, защото реших във ваша чест да свърша онези 3 точки от по-горе.

Deep
Deep

Непознатата Африка и долните хипстъри

Без вино, но вдъхновен от демонстриранта в предишната статия готовност на всичките ни приятели да си дават мненията по произволни въпроси – решихме да проведем още едно проучване. Този път въпросът беше по-елементарен, а аудиторията му – по-широка. Коя ви е любимата африканска страна, както и защо е такава. На запитаните беше разрешено и да си изберат просто най-симпатична им страна без да я дефинират като “любима”, както и да избират и древни, вече не съществуващи държави или пък народи които все още се борят за своята държавност. В крайна сметка дори допълнителните предложения на някои от участниците (освен тези дето се бяха олели в любов към Африка и обичат половината континент) бяха приети към резултатите. Но като един нАучен доклад, нека започнем с данните на участниците, чиято бройка стигна многозначителното число 33. Сега се чудим защо е многозначително, нали? Тайна!

Колегата е нещо по-гъст с женския пол
Колегата е нещо по-гъст с женския пол
Одъртяваме бавно, неусетно почти
Одъртяваме бавно, неусетно почти
ще ми се правите, а?
Ще ми се правите, а?

В духа на предишната статия ще минем обаче директно на анализа на отговорите обаче по държави, а не по участници и ще вървим приблизително от Север на Юг и от Изток на запад.

Мароко (3) е харесвано главно заради това, че посетилите го запитани са харесали културата му и това, което са видели там. Изненадващо, имаме и глас в подкрепа на Западна Сахара (1), защото съмнителният и статус (на окупирана от Мароко територия, чиято изгонена диаспора се бори за независимост) е привлякъл любопитството на поне един запитан. Тунис (2), също като мароко събира гласовете на двамата посетили го запитани, единият от които се възхищава и от политическата зрялост на страната справила се най-добре от всички с Арабската пролет. Може би ако Алжир (1) поощряваше туризма повече, единственият му симпатизант щеше също да се радва на нещо различно от борбеността на националния му футболен отбор. Египет (2), може би изненадващо, събира само 2 гласа, заради историята и митологията на древната си цивилизация. Симпатии към Малийската империя са причините и за единствения глас в подкрепа на Мали (1) (някой май е играл Цивилизация?) . Сенегал (1) е харесван заради онзи така запомнящ се мач на откриването на световното първенство през 2002-ра година, в който победи действащия шампион Франция. Кабо Верде (2) също привлича с приятния си футбол, както и с удобното си тропическо разположение на екзотични острови. Гвинея (1) получава само бегло споменаване като едно от многобройните предпочитания на един запитан и то защото (и напълно погрешно) е дала името си на морското свинче (на английски). Сиера Леоне (1) пък печели симпатията на един от запитаните, заради приятелство с чудесен човек от там.

Нигерия (1) парадоксално получава единствения си глас, защото е “супер-крийпи”, но все пак си остава единствената централноафриканска страна с някаква подкрепа. Етиопия (4), от своя страна е доста по-щастлива, защото очевидно светът много я обича заради древната и цивилизация и просъществувалата хилядолетия история и култура. Един от гласовете дори изрично е за царство Аксум, предшествало днешната Етиопия и като резултат дори съседна Еритрея (1) намазва един глас. Етиопия има и глас заради приятен познат. Сомалия (1) пък е смятана за “най-оптимистичната страна в света” – защото е толкова зле (в икономическо-политически контекст), че само може да става по-добре. Кения (2) се харесва както заради сцената на електронната си музика (да, очевидно имаме познат, който е толкова хипста, че издирва кенийска електронна музика), така и заради стабилната си държавност и богатата природа. Танзания (3) пък очевидно може да се похвали с най-хубавата природа, защото и тримата дали гласа си за нея са очаровани от нейните савани, джунгли и връх Килиманджаро, най-високият връх на континента. Уганда (1) печели своя глас заради невероятните приключения,, които един от запитаните е имал там. Руанда (1) получава един хуманитарен глас, съчувстващ на местните за преживения тежък вътрешен геноцид, както и радващ се, че са единствената страна в света с женско парламентарно мнозинство. Малави (1) също си пише точка заради правата на жените, които очевидно благоденстват там.

