Четири италиански филма или защо толкова малко хора гледат европейско кино

Стечение на обстоятелствата, случващо ми се вече твърде често, за да го нарека случайно, доведе до това, че последните четири филма, които гледах, бяха все представители на италианския реализъм и нео-реализъм. Казано на човешки език: стари, тежки, претенциозни, често черно-бели италиански филми. Как тези стечения се стичат точно на мен е тема, по която може да се разсъждава доста, но нека споменем, че най-вероятно има общо с желанието ми да се правя на повече интелектуалец, отколкото съм, както и с не особено здравословната ми склонност да гледам филмите по ред на попадане в папката ми “Филми” (сортирани след това по азбучен ред).

Но нека не се отклоняваме от заглавието, а опишем накратко защо тези филми ми предоставиха най-новото доказателство, че нежеланието на масовата публика да гледа европейско кино е свързано колкото с нежеланието на въпросната публика да извърши и най-малък мозъчен напън, така и със способността на европейското кино да те отврати и да се превърне на моменти в почти негледаемо.

За да не съм голословен, ето за кои заглавия става дума с линкове към IMDB и кратко обобщение. Опитвах се да избягвам спойлери, колкото е възможно – конкретните детайли от сюжета считайте по-скоро за предупреждение.

Rocco e i suoi fratelli

Истерична мелодрама за италианско семейство, което приижда от бедния юг в голямото страшно Милано. Не е пропуснато дежурното изнасилване, а ако издържите докъм края, ще можете да се насладите на едно от най-бруталните убийства с нож, които съм виждал в не-хорър филми. Всичко завършва с дружен рев върху спалня. Има мацка, която напомня на мимиката Audrey Hepburn, но със солидна доза перверзност (това е добре). Също и млад, драматично гледащ Alain Delon, ако ви влекат такива неща.

Pane e cioccolata

Италианец емигрира в Швейцария. Изпитва завист спрямо колко богати и руси са швейцарците. Неуспешните му опити да се интегрира противоречат с нежеланието му да се върне и да мизерства в Италия.  Намира в гората жертва на педофил-изнасилвач-удушвач, а по-късно се изпикава на една стена и го арестуват.

Salon Kitty

Уикипедия го класифицира като пионер на Nazisploitation жанра. Това, подозирам, е евфемизъм за близки кадри върху пенисите на подскачащи на въже мъже, аутопсия на проститутка с аборт и жизнерадостна сцена с клане и разфасоване на прасета. Това е в първите 10 минути. После има доста повече голи жени (и няколко мъже) и сравнително по-малко извращения, но вече е твърде късно.

Ladri di biciclette

На един човек му открадват колелото. Изнасилвания няма.

Общата продължителност на 4-те филма е 490 минути – 8 часа и 10 минути от живота ви. За това време можете:

  • Да стигнете с кола от Мюнхен до Бремен и да изпиете една-две бири след пътя
  • Да изслушате 4 пъти 2-рата симфония на Малер (мерси, Владо)
  • Да изгледате най-пълните версии на 2 от 3-те филма по Властелина
  • Да изиграете от край до край Half-Life 2: Episode Two
  • Да обиколите всичките 3 Пинакотеки в Мюнхен и да изпиете една-две бири след културата
  • Да прочетете значителна част от Fight Club

Както и много, много други занимания, които няма да ви изложат на странната любов на италианските режисьори към екранните изнасилвания, а и най-вероятно няма да ви пречат да спите после (за Fight Club не гарантирам).

Съжалявам, може би съм профан, а може би не съм достатъчно европеец, за да обичам смазващата драматичност и не особено тънката извратеност, с която са пропити “сериозните” филми от тази част на света. Ако изразните средства непременно трябва да са шокиращи и отвратителни, може би има някакъв проблем с това, което се изразява.

Не се опитвам да бия тъпана на мултимилионните безумия, които Холивуд бълва, те тъпанари (биещи тъпана) си имат и сами; нито пък искам да насърчавам безсрамното окепазяване на класически книги и истории, което явно е настоящата мода. Но следващия път, когато някой се олее толкова в желанието си да се хипстърее, че почне с кахърен поглед да ви обяснява за превъзходството на европейското кино като изкуство/забавление, моля споделете, за да му се посмеем всички с глас.

