Античният ни любимец Рей Бредбъри твърдеше, че няма по-самотен час от 3 през нощта:
О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад до залеза и десет хиляди мили до изгрева.
Не е вярно. В 3 през нощта е някак… уютно. Някак споделено – сякаш си част от огромното, неосновано, непризнато, ненаречено братство на нощта. Знаете ли кога човек е наистина самотен? В неделя сутрин. В сковаващата тишина на неделното утро, когато всички будни са се увили в меката какавида на личната си изолация, отказваща да признае календара и неговите – иронично, създадени от нас самите – структурни прищевки. В неделя сутрин, уважаеми наши трима читатели, няма нищо оптимистично, нищо утринно или обнадеждаващо; има само много, много егоизъм. Без Denial или Anger, прескачаме направо в Bargaining-Depression-Acceptance. Само още 5 минутки? По-добре побързай, защото най-късно до обед трябва отново да си продуктивна част от обществото.
Като правило избягвам верижни писма и фейсбук “тагвания”, но в далечната 2009 или 2010-та циркулираше следната игра:
- Go to “Wikipedia.” Hit “random” and the first article you get is the name of your band.
- Then go to “Random Quotations” and the last four or five words of the very last quote of the page is the title of your first album.
- Then, go to Flickr and click on “Explore the Last Seven Days” and the third picture, no matter what it is, will be your album cover.
Така и не създадох имагинерния дебютен албум на имагинерната си дебютна банда (най-вече от мързел да пусна гимп-а), макар че, така като се замисля, да кръстиш бандата си Imaginary и на обложката на албума им да цапнеш корен-квадратен-от-минус-едно би било чудесно. Един англичанин, който тогава все още беше сред фейсбук приятелите ми, обаче, си беше направил труда и албумът му се казваше “You’ve got to learn to face rejection”. Жалко, че такъв албум нямаше наистина, защото щеше да се превърне в любимия ми.
Традиционно, виня училищата; не само българските – по принцип цялата родена из въглищните облаци на Индустриалната революция училищна система, прилагана и до днес, се концентрира върху ценности, които да създават съвършените фабрични работници. Система, която функциора и мотивира чрез количествено оценяване на представянето, сякаш знанието е ресурс, подлежащ на измерване по същия начин като кашоните със замразена храна в Ottersberg. Система, която в крайна сметка ражда втренчени в представянето си, плачещи за похвала, слушащи ръководителя си, прикриващи неуменията си, срамуващи се от провалите си измамници. Издигаща и промотираща онези, които се научат най-добре да я яздят и “работят” в своя полза. Хора като скромния пишещ. Въпреки съмнителните си знания и умения в купища сфери на “образованието” (какво е далакът, къде се намира и за какво служи?!), механиката на училищното всекидневие ми беше елементарна и винаги гордо се мъдрех сред пълните отличници.
Никога не съм отричал, че всичко това си има цена – но трябваше да мине повече от десетилетие, за да осъзная каква е тя. А именно – загубата на древното, несъмнено еволюирало умение да преглъщаш грешките си, да приемаш провалите си и да живееш със собствените си несъвършенства. Всяка непроследена ръка в белота, всяка объркана улица, всяка неправилно ритната топка; чак се чудя дали да споменавам важните неща – отказите, неслучилите се убеждавания, неспечелените хора; всички те ме преследват и обсебват, прераждат се в сънищата ми и умират в безумното, тъпо повторение на едни и същи сцени.
Перфектният герой на Индустриалната революция; човекът, който не понася несъвършенства; човекът – демо версия.
Новата ми цел в живота: You’ve got to learn to face rejection. Стъпка 1: признавам си, че не мога да паркирам.
Стъпка 2: конфу зад блока, разсад домати в стара тенекия от сирене и изкуството да бъдеш дзен. Някога, някъде.
Днес няма пандичка, защото реших във ваша чест да свърша онези 3 точки от по-горе.