afr1

Мозамбик (1) се проявява главно със знамето си, чието наличие на автомат Калашников очевидно е привлякло цял един наблюдателен запитан. Езиковата уникалност на Мадагаскар (2) (звучен полинезийски език с дълги думи) му носи един от неговите гласове, а другия го носят лемурите. Мавриций (2) събира цели два гласа, един заради птицата додо и един заради пъстрото знаме, вторият от тези гласове е споделен и със Сейшелите (1) по същата причина. Коморските острови (1) пък имат около половин глас в резултат на грешка, някой ги е сбъркал с друг, не по-малко интересен остров.

Зимбабве (1) и Замбия (3) правят впечатление с водопада Виктория красиво разположен на границата. Замбия обаче е харесвана и по многобройни други причини, например чудесната култура, приятните хора и, не на последно място – любимите на всички Замбия фън фактс, които бяха хит по фейсбука преди две-три години. Ботсуана (1) печели единствения си глас заради филма “Боговете сигурно са полудели”. Признайте си, че всички го обичате, нали? Лесото (2) пък е популярно сред цели двама запитани заради странното си разположение на анклав. И стигаме до нашия победител, любимата страна на най-много хора – Южна Африка (5). Един от тези гласове е на човек прекарал доста време там. Другите са очаровани от природата (и наличието на пингвини) и историята (борбата с Апартейда). Имаме дори глас за кралство Зулу, по литературни причини, защото оттам идва Умслопогаас (хайде нърдчета – потърсете го и четете).

afr2

Още при пръв поглед на резултатите се налагат няколко извода:

Първо, всеки, който някога е бил на африканския континент (освен скромния ви автор) си избира за любима държава тази, която е посетил. очевидно, или въпросните са достатъчно интересни за да очароват човек или хората се чувстват по-сигурни в прецженката си като изберат познат отговор.

Второ, Централна Африка е много недолюбвана, може би хората имат по-малка представа какво има там? Някакви Конговци с еднакви имена, някакви граждански войни, ебола, малария, джунгли? Очевидно трябва да се разпръсква повече знание по въпросите на региона. Дори футболните умения на Конговците или Камерун, нито пък пъстрото знаме на Централно-Африканската Република не успя да им донесе дори един глас.

Трето – страните, които са били британски колонии се справят много по-добре от всички други – само Гана и Свазиленд не получават гласове. Това вероятно има клутурно обяснение покрай свойствата на извадката: всички са англоговорящи и много малко са френско-говорящи или португалско-говорящи, затова вероятно общуването с представители на англо-говоряща Африка и достъпът до културната и продукция са доста по-широко разпространени сред нашата извадка.

Четвърто, наборът от причини за избиране на симпатична страна е толкова голям и толкова ранообразен, че трудно се смества на една графика. И това е прекрасно, защото показва че разнообразието на чудесния континент не е останало незабелязано от хората, които имат доста по-добра и положителна представа за него, отколкото очаквахме. Африка всъщност изобщо не е непозната, въпреки че почти никой не е бил там.

Пето, приятелите ни са хипстъри и то доста долни, като нас. Само два гласа за Египет с древната му цивилизация и цели четири гласа за мъничко по-малко древната и по-малко известна такава на Етиопия? Плюс един за Мали по същите причини? Не отричам чудесния им принос за световната култура, просто е добре да се отбележи, че тука никой не обича традиционно известните неща.

И шесто, както вече е видно, броят графики в тази статия надмина този в предната. След като и броят изводи я надмина, мога спокойно да се оттегля доволен от анкетата.

