Последният ден на XXI век

Иван Вазов има един разказ, който се казва “Последният ден на ХХ век”. Сигурно малко от вас – дамите и господата иначе така начетени читатели на нашия любим блог – сте го чували; и с право, това е едно от най-слабите му произведния. И то не защото Патриархът на българската литература ни най-малко не е познал какво ще става в бъдещето, за което наистина не можем да го виним (всеки който се е опитвал да познае наведнъж 8 мача от Шампионската лига знае колко невъзможно и същевременно високо ценено умение е дори това да предвидиш какво ще се случи идната сряда). Не, разказът е слаб, защото се опитва чрез уж невинно потапяне в света  на “фантастиката” да прокара силни и агресивни националистически убеждения и пристрастия към любимата “Велика Сила” на писателя. Може да е работило за повдигане на българския дух преди 100 години, но опредлено не издържа теста на времето като значимо произведение и пропуска възможността за развитие в мисленето на хората. Всъщност това е една от честите ми критики към фантастични произведения, чието действие се развива в бъдещето – че съвременните писатели рядко предвиждат някаква промяна в човешкото мислене и в манталитетите и отношенията между хората, просто пренасят своето мислене в някакво бъдеще, сякаш точно в периода на техния живот интелектуалното и културно развитие на човечеството или някоя определена култура – замира.

Но пък идеята да се опитаме да познаем какво ще стане в бъдещето винаги е била очарователна. И сега след като наредих злостно един от най-великите писатели на България, ще направя своя (вероятно също толкова жалък) опит да предвидя какво ли бъдеще очаква човечеството към края на 21 век. Всичко оттук нататъка са спекулации, тъй че ако не сте съгласни – чудесно, имате си ваша версия за бъдещето.

Технологически светът ще се развие много през идния век, но в посока в която малко автори на научна фантастика са очаквали. До края на 21 век хората няма да са плъзнали из космоса, няма да са колонизирали други планети, няма дори да са излезли от слънчевата система. Факт е, че… всъщност няма за какво, няма кой да осигури безвъзвратно финансиране на грандиозни космически проекти, а то винаги ще е безвъзвратно. Най-много някоя базичка на Луната или някоя машина някъде другаде да копае нещо или да прави изследвания, точно както е и сега. В замяна на това науката ще се развие дотолкова, че редица неща които не разбираме за космоса ще бъдат разбрани както си седим на Земята. И повечето от тях ще касаят Вселената като цяло, а не реалното ни придвижване през нея. И извънземни няма да се появят или да бъдат открити, поне не повече отколкото досега. Квантовата механика ще направи гигантски скокове и ще открие нечувани засега чудеса, които вероятно ще имат и ежедневни приложения за всеки. Науката ще удължи и продължителността на живота, но не с много – още 10-тина години на сегашната и ще излекува разни болести, но пак – не всички.

Транспортът по планетата ни също няма да претърпи големи скокове напред. Естествено ще става по-бърз, по-ефективен, по-евтин, по-сигурен, по-масово-достъпен, но няма да има нови отрития от величината на влака, самолета и автомобила, просто защото настоящите средства изпълняват функцията си достатъчно добре. Няма да имплементираме телепорта (или подобно нему средство) дори и да го изобретим, просто защото няма смисъл – дали ще се озовеш на другия край на света за една минута или за десет часа е едно и също в почти всички обстоятелства.
Истинското развитие в технологиите ще е в света на комуникациите. Колко само са се развили те през последното десетилетие – ако запазат този темп на развитие наистина в бъдещето няма да има нужда от развитие на транспорта, защото виртуалното присъствие ще е достатъчно. Хич не ми го побира акъла докъде може да достигне сегашния скок в комуникациите. Нещо, което също ми се струва вероятно (макар да имахме много хубав спор с колегата хипстър, който въздигна справедливи аргументи срещу  тезата ми), е че чрез развитието едновременно на технологиите и невробиологията в някой момент ще стане възможно да се осъществява комуникация или да се влиза в мрежата директно с мисъл, а не с външен физически агент като компютъра или умнофона.