Self-obsessed pseudo-intellectual

Това, в заглавието, безспорно е фразата, с която ще запомня To Rome With Love. И, разбира се, с най-чистия оперен певец на света.

Всъщност отидох в киното с доста ниски очаквания, най-вече защото направих грешката преди това да разгледам коментарите в моите любими гнили домати, в които самовлюбени псевдо-интелектуални критици се състезаваха да обясняват как Уди Алън вече не е Уди Алън, а и да е, вече е много стар и никак не му се получава. Прибавете към това е съмнителното повторение на мотивите от  няколко филма насам (Барселона, Париж, Рим… залагам на Любляна за следващия) и става напълно ясно защо щях да бъда доволен на всичко над “Здрач”.

Вярно, това е много ниска летва, но пък поредният филм за красив европейски град въобще не е толкова лош, колкото всички се опитват да ви накарат да повярвате. Да, разнообразните истории дори не се опитват да заявят някакъв опит да бъдат преплетени или да си взаимодействат по какъвто и да било начин. Да, първите 3 и последните 3 минути на филма са сладникави повече от поносимото дори за филм на голям екран. И да, дори аз, без да се правя на псевдо-интелектуалец, съм гледал по-хубави филми от същия режисьор.

Но пък вълшебно циничният Алек Болдуин, който успява да вкара в плът и кръв (тъй да се каже) толкова любимия на всички ни “bitch please”-поглед, докато не спира да реди като Иван с махмурлук в ранна утрин… Псевдо-интелектуалката от заглавието… И, разбира се, най-чистият оперен певец на света! Все моменти, които ще си спомням и които си струват.

И съм сигурен, че ще гледам “Любляна и седемте джуджета” или както там добрият стар Уди реши да кръсти следващия си филм.

Европейска Партия на Мързеливците (ЕПМ)

Време е.

След безуспешни опити да се справя с нежеланието си да свърша нещо полезно, време е да признаем пред целия свят, че някои от нас просто сме м-ъ-р-з-е-л-и-в-и. Без извинения, заобикалки и евфемизми. И биха предпочели да си представят как основават Партия на Мързеливците в Германия, а след това се изправят пред обединената, работохолична мощ на останалата част от Бундестага всеки път, когато тя се опита да прокара промени в законодателството, водещи до повече работа за хората.

Разбира се, съществува проблемът, че без немско гражданство трудно се става депутат в немския парламент.

И че подобна идеология трудно ще намери привърженици сред един народ, който си няма глагол за “мързелувам”*, а прилагателното е натоварено с негативна конотация, която кара колегите ми да ме успокояват, че не съм такъв, всеки път, когато си го призная.

Изходът от тези злощастни дилеми със сигурност лежи в посока Европейския Парламент. Първо, като гражданин на Съюза, най-вероятно имам правото да основавам партии и да се кандидатирам за евродепутат (research pending… понеже ме мързи да го проведа). Второ, сигурен съм, че в един съюз, включващ нас, румънците, гърците, испанците, италианците…, съществува скрито, почти ъндърграунд малцинство, достатъчно да си осигури парламентарно представителство. А като прибавим към тях всички потиснати от обществените си порядки централно- и западноевропейци, които са си мечтали някой ден да не трябва да се крият и да лъжат за истинското си отношение към нещата… Ех, топла държавна трапеза, здравей, здравей.

Убеден съм, че всички тези онеправдани, преработени люде, ще изпуснат огромна въздишка на облекчение, когато най-сетне някой застане открито и без срам ги защити:

на нас
не ни се
работи!!!

Така че нека гордо се изправим и сберем, ако успеем да се раздигаме от компютъра, под лозунгите на новата Европейска Партия на Мързеливците:

  1. Работата не е курбан да се смръзне.
  2. Работата не е заек да избяга.