по брой мамути обаче тази статия е назад
По брой мамути обаче тази статия е назад

Пред клетката на лайнояда

Обикновено избягвам да пиша ревюта на филми. Може би не се чувствам достатъчно компетентен, а може и да е защото предпочитам да се гмуркам в свободата и мистериозността, която се крие зад неопределеното “харесва ми” или пък “ммм, не много”. Но сега ще изляза от комфортната си зона, защото един доста случаен филм ме замисли и без самият филм да има такъв потенциал, замислянето ми погуби една моя мечта, и като страничен ефект ме обрече да не изпълня едно обещание.

Преди години с един добър приятел обикаляхме весело и безгрижно улиците на Париж, той ме просвещаваше в прекрасните тайни на града, а аз му разказвах чудеса от цял свят (градът и светът – да видим дали някой ще хване препратката, чува се, че хората ни четат блога с енциклопедия в една ръка и Гугъл в друга). И говорихме, говорихме за всичко. И ето, живо си спомням как, вървейки покрай канала Сен Мартен, констатирахме заедно, че и двамата мечтаем да посетим Северна Корея. Не знам за него, но мен тази мистериозна страна ме привличаше главно с желанието да видя до какви абсурди може да достигнат хората и с предизвикателството, което едно такова пътешествие предоставя. Там се ходи изключително трудно, само със специални програми, само по разрешените места и неотлъчно от личния ти гид, но бях готов дори на това, за да се докосна до едно от най-трудбно достъпните кътчета на света.

Говорихме дълго и интересно, защото и двамата бяхме чели пътеписи и абсурди от страната. Накрая се уговорихме тържествено някой ден да се срещнем пред клетката на лайнояда в Пхенянския Зоопарк. Чудите се, може би, какво е лайнояд, въпреки че името доста добре го дефинира? Ами бяхме чели някаква статия, как с глада, който цари навсякъде из Северна Корея, за животните в единствения и зоопарк няма съвсем никаква храна и гледачите са принудени да ги хранят с отпадъци и изпражнения. Така че лайноядът е всяко животно в зоопарка, а срещата ни е пред коя да е клетка.

Всъщност собствената ми баба е ходила в Северна Корея, по времето когато тя е била една съвсем нормална соц-страничка, с едва забележим уклон към днешните абсурди. Всъщност, до падането на СССР в Корея ги има нормалните ексцесии на тоталитарните режими, както и най-тежкия култ към личността в Световната история, но поне няма глад, повсеместна бедност и мизерия. Това което баба ми е видяла даже много и е харесало, а и свободата и на придвижване и наблюдение не е била особено ограничена. Но това време свършва в края на 80те и страната се изолира в собствената си пропагнадна параноя, заобградена от ужасни империалистически врагове, оплюващи Великия Лидер и създаващи дяволски форми на пропаганда като например “интернет”. Населението прогресивно обеднява и за храна започва да се разчита главно на помощи, макар икономическата самодостатъчност да е един от стълбовете в управляващата доктрина, завещана от самия Вечен Лидер и дядо на сегашния. Партийният и по-скоро военният елит от своя страна си живее царски, макар и всеки да е под заплахата да загуби благоволението на диктатора. Въоръжението е главен приоритет, а годишната бройка туристи допускани до Пхенян е около 10тина хиляди, повечето китайци.(без излизане навън от столицата, защо туристи биха искали да видят нещо по-различно от Величието на паметниците и празните улици на Пхенян).

И така, продължих да си мечтая да видя земния ад и да стана част от тези избрани няколко хиляди души, които успяват да се удивят наживо на чудесата на Северна Корея. Чак до тая зима. Когато излезе “The Interview” дори не ми звучеше като нещо дето бих желал да видя – американски филм затова как вездесъщите американци ходят и тормозят или трепят някакво диктаторче – виждали сме безброй от тия, пък какво като диктаторчето е базирано на съвсем истински изрод в този случай – и в “Inglourious Basterds” беше, пък той не ми хареса много (възмутени шушукания из редакцията?). Когато Северна Корея изпищя че някакъв американски филм бил най-тежкият възможен акт на тероризъм ми стана леко по-интересна цялата работа, обаче все още желанието ми да го видя не беше достатъчно силно, че да направя нещо по въпроса. Дори целите схеми с хакерство, изтеглянето на филма от кината, връщането му бяха само някакъв новинарски шум покрай ушите ми. Но ето, че зимата един друг приятел го изтегли и предложи да го гледаме и аз вдигнах рамене в безразлично “Ем ОК”.