Икономическата структура на света ще си остане такава, каквато е сега още много години. Ресурсите няма да свършат, в края на века все още ще има и петрол и газ и въглища и вобще всичко, както и нови хитри източници на енергия които още не сме измислили или развили. Енергията ще е масово достъпна, което значи много, много по-масово отколкото е сега – няма да има села в Танзания дето нямат ток или недостиг на бензин в средата на нищото. Корпорациите ще растат и ще придобиват нови и нови сили, но, поне през този век, няма да се стигне до “корпокрацията” от едната епоха на Облачния Атлас (между другото, много добра книга, че и филм). Машините ще стават все по-ефективни и все по-малко физически труд ще трябва да бъде извършван от хора, което ще промени професионалния птофил на населението, работният ден вероятно също ще намалее и ще стане много по-подвижен. Но стига съм се обяснявал за тази една четвърт от човечеството, която сега живее най-добре и има достъп до всичките тези технологии и транспорти – какво ли ще стане с онази гигантска част от хората които живеят бедно и мизерно, без образование или интернет в забутани места? С голяма увереност мога да кажа, че след един век те ще живеят по-добре отколкото ние, представителите на развитото общество живеем сега. Защото това е вярно дори за миналия век, когато развитието на всичко е било доста по-бавно от този и е имало два сериозни скока назад на име световни войни. Освен това предвиждам бедните общества да наваксат и към края на века разликата между живота на хамериканците и на етиопците да съществува, но да не е особено голяма. Също така населението на света ще стане проблизително постоянно със съвсем малък прираст, това комбиниано с постоянното развитие би трябвало много да подобри живота на всички.

Политическото развитие също ще претърпи някои положителни развития. Примерно войни ще има и през 21 век, но ще стават все по-безкръвни и бързи. Защото военната технология, както всяка друга се развива и дори в момента е много по-лесно да постигнеш стратегическите си цели в една война без да избиеш много хора, а в бъдеще ще стане още по-лесно, когато въпросните технологии започват да достигат и до по-слабо развитите страни с по-големи опасности от войни. С въпросното технологично развитие обаче идва и културно – вече масово се възприема като нехуманно да избиваш цивилни хора или да ги изселваш, което ще направи каквото и да е завладяване на нова територия неизгодно за завоевателя. Така войните ще спрат да са политически, ще останат само икономическите такива, които се водят на други нива населението не е заплашено. Мирното съществуване и липсата на пряко-засягащи мнозинството от хората апетити към чуждите държави пък ще доведе до премахването на граници (естествено не всички, но доста), което пък ще доведе до много по-голяма толерантност между хората. Така национализмът ще изчезне (или поне ще се маргинализира) след кратък пик в началото на века към който май сме тръгнали.  Ролята на държавата също ще става много по-малка и нейните отговорности ще се прехвърлят върху международни организации или компании.  Естествено това ще става първо на някои, и далеч по-късно на други места, но глобалната тенденция струва ми се е към изчезване на силната държава в полза на развиващата се икономика и намаляване на значението на реалния режим по който една държава се управлява (било то демокрация, диктатура или друго). Дори тази тенденция да не се окаже правилно решение в дългосрочен план – мисля, че ще мине повече от един век в това тя да се обърне. За всички обаче, които си мечтаят за антиутопично общество, Трета световна война или някакъв апокалипсис – сори, няма да го бъде.

Културно светът ще се глобализира все повече, но не до крайност, защото хората вече са достатъчно съзнателни да ценят разликите в културите си. И няма да трябва да говорим китайски, както се чува в разговори тук-там, английският език ще бъде международният език на бъдещето, но употребата му навсякъде няма да е натрапчива и освен някои мнгоо застрашени езици – никой друг няма да изчезне. Изкуството ще се промени също, някак ще става по-виртуално, макар че точно тука започва да се вижда краят на въображението ми…

Сега като си чета писанието – май съм попрекалил с оптимизма. Точно като Вазов, а той нищо не е познал… Нищо, писах си прогнозата за шампионската лига на човечеството, сега остава да се облегна спокойно и да гледам какво ще стане.

8 неща в които животът в България превъзхожда този в Германия

Всички знаем, че България е адска дупка, където слънцето никога не огрява, където мизерията е повсеместна, където хората нямат какво да ядат и мрат от глад по улиците. Всички знаем че страната е най-бедна в целия свят, икономиката е отдавна загинала, а всичките политици са маскари и кръвопийци които само смучат от бедния народ. Всички знаем, че българите са на изчезване, културата им е “чалга”, а националните им герои се въртят в гроба като воденични колела от срам.
Но дали всичко наистина е чак толкова зле? Верен на заложената ми културно черта да сравнявам постоянно Родното и Чуждото  и аз правя своите сравнения. През годините откакто обитавам Германия съм открил много неща в които живота в нея превъзхожда този в България, но и също толкова много неща в които България е доста по-добре от Германия. “Ти гледаш на България през розови очила и я виждаш два пъти в годината, изобщо не разбираш КОЛКО е гадно” – са казвали и ще казват критиците ми, но този път мога да им отговоря – правейки сравнение между живота в две държави всеки вижда по-ясно държавата която обитава, така че имам точно толкова право да сравнявам Германия и България, колкото всички тези нещастни хора обречени на живот в безкрайната българска мизерия. Постарал съм се да се спра на по-обективни фактори, такива които зависят от самите хора или държавата, а не от географско-историческата случайност като примерно, че в България има и дни в които не вали, че българските домати понякога имат вкус или пък, че българските жени са хубави, а не са корокозъбели и слонопотами като немските. Все пак това, че факторите ми са (що-годе) обективни не значи, че аз съм безпристрастен, но това си го знаем. И така, ето ги моите 8 неща, в които България е по-добро място от Германия:

8. Неделята
Пустош. Празни улици докъдето ти виждат очите.Топки от трева се търкалят по улиците, а прахът образува малки спиралообразни облачета покрай изоставените коли… Шум от пусната щора е единственият звук, който се чува. Град призрак. Това е неделя в Германия. Следвайки някакви традиционни неписани закони неделята за немеца е Ден в Който се Седи Вкъщи и Не Се Прави Нищо. В Големите градове има илюзия за живот, създавана от множеството туристи, които не са свикнали с немския начин на живот и нагло пълзят навън. В по-малко туристическите места обаче пустошта е факт. Понякога се среща случаен чичка неиздържал на скуката и правещ, примерно, ремонт, когото цялата улица гледа с тихо неодобрение иззад перденцата на прозорците си. Същевременно, в България човек обикновено не може да различи неделята от другите дни само по външни фактори. Хората не спират живота си, дори напротив – почивният ден е ден за забавления, гости, излизане навън или правене на неща за домакинството. Което ми напомня за следващото нещо, пряко свързано с това:

7. Работното време.
В Германия работното време на магазините е от 8 сутринта до 8 вечерта, понеделник до събота. В някои провинции има изключения даващи екстра работни часове сутрин и вечер, но в неделята нищо не работи никъде. Това създава доста неудобства, примерно точно когато всички са на пазар в събота човек трябва да си пазарува за един допълнителен ден, ако случайно забравиш за неделята седиш гладен  и ако спешно ти затрябва нещо в неделя или пък посред нощ  – няма откъде да го добиеш. Е, не е болка за умиране, но със сигурност е по-зле отколкото в България, където всеки неведнъж и дваж е прибягвал до услугите на денонощния магазин и където неделята не е ден в който всичко живо си седи вкъщи и кисело гледа през прозореца дръзналите да излязат навън. Работното време на институциите в Германия пък е само сутрин и обикновено плътно съвпада с първата част на работния ден. Но след като оплюхме немската неделя в цели две точки, да се върнем към едно от малкото неща, които човек все пак може да прави през нея:

6. Да седнеш пред телевизора да гледаш мач.
В Германия правата за почти всички футболни мачове се държат от Скай, сателитна телевизия. С нормалната ефирна телевизия може да се гледат по един мач от Шампионската лига и лига Европа и това е всичко. От Скай не можеш да си купиш пакет не включващ всичките им други малоумни телевизии които ти никога няма да погледнеш, Скай се продава само нацяло и струва 60 евро месечно. И дори човек да реши да ги даде тези пари – какво получава? Всички мачове от бундеслигата и шампионската лига, но освен това – почти нищо. Никога повече от един мач от Англия седмично, някой друг от Испания и това е. Ако искаш да следиш внмателно което и да е първенство освен Бундеслигата – в Германия това няма как да стане с местна телевизия, колкото и пари да дадеш. Да сравним това с България, където ако искаш да гледаш Уиган и Съндърланд – все някъде го дават, където покритието на всичките първенства е толкова по-добро, а кабелната телевизия – евтина и масова. Което пък ми напомня за:

5. Субтитрите
Само аз ли си мисля, че при озвучаването на някой филм на език различен от оригиналния му се губи толкова много от истинския филм и красотата му? Е, в Германия ВСИЧКИ филми винаги са озвучени на немски, немците не са и чували за субтитри. Повечето филми са с английски за оригинален език, но въпреки това човек не може да чуе ангийски по немската телевизия и дори на кино. В Германия да си купиш двд или да отидеш на една от няколкото прожекции на “оригинален език” е единственият легален начин да чуеш истинския глас на Джак Спароу/Хари Потър/който там си искаш. За сравнение в България (а и както през годините съм се уверил и в по-голямата част от света извън Германия) чуждите филми неизменно си вървят със субтитри и това не само не представлява проблем за зрителите, но им дава и възможността да се насладят максимално на филма, такъв какъвто той си е. Сега вече си мислите – егати тъпите дреболии, дай нещо сериозно. Ами ето ви:

4.  Данъчната система.
В Германия няма плосък данък. Трябва ли изобщо да казвам повече? Добре де, добре, ще напомня и за един куп мръсни данъци и такси, които немската държава използува срещу жителите си. Като примерно таксата на всеки пътник на самолет, която варира от 7.5 евро всеки път когато летиш от Германия за Европа до 42 евро всеки път когато летиш до Америките или далечна Азия. Или ГЕЦ, всеки който е чувал за ГЕЦ ги мрази от цялото си сърце, било то немец или чужденец; те са тези които обикалят по къщите и събират 20 евро месечно за правото да гледаш немска телевизия, от онази дето споменах по-горе – без мачове и филми на оригинални езици. Тук е и мястото да напомня на гневните български данъкоплатци, че данъците в България са и най-справедливите и най-малките в цяла Европа, независимо дали конкретно на вас ви идват вповече.

3. Изборът на облекло/обувки
Аз не съм човек, който много много се заглежда по дрехите в магазините. Или който е особено придирчив в избора си на обувки. Но дори и на мен ми прави впечатление (а за хората които ме познават – а повечето които четете това ме познавате, признайте си – знаят колко трудно успява нещо такова да ми направи впечатление) – дрехите и обувките в Германия се продават само от по 4-5 големи вериги. Във всяка ценова граница човек има избор от примерно по 20-тина чифта обувки във всеки от големите магазини и това е. Много често се случва на улицата да видиш човек облечен като теб. Много често се случва и да видиш 3 еднакви пуловера в един и същи ден, само защото това е пуловерът, който в момента се продава в Х и М. Практически липсват каквито и да било дребни търговци на дрехи или обувки, както и дребни производители за местния пазар. Липсва и гигантското разнообразие от марки (легитимни и не толкова) което се наблюдава в България, липсва и идеята, че всеки човек трябва да е облечен уникално.

2. Основното училище
Ето тук ще кажете – ме хванахте по бели гащи. “Нищо не е по-зле от училищната система в България! Децата учат в разпадащи се училища по изостанали в миналото учебници и излизат от училище неграмотни!”- нали така? Не оспорвам очевидните нужди от реформа в българската образователна система, но тя има поне едно качество с което превъзхожда немската. В Германия в седми клас се решава бъдещето на ученика и дали той влиза в гимназия (около 1/4 от всички ученици) или в някой от другите видове училища. Дотук всичко е нормално, нали? Да ама само на учениците от гимназията е разрешено изобщо да влязат в университет. Което значи, че в седми клас се решава дали ученикът може да получи висше образование и за мен това е по-ужасно от каквито и гадости да причинява българското училище на горкия ученик. За немците седми клас не е прекалено рано за да може палавникът да мисли за далечното си бъдеще и да решава какъв иска да стане. Ако пък случайно точно тогава си в мързеливия си период и предпочиташ да залягаш над мачовете – очаква те да караш електрокар цял живот. Е то и в България е по-трудно да влезеш в университета след като си учил в Техникума по Дървообработване (традиционно известен като Дървото), но никой не ти го забранява, нали?

1. Интернетът.
Интернетът в България е (безспорно) бърз. Доставчиците са коректни, пускат ти го за един ден и се отнасят добре с теб и след това. И струва 13 лева на месец.  Безплатен безжичен интернет по една или друга причина също се намира много често. Повечето от младите и работещи хора са компютърно грамотни. В Германия интернетът може и да е бърз, ама може и да ти кажат “тази улица е нова, тука интернетът ще е бавен следващите няколко години”. За да го пуснат си правиш среща с техник за след месец и не дай си боже да я пропуснеш. Ако пък нещо не сработи или се повреди – техникът няма идея какво не е наред, а компанията те препраща от един платен телефон на друг в затворен кръг.  Интернет под каквато и да е форма трудно може да се намери за под 20 евро на месец, а безжичен интернет има само в някои подбрани заведения, никога на улицата. Ограниченията на трафика също все още не са останали в миналото, а под “вестник” хората продължават да разбират главно хартиено издание. Компютърната грамотност пък все още е нещо което работодателите очакват да прочетат в сивито на кандидатите си като велико постижение. На всичкото отгоре Германия е една от 4-те страни в света (редом с Китай, Турция и Мианмар) цензуриращи Ютуб, а службите за борба с компютърното пиратство бдят денонощно да не вземеш случайно да си изтеглиш някоя песен на Еминем (кхъ-кхъ). А чудите ли се защо сложих точно интернета на последна позиция? Защото той и всичките му аспекти – от доставка, през наличност и скорост до съдържание – е наистина една от малкото области, в които България е очевидно по-развита страна от Германия.
Айде приятна ви…неделя.

Изборът като събор

12-ти май, ранна сутрин. Денят на тазгодишните предсрочни парламентарни избори.