В тази връзка на знамето на партията ни, вместо обичайните скучновати и навяващи асоциации с труд, дисциплина и действеност лъвчета, тигърчета, орелчета и пр. животни, гордо ще цъфне един неподвижен заек. Понеже 1. И един врящ курбан – понеже 2.

Кратко и ясно, без да се претоварваме с излишна философия, защото някой ще трябва после да я помни. А и за да не повтаряме грешката на Маркс, който написа “Капиталът”, само и само жена му да го остави на мира и да спре да му натяква да изхвърли боклука. Но понеже е германец, се увлече повече от необходимото и вижте какво стана после.

Да живее ЕПМ! Или не. Все тая, стига да не се налага да вършим нещо.
____________
* I stand corrected. Глагол всъщност има.

Няма Блог Без Топ

Да се събудиш свеж, отпочинал и без махмурлук е простичко удоволствие, което този почивен сезон ме накара да преоткрия. След ежедневните вечери и ежевечерните посрещания на деня, ако и г-н коавторът от по-долния пост да твърди различно, ако и да зарежем старото клише за ЕГН-то, човек просто има нужда от кротка ретроспекция и умерена трезвеност – разбира се, ако не граничи с прекалена.

Оставяйки настрани алкохолизираните терзания, краят на годината е и времето, в което всеки се впуска в правене на списъци. Има нещо особено в подреденото, номерирано изреждане, което кара човешките ни мозъци да изпадат в тих екстаз и да купуват радиа, вестници и “други разни списания” (по Черно Фередже) много повече, отколкото иначе рационалните ни съзнания биха допуснали. Само че, за да е долно, и не мейнстрийм, а и възможно най-объркващо, аз реших моят личен списък да не включва неща, които са се случили през 2012. Така че, без повече предисловия, в последните няколко часа на годината – понеже ако нещо не се свърши в последния момент, то най-вероятно не е било необходимо да се случи – представям на вашето внимание

ТОП 8, КОИТО НЕ СЕ СЛУЧИХА ПРЕЗ 2012, А ТРЯБВАШЕ

1. Краят на света! Всъщност най-интересната страна на цялата еуфория от моя лична гледна точка беше, че филми като великолепния Melancholia ме накараха да осъзная нещо странно: този свят би ми липсвал (ако приемем, че някаква нематериална част от мен би го надживяла). От друга страна филми като отвратителния Twilight, тази реклама на “имитиращ продукт с мляко”, както и всички споменавания на swag и yolo и подчинената на тях популярна култура, ми напомниха защо, може би, беше време на настоящия свят да се оттегли достойно и да даде път на младите, докато не се е изложил съвсем. Е, нищо, другият път.

2. Нов албум на Хиподил. Може би в сферата на мокрите сънища и фантазиите, но късащото глави тяхно представяне на Spirit of Burgas (добре де, технически погледнато на Svetlio & The Legends, но сме си все наши хора, нека си говорим нещата направо) доказаха, че който си го може, си го може, че “пънку неа зайде”, и че има и готини кандидат-президенти.

3. Не забогатях от футболни залагания. Митичната ми яхта, с която да поря тинята на Тунджата лятос, докато посръбвам куба-либрета с повечко ром, си остава нереализирана, но благодарение на усърдните опити на Вихрен и Алекс, сега мога поне да си мечтая, че някой ден гол с глава на някой вратар в 94-тата минута ще ми я донесе. А дори и да не се случи, съществува ли нещо друго, което да те развълнува дотам в мач на Рединг срещу Уест Хям, че да наругаеш грозно телевизора при първия гол?!

4. Хипитата не направиха дългоочакваното си завръщане. Вместо това, подкрепени от дружните усилия на много винтчета, болтчета и гайки в своя услуга – като yours truly, злите корпорации продължават да ни продават машинки за чупене на яйца, хапчета, от които изхождате златни изхождения (400 евро), и различни джаджи с нахапана ябълка върху тях. Ерата на Водолея дойде и си замина, а цветята, мирът и любовта са си все така нещо, с което да се разсейваш, пътувайки сутрин към работа.