Самото гледане накрая се случи в ранната сутрин след безсънно пътуване с нощен влак. Очаквах, че ще заспя всеки момент. Самият филм обаче има достатъчно смешни моменти, за да поддържа интереса и да подкалжда бъзици и коментари и съответно да държи двама смъртно-уморени човека будни. Очаквах повече от досадното влияние на съвременните комедийни сериали, в които всяка дума, която някой казва трябва да бъде възприемана като смешна, докато истински весели неща има рядко. Филмът си имаше (пародийните) сериозни моменти, оставяше време да се замислиш за нещата и, най-важното за мен – имаше и няколко смешки с дълбочинка, освен повърхностно ниво. И беше толкова несвързан с реалността, че дори вътрешното ми желание да се показвам като досаден начетен сноб откриващ грешките във филмовата реалност беше удавено в зародиш от пълната пародия на всичко, до което този филм се докосва. Като изключим два епизода в които досадно много кръв шурти насам натам без видима артистична нужда, бих казал, че даже цялото преживяване беше доста увлекателно (синонимът на “приятно” дето внезапно ми хрумна в трети клас при поредното съчиниение на тема “Как прекара лятото”, който явно още не съм готов да заменя с друг). И не че разбирам много, ама Джеймс Франко който гледам за пръв път (не, не съм гледал оная гадост дето си реже ръката) трябва да е доста добър актьор, за да може да говори толкова простотии толкова изразително. Готово, гледахме едно леко и смешно филмче вдигнало голям шум, убедихме се, че този шум е абсурден и че явно няма нищо общо със съдържанието на филмчето и заспахме блажен предиобеден сън. Енд ъф стори.

Да, ама не, както обича да казва гореспоменатата баба. Истинският ефект от филма дойде няколко дена по-късно. Пак се зачетох в Уикипедия (винаги след филми чета за тях, друго си е писмената медия, май нещо съм повреден), пак си припомних за ужасите на режима и пак се замислих за нашия приятел – лайнояда. И по-конкретно, аз искам ли наистина да го видя, та това ще е най-депресивния зоопарк на света, където се ходи само с придружител и докато гледаш животните ядящи изпражнения ти обясняват за величието на страната и разбира се нейните любими лидери. Всъщност, това ще е ужасно…и по-лошо, лицемерно. Защото единият вариант е да се правиш на голям отворко и да попиташ защо всичко е толкова зле, а другият, който всъщност всички избират е да си траят и да гледат, защото никой не е готов да си зареже чудесния животец, за да гние в севернокорейски пандиз понеже е отворко.

Но тук дойде и по-сериозната реализация. Не е ли самото ходене в Северна Корея същото като ходенето в ужасния и зоопарк? Само дето вместо животински лайнояди има човешки? И туристът не може да направи друго освен да си трае и да слушка за Величието. И после да напише в блога си – ами да, аз бях там, видях това и това и в един момент дори леко подпитах гидката вярно ли е, че хората били гладували уж, следователно аз съм водач на борбата с експлоатацията и неравенството! Докато всъщност никой няма куража дори да зададе сериозен въпрос на сериозен човек както абсурдните тъпаци във филма. Ами…не, мерси, не искам да ходя да гледам депресивния пхенянски зоопарк, нито пък огромния такъв наречен Северна Корея. Може да отида някой ден, когато обаче хората ще са свободни да говорят с мен, когато няма да бъда придружаван навсякъде и индоктриниран с простотии, когато този режим падне или поне се отпусне достатъчно. Дотогава – извинявай скъпи приятелю, извинявай лайноядче, но аз няма да бъда пред тази клетка на уговорената среща между трима ни. Да, искам да видя абсурдите, но повече искам да се махнат.