С мъка се повдигам от леглото някъде към девет – девет и нещо, а споменът за приключилата преди няколко часа чудесна вечер с родни фолклорни музика и танци още кънти – съвсем буквално – в главата ми. “Още неотворил гуреливи очи”, а телефонът почва да звъни – Милена, предупреждава ме, че срещата за дохождането до консулството няма да е в 10:30, а чак в 11. Сякаш бих тръгнал нанякъде, преди да си погледна фейсбука, но нищо – червени точки за старанието.

Тук е моментът за кратка вметка – по ред стечения на обстоятелствата, аз съм се оказал в ролята на организатор на, както ги наричаме галено, “автобусите с гласоподаватели” в така любезно организираната избирателна секция в Мюнхен. Преведено на прост език, това означава, че твърде много хора разчитат на мен да знаят къде и кога трябва да се появят, за да не отидат сами в гората за гъби. Или да гласуват – според както дойде.

И тъй, срещата е уточнена за след почти 2 часа, отнемайки голяма част от суетнята на “сутринта-след-партито”, която всички така мразим. Бавно и с полагащото се старание приготвям и консумирам закуска, през което време успявам да поема обаждания от Чипев, който пак нищо не знае, и Годжи, който знае, но грешно, и е виснал половин час по-рано от необходимото, защото тръгва нанякъде, без да си погледне фейсбука. По пътя към самото консулство успявам и да се чуя и с тежко махмурлясалия Теодор, който се е събудил без важни части от облеклото си, но поне у тях си, и се чувства крайно виновен, че не е в състояние да дойде и да се изгласува с нас. Нищо, другия път. Може и да е по-скоро, отколкото си мислим.

Говорейки за нереализирани очаквания и неоправдани надежди, се озоваваме пред поне едночасовата – на пръв поглед – опашка пред барачката до консулството, гордо наричано “Избирателна секция”. В 11 и малко. В неделя. А си мислех, че аз сомнанбулствам в почивни дни. Но няма значение – събрали сме смелост и гражданска съвест и, поздравявайки останалите отломки от буйната танцова вечер, които заварваме в тълпата (българи в чужбина много, но не чак толкова много, че да не срещаш познати навсякъде), се устремяваме да упражним гражданския си дълг. Или право. Или привилегия – всеки да го разбира, както иска. Попълваме с чужда химикалка Декларациите по чл. едикойси от закона за едикакво си директно върху гърба на най-близкото другарче и нищо не може да ни спре – нито опашка, нито дъжд, нито сняг, нито…

“Кой каза дъжд?”, жизнерадостно пита немската пролет и стоварва отгоре ни първата “лятна” буря за годината. Нито дъжд, нито сняг, нито… и все пак чадър нямаше да е никак зле. По-рано споменах, че познати българи в диаспората се намират навсякъде. Нека се поправя – добри хора в диаспората се намират навсякъде. Някои се разтичват до колите, носят колкото чадъри предвидливо са скътани в багажниците, и напук на тия, които продължават да разправят наляво и надясно, че не поздравяват българи в чужбина, защото нямало по-зла паплач на света, ги раздават срещу едно “мерси” на всички, които имат нужда. Консулът, екипиран в спретнат костюм и приветлива червена вратовръзка, гледа замислено изпод стряхата на главния вход, и след малко праща хора, които носят нарязани чували за боклук – за когото не са стигнали чадърите. Пред самия вход на секцията-барака пък е опънат друг импровизиран навес от найлон, поддържан не от криви колци, а от хора – като малка атракция за които не са попадали под транспарант на футболен стадион.

Развеселената фаланга, покрита с чадъри вместо щитове, бавно се точи и без никакви излишни нерви или препирни всеки успява да се гласоподаде. Дали сме успели да наборим змея или и тоя път ламите (не преживните животни – любимци на г-н съавтора, другите лами) ще ни тормозят поне до следващите избори, ще видим. Има нещо твърде важно в специалната близост, която поражда гласуването на чужда земя – със или без дъжд. Изборите в чужбина може да са по-незначителни и по-скоро символични, но със сигурност са далеч по-весели.

Мечти и лами

Гледам колегите как описват някакви дълбоки есхатологични терзания, някакви филми и сънища с много нива и скрити смисли и си мисля как затъваме все по-надълбоко в долната хипстърия. Не че аз падам по-долу –  даже съм чел книгата, която колегата хипстър подиграва в предния пост казвайки, че никой не я е чел… И да напиша статията която от доста време ми виси на главата за всичките арменски филми дето изгледах преди месец няма да помогне много, освен дето едва ли ще намеря някой дето го интересува (като почна да говоря на хората за арменски филми те млъкват и гледат настрани или си правят знаци с показалец срещу слепоочието).  Освен това – нещо съм в добро настроение, нищо че скоро навърших една огромна възраст и вече официално кандидатсвам за членство в праисторията. Затова, и за да разведря общия дух на любимия на всички ни блог рекох да напиша за една моя мечта. От тези дето всички имаме – абстрактни мечти, които никога няма да се сбъднат, но ни е приятно да мислим за тях и като ни е криво, намираме спокойствие в това да си представяме какво би било ако всъщност беше истина.