5. Брадите… също. Въпреки настойчивите опити на скромния пишещ да ги върне на мода, те си останаха все така аксесоар предимно на мързеливци, долни хипстъри и хора, очакващи Германия да отпадне от Европейското. Жалко. Но пък поне онази поза на Балотели след гола му срещу Германия си струваше обръсването. Баланси, година на балансите.

6. Не спечелих Златната топка. Не, наистина, колко още великолепни съботни изяви по футболните терени на халето в Моозах трябва да изнеса, за да изместя онзи въшлю Меси от класациите?! Още откак видях 24-каратовата усмивка на Ицата в далечната 94-та, смятам, че и на мен щеше да ми отива, но не би – ФИФА се прави на онази how-about-no-мечка. Нищо, аз пак ще се потупам по рамото за спортните си постижения през 2012 заради народните танци и плуването. Браво, Иване. ФИФА да си гледа работата.

7. Не влязох в политиката. Щеше ми се тази точка да беше точно толкова абсурдна, колкото предната, но не – понякога цялата разкована кочина успява толкова да влезе в конфликт с личната ми представа за нещата, че ми се дощява с Теодор да си основем партия. Както си говорихме веднъж с него, първата и основна точка от програмата ни ще бъде “Хайде всеки да вземе да си свърши работата, м?”. Сигурен съм, че ще съберем поне два пъти повече последователи от читателите на тоя сайт.

8. Смисълът на живота си остава неоткрит. Всяка година по това време, редом до новогодишните решения да се науча да свиря на устна хармоника, да ходя на фитнес и да се кача най-накрая на ски, се промъква плахо и неизказаното решение именно тази да е годината, в която да разбера какво, защо и как. И догодина е година, предполагам.

Толкова! Вдигам тост с чудесно ямболско мерло, резерва от 2003-та, и си пожелавам 2013 да е годината, в която успешно да пропусна възможността си да вляза в Клуб 27 – да си рок-звезда сигурно е яко, но на мен ми се живее. Наздраве за вдъхновяващите моменти и хората, които ги правят такива, и до утре – когато нещата няма да са много по-различни.

Твърде стар за дискотека?

Никога не съм обичал да ходя на дискотека. Винаги съм предпочитал домашните събирания с приятели, на които можеш да си говориш, да не обикаляш навън посред нощ, да можеш да подремнеш ако имаш нужда, да не ти бучат ушите и да не се вмирисваш на цигари. На всичкото отгоре, вече съм на 27 – чувствам се прекалено зрял, за да правя неща дето не ми харесват и прекалено стар за дискотеки . Но за съжаление един от най-близките ми приятели е установил традицията всяка година да празнува рождения си ден на дискотека и смята за задължително да завлече и мен. И тази година не се различава от другите – първо рационалните ми аргументи са заглушени, а после и жалните ми вопли са подиграни и дори това, че съм прекарал последното денонощие в тежко пътуване от Германия към София не може да ме извини от присъствие. Не, че съм очаквал друго – този спор го водя и губя всяка година, вече дори не се напрягам толкова; всъщност тази година съм приел по-научен подход и възприемам цялото нещо като антропологически експеримент – ще наблюдавам случващото се и ще споделя впечатленията си.

И така става полунощ и тръгваме натам. Поради това, че приятелката на рожденника отказва изобщо да ходи по дискотеки (някои хора имат повече права от мен), партито е официално обявено като изцяло мъжко, сиреч “коч-парти” както му казвахме в древността. Тогава повечето партита бяха коч, поради повсеместната ни невъзможност да намерим момичета, които да се мотаят с нас. Дискотеката се намира точно срещу Народното Събрание, направо под опашката на коня на Царя-Освободител (под опашката на кон е подходящо място за дискотека, по мое мнение). На входа има здрави охранители с ниски чела, които ни опипват старателно и са леко учудени от наличието на фотоапарат и фенерче в джоба ми. Вътре е по-просторно отколкото очаквах и масите са облени в бледосиня светлина. Всички са вече тук, заели сепарето и ни чакат.