Осем книги, които препоръчвам

Напоследък стана популярно из социалната медия хората да си слагат списъци от десетте си най-любими книги или пък десетте книги, които са им оказали най-силно влияние. Аз пък ще направя малък списък на осем книги, които препоръчвам. Защото имам стотици любими книги и не мога да си избера сред тях и защото нямам представа коя книга ми е оказала най-голямо влияние – чисто обективно гумената книжка с картинки по която съм се учил да говоря е оказала повече влияние в развитието ми от колективното творчество на френските класици. Книгите ми са нарочно подбрани по хипстърски, така че да не включват много неща които масовата публика е чела (сайтът се казва ДоленХипстър, а не ДоленМейнстрийм все пак). Направих така, за да има по нещо интригуващо за всеки, защото смятам, че няма нищо по-безсмислено от това да се препоръчват книги, които всички са чели – просто не мога да се накарам да препоръчам Достоевски или Стейнбек, всички знаем точно колко са велики (Ако някой не знае – да се захваща). Същото важи и за отделните жанрове – да препоръчам Властелина на Пръстените на фен на фентъзито е също толкова безсмислено, колкото да го препоръчам на човек дето не чете фентъзи. Всички автори в тоя списък са ми дотолкова любими, че съм прочел всичко от тях на достъпен език и също го препоръчвам, въпреки направения избор на по едно произведение. А защо осем, а не десет – ще попитат тези от вас, които имат традиционни проблеми с правилата? Защото тук в ДоленХипстър нещата се правят по осмици.

1. Махалото на Фуко – Умберто Еко

Без съмнение Умберто Еко е любимият ми писател. Това може да е защото по мое мнение е най-добрият писател на света, а може и да е защото всяко нещо, което пише попада директно в сферата на личните ми интереси. А любимата ми книга от любимия ми писател е Махалото на Фуко. Всичко, което един рационален човек има нужда да знае за тайните общества, за коспирациите и кабалите и най-вече за смисъла и безсмислието им – всичко това е разказано насред една чудесна история с мистериозни герои, много лирични отклонения и епизоди от историята на Италия и света. Няма друга книга, която да ме е научила на толкова много неща, няма и друг писател на който толкова да ми се иска да подражавам в литературния си стил. На някои хора им идва тежичка с безкрайното количество символи и подробности – ако е такъв случая – можете да оцените автора и с магията на Името на Розата, доста по-четивна е, макар да разкрива по-малко от световните истини.

2. Цар Плъх – Джеймс Клавел

Всички се прехласват по Параграф 22, заради това колко добре и философски представя безсмислието на войната. Аз пък имам тук една книжка, която също прави това, същевременно бивайки изключително увлекателна и интересна. Клавел, поне в ранните си години е изключителен майстор на интересното повествование (към края на кариерата си малко губи от този талант и се увлича в скучновати подробности) и книгата се чете на един дъх; на всичкото отгоре има и много, много смислена поука.

3. Процесът – Франц Кафка

Процесът, както и цялото творчество на Кафка не е нещо, което бих препоръчал дори на най-заклетия си враг, на моменти се питам защо изобщо съм го чел; това тук е капан който слагам за тия дето четат само заглавията. Всъщност ще препоръчам вместо това – разказите на Едгар Алан По. По е бил възхитителен човек – поставя началото на световната криминална литература, чрез двата си недодялани разказа за първия световен детектив. Поставя началото и на световната Хорър-литература чрез повечето си останали разкази и дори измисля така характерния мотив за забутаното имение насред гората пълно с призраци по време на гръмотевична буря, изтъркано, но използвано и до ден днешен като главна характеристика на хорър-жанра. Поставя началото и на световната научна фантастика, макар че по този въпрос може да се поспори. И, с едно чудно произведение на име Златният Бръмбар запали в мен огъня на интереса по криптографията. Въпреки че цялото му творчество е пропито от една тъмнина и скрит ужас, май характерни и за жиивота му, геният на По е толкова фундаментален, че ми се иска да бе живял малко повече, да изобрети още два-три жанра на които да се радваме днес.