Една от моите абстрактни невероятни мечти е да си имам ферма за лами. Като множествено число от лама, а не от ламя (ламите с ударение на и, техните навици и особености и период на полуразпад са една отделна тема, от която не разбирам много много). Мечтая си да имам поне десетина лами във фермата, да ги кръстя с хубави екзотични инкски имена, да ги храня всеки ден и помощниците да ми съобщават новини като “Наска е особено палава днес”,”Виракоча има трън в кожата на копитото, трябва да му го извадим” и подобни. Мда, ламите имат кожени копитца, това им помага по каменистите терени. Мечтая си да имам ливада където ламите да пасат, ама и планина с каменисти терени, където да се катерят, за да не загубят ламешка форма. Искам моите лами да имат характер, да са като истински диви лами в Андите, а не някакви кротки одомашнени животинки с пречупен дух. Мечтая си да тичам по ливадата и да ги гоня и да им дърпам пухкавите опашки, ама лекичко, да не ги заболи. Мечтая си да помагам на новородените ламички да се научат да вървят. Мечтая си, някой ден да отида на изследователско пътешествие в Перу и Чили да изучвам навиците и условията при които ламите благоденствуват, да разпитам местните за съвети и да интегрирам наученото познание във фермата, така че ламите да си живеят още по-добре. Мечтая си да съм водещ експерт по ламите и хората да идват при мен за съвет, ако примерно ламата им не плюе достатъчно или изпражненията и не са с правилната консистенция. Да ме канят в сутрешния блок на телевизиите и да ме представят с “Човекът който знае всичко за ламите”. Не, не знам всичко за ламите, ама много бих искал да знам.  Всъщност много ми се ламите да бяха доста по популярни и обичани животни, защото светът би бил по-хубаво място ако в него имаше повече лами.

Та така, това е моята малка невероятна мечта. Друга от този тип мечти ми е да издавам книги за слепи хора. Време е обаче да се връщам в реалността. Нищо, моята любима ферма за лами си седи и ме чака във въображението ми винаги, когато имам време за нея.

Европейска Партия на Мързеливците (ЕПМ)

Време е.

След безуспешни опити да се справя с нежеланието си да свърша нещо полезно, време е да признаем пред целия свят, че някои от нас просто сме м-ъ-р-з-е-л-и-в-и. Без извинения, заобикалки и евфемизми. И биха предпочели да си представят как основават Партия на Мързеливците в Германия, а след това се изправят пред обединената, работохолична мощ на останалата част от Бундестага всеки път, когато тя се опита да прокара промени в законодателството, водещи до повече работа за хората.

Разбира се, съществува проблемът, че без немско гражданство трудно се става депутат в немския парламент.

И че подобна идеология трудно ще намери привърженици сред един народ, който си няма глагол за “мързелувам”*, а прилагателното е натоварено с негативна конотация, която кара колегите ми да ме успокояват, че не съм такъв, всеки път, когато си го призная.

Изходът от тези злощастни дилеми със сигурност лежи в посока Европейския Парламент. Първо, като гражданин на Съюза, най-вероятно имам правото да основавам партии и да се кандидатирам за евродепутат (research pending… понеже ме мързи да го проведа). Второ, сигурен съм, че в един съюз, включващ нас, румънците, гърците, испанците, италианците…, съществува скрито, почти ъндърграунд малцинство, достатъчно да си осигури парламентарно представителство. А като прибавим към тях всички потиснати от обществените си порядки централно- и западноевропейци, които са си мечтали някой ден да не трябва да се крият и да лъжат за истинското си отношение към нещата… Ех, топла държавна трапеза, здравей, здравей.

Убеден съм, че всички тези онеправдани, преработени люде, ще изпуснат огромна въздишка на облекчение, когато най-сетне някой застане открито и без срам ги защити:

на нас
не ни се
работи!!!

Така че нека гордо се изправим и сберем, ако успеем да се раздигаме от компютъра, под лозунгите на новата Европейска Партия на Мързеливците:

  1. Работата не е курбан да се смръзне.
  2. Работата не е заек да избяга.

