Любов от първо телевизионно предаване

Този фантастичен, този невероятен Боби Михайлов поставя мексиканците за втори пореден път на колене…

Тези изкрещяни в екстазиран фалцет думи на коментатора Борис Касабов са може би най-яркият момент от САЩ ’94, който НЕ си спомням. Бях на село при баба си, мачът се проточи до късно, много късно, заспал съм по време на продълженията, а баба ми не сметнала дузпите срещу Мексико на осминафинала за по-важни от съня на едно 8-годишно хлапе, гледащо първото си Световно. От тогава насам съм ги гледал толкова пъти, че да придобия почти истински спомен за тях – но пък всеки път откривам по нещо ново. Например бяхте ли забелязали, че мексиканецът, срещу когото бъдещият председател на БФС и талантлив танцьор спасява втората си дузпа, има мустаци?

А мустаците на мексиканеца и прясно поникналата коса на Боби бяха само част от безумния стайлинг, доминиращ футболните терени в средата на 90-те. Много преди коафираните веждички на Кр. Роналдо да красят “малкия” екран, на Моето Първо Световно горда грива вееха прически като тези на незабравимия Карлос Валдерама, на отвратителния Роберто Баджо, или пък на – внимание, мръсно клише – “екзекутора на петлите” Емо Костадинов. Вижте ги само.

carlos-valderrama-09baggio-italy2 emil_kostadinov

 

 

 

 

 

За малко да пусна сълзичка, ако дългът ми към нашите двама верни читатели не ме зовеше да продължа с разходката си из оцветени в носталгично-кафеникаво спомени от младостта. Впрочем, говорейки за отвратителност, няма как да пропусна може би най-болезнения си спомен от цялото първенство (също така проспан – първи мач, никой не очаква нищо от националите, а 2 часът си е време за сън. И аз като колегата придобих правото си да гледам мача с Аржентина след тежки преговори):

Или добро, или нищо.
Или добро, или нищо.

Ето с този си момент на неудържима радост горкият Рашиди Йекини вероятно е привлякъл толкова много омраза и проклятия върху себе си, че ако бях суеверен, бих заключил, че ранната му смърт през 2012 е била предопределена.

Но да се върнем към спорта. Ако Франция 98  беше първенството, когато открих гийкската част на играта, не без участието на едно от легендарните албумчета на Панини и на вълшебната Ultimate Soccer Manager 98, то 1994-та беше годината, когато се запалих и по игрането й. Тъй като бяхме малки и бедни, никой нямаше пари нито за официалните екипи, нито за спонсорираните обувки или топки. Вместо това гуменки от битака на босо, възможно най-старата тениска, гумена топка STRIKER от 5 лв (спомняте си ги със сигурност), прашното пространство между блоковете (преди да стоварят големия контейнер за боклук на средата му) и – понеже е Световно, все пак – малки картончета, на които бяхме “прекопирали” логото на турнира и си бяхме написали имената под него, ни правеха повече част от цялото празненство, отколкото всичките литри изпита Кока-Кола някога биха могли.

Това е тъжната истина, уважаеми двама верни читатели. Днес, на прага на 6-тото си Световно, двайсет години фенщина по-късно, познавам футбола, правилата, историята, особеностите и тънкостите му в дълбочина, несравнима с тази на осемгодишно дете. Мога да си позволя да гледам Световното на неразумно голям HD-телевизор и да нахлузя официалните футболни обувки, рекламирани от звездите, когато ходя да ритам топка. Сам решавам и си разрешавам дали да стоя до 3 часа, за да гледам сблъсъка на величията Хондурас и Еквадор. И въпреки това нищо в това Световно няма да се доближи до тръпката, която все още ме полазва, спомняйки си за Ромарио, за “Бебето с бебето”, за пряк свободния на Бранко за 3-2 срещу Холандия (има ли по-“класически” мач от Бразилия – Холандия на Световно?!), за 5-те гола на Саленко, за червения картон на Леонардо, за Георге Хаджи и вечно нереализираните испанци (ха-ха); за тържествата след гола на Сираков срещу Аржентина, за Трифон, за Балъков, за брадясалия Стоичков, искрящ под американската жега в съзнанието за народната любов и собственото си майсторство, за ревящия Клинсман, бършещ сополите си в нечий български екип след края на мача; за шведската злоба на малкия финал – деня, в който намразих футбола им завинаги; за Questra 1994, заради която все още всички топки с друга шарка ми се струват крайно авангардни и… грешни. Песни като тази. Приятно меденото чувство в стомаха, когато се замисля и установя, че все още мога да изброя титулярното 4-3-3 на Пената, без да се замисля (Боби – Кременлиев, Трифон, Хубчев, Цанко Цветанов – Златко Янков, Балъков, Лечков – Костадинов, Сираков, Стоичков). Като истинско първо влюбване.

Мамка му, хубаво беше. Този път няма панда. Вместо това, насладете се отново на снимката, спечелила наградата за спортна фотография на Ройтерс за 1994.

Фьолер, ах, Фьолер
Фьолер, ах, Фьолер

П.П.
Колега, да не се обиждаме. Разбира се, че помня Хеслер; нещо повече, бях много горд, че знаех разликата между него и Хелмер.