4. Сандман – Нийл Геймън

Oh, no, he didn’t just include a comic book! – нали, нали това си казвате всички дето знаете за какво иде реч? Сандман е комикс в ранното творечество на Нийл Геймън, разказващ за персонификациите на сънищата, смъртта, съдбата и ред други такива мистериозни личности, а героите са хора, сънища, Богове, всички създания във всички вселени. И аз бях скептичен към комикс-формата, обаче изпълнението наистина е невероятно. А най-прекрасното е, че създава една вселена толкова завладяваща, че дори когато сюжетът на моменти е ограничен от препятствията на комикса – ти все пак поглъщаш жадно страниците, желаейки да знаеш всичко. За разлика от всички други комикси (макар че не съм чел много, че да знам със сигурност) Сандманът си има цялостна история с начало и край, освен това е чудесно съвместим в една мултивселена с всички други прекрасни книги на Нийл Геймън (Американски Богове, Момчетата на Ананси, Никога-Никъде). Тази мултивселена е със сигурност сетингът на най-интересното фентъзи, което някога съм чел. Нийл Геймън има много чудесни книги, но някак имам чувството, че все още не е написал определящата творба на живота си; дотогава ще препоръчвам другите му книги, а те всички са тръгнали от Сандман.

5. Магелан – Стефан Цвайг

Какво по-трогателно от автор, който заедно с жена си отнема живота си, защото не може да понесе нетолерантността и омразата завладели света през 40-те години на миналия век? Такъв човек е бил австрийският биограф Стефан Цвайг. Написал е един куп невероятно-романтични разкази, както и няколко лесни за четене биографии на интересни личности; лично на мен като пътешественик обаче любимата ми биография е тази на Магелан – великият мореплавател, преодолял толкова трудности и сблъскал се с толкова коварство, за да извърши изследователски подвиг, с цената на живота си. За мен неговата устременост към мечтата винаги е била модел за подражание, а пътешествието му – нещо като приказка. Разказът на Цвайг беше невероятна възможност да се запозная по-отблизо с човека Магелан и неговите чисто човешки качества, да преосмисля ролята, която е имал в световната история и собствения ми живот и да му се възхитя отново, по съвсем нов и помъдрял начин.

6.Хиперион – Дан Симънс

Може би уцелих тази книга в перфектен момент от живота си, обаче цикълът Хиперион (дори с последните две лигави книжки) ми се струва най-добрата научна фантастика, която съм чел някога. Същевременно никой от хората на които съм я препоръчвал не изпада в такъв екстаз, така че може и специално в случая моя вкус да се е пообъркал; все пак аз не спирам да разправям наляво и надясно колко е хубава. Авторът е литератор и освен пленяваща история има и чудесен стил, пълен с алюзии – мечтал съм си някога моят стил да наподобява този на Симънс, а освен него и бай-Умберто от по-горе, който е почти бог в моята митология – много малко автори са ме карали да се чувствам така. По-късните книги на Симънс също са чудесни (Друуд, бррр) и стилът му все повече се изчиства, обаче тази ги изпреварва със заплетения сюжет.

7. Кво Вадис – Хенрик Сенкевич

Всъщност цялото творчество на Сенкевич е изпълнено с епични творби. Не толкова богат на символи както повечето други в този списък, Сенкевич компенсира със завладяващото действие с което са изпълнени книгите му. Макар аз да съм голям почитател на трилогията му за полската история (С Огън и меч, Потоп, Пан Володийовски), на другите препоръчвам първо Кво Вадис, защото е по-достъпно и се занимава с един доста по-широко известен период от световната история – управлението на император Нерон и преследването на ранното християнство. Ако искате по-дълбока книга за Римската имеперия – Робърт Грейвс е вашият човек, обаче ако искате чудно-интересна история в нея – книгата на Сенкевич няма равна.