В тази връзка на знамето на партията ни, вместо обичайните скучновати и навяващи асоциации с труд, дисциплина и действеност лъвчета, тигърчета, орелчета и пр. животни, гордо ще цъфне един неподвижен заек. Понеже 1. И един врящ курбан – понеже 2.

Кратко и ясно, без да се претоварваме с излишна философия, защото някой ще трябва после да я помни. А и за да не повтаряме грешката на Маркс, който написа “Капиталът”, само и само жена му да го остави на мира и да спре да му натяква да изхвърли боклука. Но понеже е германец, се увлече повече от необходимото и вижте какво стана после.

Да живее ЕПМ! Или не. Все тая, стига да не се налага да вършим нещо.
____________
* I stand corrected. Глагол всъщност има.

Твърде стар за дискотека?

Никога не съм обичал да ходя на дискотека. Винаги съм предпочитал домашните събирания с приятели, на които можеш да си говориш, да не обикаляш навън посред нощ, да можеш да подремнеш ако имаш нужда, да не ти бучат ушите и да не се вмирисваш на цигари. На всичкото отгоре, вече съм на 27 – чувствам се прекалено зрял, за да правя неща дето не ми харесват и прекалено стар за дискотеки . Но за съжаление един от най-близките ми приятели е установил традицията всяка година да празнува рождения си ден на дискотека и смята за задължително да завлече и мен. И тази година не се различава от другите – първо рационалните ми аргументи са заглушени, а после и жалните ми вопли са подиграни и дори това, че съм прекарал последното денонощие в тежко пътуване от Германия към София не може да ме извини от присъствие. Не, че съм очаквал друго – този спор го водя и губя всяка година, вече дори не се напрягам толкова; всъщност тази година съм приел по-научен подход и възприемам цялото нещо като антропологически експеримент – ще наблюдавам случващото се и ще споделя впечатленията си.

И така става полунощ и тръгваме натам. Поради това, че приятелката на рожденника отказва изобщо да ходи по дискотеки (някои хора имат повече права от мен), партито е официално обявено като изцяло мъжко, сиреч “коч-парти” както му казвахме в древността. Тогава повечето партита бяха коч, поради повсеместната ни невъзможност да намерим момичета, които да се мотаят с нас. Дискотеката се намира точно срещу Народното Събрание, направо под опашката на коня на Царя-Освободител (под опашката на кон е подходящо място за дискотека, по мое мнение). На входа има здрави охранители с ниски чела, които ни опипват старателно и са леко учудени от наличието на фотоапарат и фенерче в джоба ми. Вътре е по-просторно отколкото очаквах и масите са облени в бледосиня светлина. Всички са вече тук, заели сепарето и ни чакат.

Май тук е времето да представя компанията. Общо 9 души сме – Рожденикът, аз, Пияният(който дойде стабилно наквасен предварително заедно с нас), Дебелият, търсещият Внимание, онзи който Мълчи отзад, Новият (който дойде по-късно и е единственият когото не познавах от миналите години) и, разбира се, човекът с пуловер на Ромбове. Във всяка група от над 5 човека има поне един, който сегиз-тогиз се носи в пуловер на ромбове, независимо че те са излезли от мода преди да са влезли в нея. И последно, с нас е и Братовчедката на Дебелия, на когото никой не е споменал изрично че партито е коч, поради това че никой не е очаквал точно той да доведе момиче. Търсещият Внимание е направил разправия, че неговата приятелка била спряна от забраната, пък ето на, имало момичета, ама в крайна сметка се е уталожило всичко. Така и не научих името на Братовчедката, макар че излъгах цели двама от ухажорите и (включващи всички на масата без приятелки и някои от тези с) за въпросното, в името на любимото занимание на толкова много българи – гледането на сеир.

На масата изневиделица се появяват две бутилки Джони Уокър. Тъй като е сряда, а не уикенд, цената им била много ниска. Аз съм чувал, че в дискотеките цяла бутилка била по-скъпа от 7х100,защото чашите може да се разреждат с вода, ама като нищо и това да е легенда от някое друго време. Всички седят кротко, пийват и се опитват да си говорят. Пияният заявява, че след 10 минути ще си ходи и че води дружески и съвсем невинен разговор с Братовчедката. Аз се опитвам да разпаля футболна вражда между Дебелия и Ромбовете, ама нещо няма интерес. Още тук се забелязва, че ми е леко скучно. С радост забелязвам, че никъде не се виждат пушачи и няма облаци дим, значи забраната се спазва; Рожденикът обаче ми казва, че това е илюзия и открива 2-3 пушача наоколо,ама все пак не е както преди. Мисля си каква друга пакост да направя…