Май тук е времето да представя компанията. Общо 9 души сме – Рожденикът, аз, Пияният(който дойде стабилно наквасен предварително заедно с нас), Дебелият, търсещият Внимание, онзи който Мълчи отзад, Новият (който дойде по-късно и е единственият когото не познавах от миналите години) и, разбира се, човекът с пуловер на Ромбове. Във всяка група от над 5 човека има поне един, който сегиз-тогиз се носи в пуловер на ромбове, независимо че те са излезли от мода преди да са влезли в нея. И последно, с нас е и Братовчедката на Дебелия, на когото никой не е споменал изрично че партито е коч, поради това че никой не е очаквал точно той да доведе момиче. Търсещият Внимание е направил разправия, че неговата приятелка била спряна от забраната, пък ето на, имало момичета, ама в крайна сметка се е уталожило всичко. Така и не научих името на Братовчедката, макар че излъгах цели двама от ухажорите и (включващи всички на масата без приятелки и някои от тези с) за въпросното, в името на любимото занимание на толкова много българи – гледането на сеир.

На масата изневиделица се появяват две бутилки Джони Уокър. Тъй като е сряда, а не уикенд, цената им била много ниска. Аз съм чувал, че в дискотеките цяла бутилка била по-скъпа от 7х100,защото чашите може да се разреждат с вода, ама като нищо и това да е легенда от някое друго време. Всички седят кротко, пийват и се опитват да си говорят. Пияният заявява, че след 10 минути ще си ходи и че води дружески и съвсем невинен разговор с Братовчедката. Аз се опитвам да разпаля футболна вражда между Дебелия и Ромбовете, ама нещо няма интерес. Още тук се забелязва, че ми е леко скучно. С радост забелязвам, че никъде не се виждат пушачи и няма облаци дим, значи забраната се спазва; Рожденикът обаче ми казва, че това е илюзия и открива 2-3 пушача наоколо,ама все пак не е както преди. Мисля си каква друга пакост да направя…

И тогава за пръв път ушите ми чуват музиката. С изненада откривам, че досега изобщо не съм се и замислил на какъв тип дискотека съм и какъв точно е характерът на този странен шум който ми пречи да си чувам думите. Оказва се нещо много странно, нещо което дори не съм знаел че съществува – бих го нарекъл техно-чалга. Като чалга, на български, но много по ритмично и някак заглушено от собствения си техно фон. Аз не слушам нито техно, нито чалга, но и двете не ми пречат; техно-чалгата обаче е абсолютно незабележима, там няма нищо запомнящо се, нищо което да задържи вниманието. Цялата нощ просто имаше силен но ненатрапчив шум. Не мога да си спомня дори една песен! Незабележимостта на стила се откроява още повече заради това колко ярко си спомням няколкото рап-песни които се появяваха периодично – големият хит на вечерта бе на някой си Сто Кила, комуто разни посочени, но неназовани личности причиняват остри болки в слабините.

Първото уиски вече го няма, а второто е на средата си; Хората даже са се пораздвижили – Рожденикът се мята като мряна риба, Братовчедката вече разкарва трети ухажор, а Пияният ще си ходи след 10 минути. Хващам си чашата и с аристократична походка обикалям цялата дискотека. Отново с изненада откривам, че не съм най-възрастният в дискотеката; всъщност мнозинството са младежи над 20, допълнени от няколко мутри и няколко чички. Отново наблюдавам характерното поведение на двата пола което забелязвам всяка година – момичетата  се напиват по-лесно, танцуват със забрава в очите, а приятелите им седят и гледат навъсено. Моята обиколка не остава незабелязана – цели трима души ми предлагат наздраве. На някакъв бар или подиум в средата се кълчи грозна сервитьорка с отегчена физиономия, направо се чудя защо си дава зор след като хората направо отвръщат очи.