8. Сто Години Самота – Габриел Гарсия Маркес

Ах, каква чудесна книга! Никога досега не бях чел нещо, което да разказва една толкова обикновена и реална семейна история по такъв вълшебен начин. Невероятните събития в живота на особеното градче са така преплетени в ежедневните му приключения, че са неразличима част от живота, течащ така естествено от страниците на книгата. В паметта ти после не остават конкретните събития, вълшебни или не, а остава една цялостна, жива, прекрасна картина на безкрайно повтарящия се живот в постколониална Латинска Америка.
Искате да знаете какво е магически реализъм? Това е отговорът. Всъщност другите книги на Маркес са си чист реализъм и също са невероятни в лекотата с която описват вътрешния свят на човека.

Накрая да отбележа и някои от книгите, които за малко не успяха да се класират в този списък. Аз, Клавдий, на споменатия Робърт Грейвс – тази книга разказва всичко, което човек трябва да знае за Римската Империя, но вече имах една биография и една книга за Рим писани по същото време и не я включих. Облачен Атлас – наскоро четох тази книга прескачаща между исторически роман, научна фантастика и трилър, впечатли ме много, но все още не съм сигурен, че ще издържи теста на времето и спомените ми. Мъртвите Сибирски полета на мистериозния немски автор Виктор фон Фалк (Хари Шеф), чудесен исторически роман, който по някаква причина е останал невероятно неизвестен. Всичко на Иво Андрич, просто не знам какво да избера, защото още не съм го дочел. Децата на Капитан Грант, любимата ми книга от един от любимите ми писатели, просто я четох като бях на осем и не съм сигурен дали трябва да я препоръчвам. История за два града – любимата ми книга от многобройните на Дикенз, но не я включих заради началното обяснение. Лунният камък на неговият приятел Уилки Колинс, книга в която се комбинират викторианския стил с ранните стъпки на криминалната литература. Майсторът и Маргарита – чуден магически реализъм, но все пак Маркес е моят човек. Изгубеният свят на Конан Дойл, Брулени Хълмове, Граф Монте Кристо – пак класика; Пътеводителят (има ли нужда да питате кой) – друг тип класика. Тери Пратчет – чудесно е, но нищо не се откроява; Избрах по една фентъзи и нф, макар че доста други също заслужават. Май това е.

Малкият Град и Големият човек

Гореща съботна сутрин над заспало малко градче сред сухата пустош. Маранята движи въздуха, а зад нея се мержелеят и бумтят камиони с трибуквени имена. Забързани хора ходят в мини-маркета на пазар, дядовци се крият по сенките, а една крава си пасе кротко в тревата до тротоара. Аз съм в града, където преди 135 години се на бял свят се е пръкнал един Голям човек. Родителите ми се оплакват как по телевзията в момента не се ползуват термините великият, прочутият, заслужилият или пък дори архизлодеят и всичко се обобщава до термина “Голям” – този път обаче аз го използувам нарочно, защото терминът съдържа по-малко оценка. Аз оценката си за делата на този човек не искам да давам в момента, не това е предметът на сегашния текст, достатъчно е да се знае, че въпросният човек е имал пряка власт над половината свят и е решавал директно съдбините на планетата. Нашите двама читатели разбира се са досетили и кой е и какво ми е мнението за него, но в името на литературното изпълнение на този текст ще продължа да не споменавам и двете.