И тогава за пръв път ушите ми чуват музиката. С изненада откривам, че досега изобщо не съм се и замислил на какъв тип дискотека съм и какъв точно е характерът на този странен шум който ми пречи да си чувам думите. Оказва се нещо много странно, нещо което дори не съм знаел че съществува – бих го нарекъл техно-чалга. Като чалга, на български, но много по ритмично и някак заглушено от собствения си техно фон. Аз не слушам нито техно, нито чалга, но и двете не ми пречат; техно-чалгата обаче е абсолютно незабележима, там няма нищо запомнящо се, нищо което да задържи вниманието. Цялата нощ просто имаше силен но ненатрапчив шум. Не мога да си спомня дори една песен! Незабележимостта на стила се откроява още повече заради това колко ярко си спомням няколкото рап-песни които се появяваха периодично – големият хит на вечерта бе на някой си Сто Кила, комуто разни посочени, но неназовани личности причиняват остри болки в слабините.

Първото уиски вече го няма, а второто е на средата си; Хората даже са се пораздвижили – Рожденикът се мята като мряна риба, Братовчедката вече разкарва трети ухажор, а Пияният ще си ходи след 10 минути. Хващам си чашата и с аристократична походка обикалям цялата дискотека. Отново с изненада откривам, че не съм най-възрастният в дискотеката; всъщност мнозинството са младежи над 20, допълнени от няколко мутри и няколко чички. Отново наблюдавам характерното поведение на двата пола което забелязвам всяка година – момичетата  се напиват по-лесно, танцуват със забрава в очите, а приятелите им седят и гледат навъсено. Моята обиколка не остава незабелязана – цели трима души ми предлагат наздраве. На някакъв бар или подиум в средата се кълчи грозна сервитьорка с отегчена физиономия, направо се чудя защо си дава зор след като хората направо отвръщат очи.

Обратно при компанията отнякъде изскача сервитьорка с шампанско и бенгалски огън, ето какво ще пия аз докато другите ликвидират третото и последно уиски. Нивото на интоксикация е доста повишено, Дебелият се е разгърдил, Рожденикът ми обяснява че аз трябва да бдя за да не си забрави подаръците, Мълчащият седи отзад, а Пияният спи върху якетата. Даже Ромбовете си пробват късмета с братовчедката, алкохолът явно дава криле дори и на най-смешните сред нас. Намирам вратовръзка и си я слагам и всички ми се радват, за ужас на търсещия Внимание, който май я е домъкнал с точно тази цел. Сервитьорките ни гледат подозрително (и с право, може би усещат как ще ги прецакаме в последствие), охраната седи до нас и никой не смее да ни доближи. Вече навсякъде се носи цигарен дим. Мълчащият и търсещият Внимание се сбогуват сърцераздирателно с всички, за да се появят обратно след 5 минути. Вадя апаратче и правя няколко снимки, които не се получават заради тъмнината, вадя и фенерче и дразня хората светейки им в лицето. Шумът ми пречи все повече, омръзва ми и болката в главата ми е по-силна от тази на Стоте Кила, но търпя стоически.

Пет часът е, май е време да си ходим. Рожденикът плаща сметката с кредитна карта и след напомняне, че бакшишът не е включен в сметката обещава да се погрижи щедро. Веднага следва  едновременното ни масово изнизване от дискотеката, изключително организирана операция като за група хора, мнозинството от които вървят наклонени. Братовчедката, която очаквано не е била свалена и дори пияна е изправена пред буквално най-тежкото си изпитание за вечерта – да занесе дебелия си роднина до дома му. Малка групичка от нас се отправят в напразно търсене на някаква митична шкембе чорба из нощната София. Ромбовете обясняват как те са ни спасили от изхвърляне на 2 пъти, как са фенове на ПСЖ отпреди това да е модно и вобще много настояват всичките им заслуги за човечеството да бъдат признати и оценени. В 6 сме си вече по къщите (или в моя случай по чуждите такива).

Това беше. Общо взето – прекарах си по-добре отколкото очаквах, но пак беше скучно, музиката не струва, накрая пак смърдиш отвратително, а всички вътре са или пияни или намръщени. Само пияните танцуват. Физически също се справих ако не чудесно, то доста добре. Поне разбрах, че не съм прекалено стар, просто прекалено различен, за да ми допада това занимание. Продължавам да не намирам нищо хубаво в дискотеките, но се замислям, че има ред моменти в живота, когато е по-добре тълпата пияни нехранимайковци да не са ти у дома, а някъде навън. Дали и защо ни трябват пияни нехранимайковци е отделен въпрос, на който всеки от нас сам трябва да си намери отговора. Колкото до мен – ако не стъпя отново в дискотека бих се нарекъл щастливец, но това пожелание едва ли ще се сбъдне.