И така, на централния площад е родният дом на Големия човек, малка схлупена къщурка, бутафорно завита с бетонено одеало за да не я вали дъждът. Ей там е била стаята, където той е проплакал, долу е ателието в което баща му имал обущарско дюкянче, а в стаята отстрани живял хазяйнът му. Зад къщурката е паметникът на Големия човек, (почти) единственият останал в света, а пред него – музеят посветен на живота му. Черна кучка с провиснали цицки (май скоро е имала кученца) се дръгне точно пред паметника. Като вижда, че има туристи, охраната на музея (мда, единствено число) вика кучката и и дава нещо да яде, за да не ни пречи. Но защо, толкова по-чудесно е да видиш как черна кучка се чеше пред последния останал паметник на човека управлявал най-голямата държава в историята на света, отколкото просто да заебележиш колко малък и смотан е въпросният паметник, в особено противоречие с повечето други, които въпросната държава е издигала наляво-надясно.

Решаваме да се разходим из града, но се връщаме в най-големия пек да видим музея. Имаме гид, който говори английски толкова перфектен, че в думите му не се промъква и следа от пристрастност относно личността на Големия човек – минаваме от стая в стая, но въпроса дали хората тук и сега го обичат или го мразят си остава без отговор. Стая за детството му – бил е Голям симпатяга като млад, макар да му е трябвала бръсначка. Все пак в погледа му се чете една лека лудост като че ли – а може и да си въобразявам. Свидетелството му за завършено начално училище виси гордо на стената – сякаш трябва да сме горди, че човекът управлявал половината свят е имал все пак начално образование. Историята как бил в затвора пет пъти и всичките успявал да избяга. Няколко стаи, пълни със снимки на чичоци, които си стискат ръцете. Големият човек бил нисък и затова не искал много много да го снимат в цял ръст, но ето, че се е наложило. Килим изобразяващ срещата му с предишния Голям човек. Един зеленикав куфар стърчи самотно като почти единствената му запазена вещ. Още портрети и снимки. Разказът за живота му се лее край ушите ми, но единственото което ме изненадва е, че не мога да повярвам колко безпристрастно може да бъде разказана една история касаеща толкова човешки същества.
Единствената снимка отблизо на лицето на Големия човек, той бил и пъпчив освен това и не давал и такива снимки да му правят.

Разходката из музея завършва с едно помещение, в което има четири снимки. Почти половин век след като Големия човек е умрял, родният му град е окупиран от друга (или пък същата, кой знае) държава за десетина дена и това тук би трябвало да е стая припомняща това събитие, всъщност нямащо нищо общо с този музей. Тук вече гидът има оценка за злите окупатори, но пък експонатите нямат – баба разперила ръце пред шише на пода, нещо като палатки, хора в камуфлажни униформи – абсолютно нищо не се разбира от четирите снимки. Добре че помня.

После разходка из вагона, в който той много обичал да си прекарва времето, щото го било страх да лети. И си джиткал насам натам из огромната си държава с тоз вагон, че даже и на конференции в чужбина ходил. Имам една приятелка, която си мечтае за собствен влак с който да си обикаля света – а ето кой бил сбъднал мечтата и.

Цялата обиколка на музея и прилежащите обекти трае по-малко от 40 минути. Излизаме отново на слънцето. От кучката няма и следа, но кравата още си пасе там отстрани, вече минала в по-сенчеста част от улицата. Гладни сме и макар още да разказвам на другарите си части от историята, които гидът пропусна – мисълта за Големия човек отшумява бързо в главите ни, изместена от далеч по-належащите проблеми на стомаха. Дори във въпросния ден този град и този музей не успяват да са най-интересното и значително нещо, което ще видим, защото наблизко има една стара столица и един прекрасен нов град. Спомням си, как преди седем години бях с колегата Хипстър в едно друго градче, където се е родил Големият Враг на тукашния Голям човек и там картинката беше дори още по-ежедневна, а от Врага има останал само един камък предупреждаващ да не повтаряме делата му.

А вероятно в този момент някъде другаде по света, в други заспали градчета се раждат Големите хора, водачите и диктаторите на бъдещето. Добре дошли, господа водачи, светът е готов да ви посрещне с отворени обятия, да ви направи един музей от три стаи и паметник с кучка пред него и да ви забрави на секундата.