Обратно при компанията отнякъде изскача сервитьорка с шампанско и бенгалски огън, ето какво ще пия аз докато другите ликвидират третото и последно уиски. Нивото на интоксикация е доста повишено, Дебелият се е разгърдил, Рожденикът ми обяснява че аз трябва да бдя за да не си забрави подаръците, Мълчащият седи отзад, а Пияният спи върху якетата. Даже Ромбовете си пробват късмета с братовчедката, алкохолът явно дава криле дори и на най-смешните сред нас. Намирам вратовръзка и си я слагам и всички ми се радват, за ужас на търсещия Внимание, който май я е домъкнал с точно тази цел. Сервитьорките ни гледат подозрително (и с право, може би усещат как ще ги прецакаме в последствие), охраната седи до нас и никой не смее да ни доближи. Вече навсякъде се носи цигарен дим. Мълчащият и търсещият Внимание се сбогуват сърцераздирателно с всички, за да се появят обратно след 5 минути. Вадя апаратче и правя няколко снимки, които не се получават заради тъмнината, вадя и фенерче и дразня хората светейки им в лицето. Шумът ми пречи все повече, омръзва ми и болката в главата ми е по-силна от тази на Стоте Кила, но търпя стоически.

Пет часът е, май е време да си ходим. Рожденикът плаща сметката с кредитна карта и след напомняне, че бакшишът не е включен в сметката обещава да се погрижи щедро. Веднага следва  едновременното ни масово изнизване от дискотеката, изключително организирана операция като за група хора, мнозинството от които вървят наклонени. Братовчедката, която очаквано не е била свалена и дори пияна е изправена пред буквално най-тежкото си изпитание за вечерта – да занесе дебелия си роднина до дома му. Малка групичка от нас се отправят в напразно търсене на някаква митична шкембе чорба из нощната София. Ромбовете обясняват как те са ни спасили от изхвърляне на 2 пъти, как са фенове на ПСЖ отпреди това да е модно и вобще много настояват всичките им заслуги за човечеството да бъдат признати и оценени. В 6 сме си вече по къщите (или в моя случай по чуждите такива).

Това беше. Общо взето – прекарах си по-добре отколкото очаквах, но пак беше скучно, музиката не струва, накрая пак смърдиш отвратително, а всички вътре са или пияни или намръщени. Само пияните танцуват. Физически също се справих ако не чудесно, то доста добре. Поне разбрах, че не съм прекалено стар, просто прекалено различен, за да ми допада това занимание. Продължавам да не намирам нищо хубаво в дискотеките, но се замислям, че има ред моменти в живота, когато е по-добре тълпата пияни нехранимайковци да не са ти у дома, а някъде навън. Дали и защо ни трябват пияни нехранимайковци е отделен въпрос, на който всеки от нас сам трябва да си намери отговора. Колкото до мен – ако не стъпя отново в дискотека бих се нарекъл щастливец, но това пожелание едва ли ще се сбъдне.

Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!

East Path Tour in Sofia

East Path Tour (Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce) 12.10.2012, Mixtape 5

Пътуване към корените и отвъд

 

Петък вечер е и столицата се пука по шевовете от събития. Нашето внимание обаче е насочено към по-нестандартния звук.

Родните Smallman и австралийците Alithia стартират общото си турне East Path Tour 2012, минавайки през  няколко европейски града.

В София обаче става особено яко: освен Smallman и Kayno Yesno Slonce, е нарочен един пич от Heptagram Project, който ще изсвири няколко парчета.

Събитието беше добре отразено в медиите, плакати красят цяла София, интервюта са взети, и въобще… всеки фен на по-нетандартният  звук бе наясно, че „на 12 октомври една провинциална група, набрала доста популярност в близките 2-3 години, ще свири с някакви тотално непознати австралийци, плюс това и ония пичове от Исихия, дето бяха, и те ще свирят”.

Началото на концерта беше леко възпрепятствано от мача между България и Дания. Организаторите съвсем тактично изместиха събитието от 22:10 до 22:40 ч, давайки почва на мръсни сделки между подпийнали фенове и стандартни столични таксиджии. Неочакваното закъснение подразни малко, но поне даде начален старт за публичното обсъждане на мача, позволявайки на хората да се надушат, да се хванат за ръце и да преминат през дъгатааа ляляляля.

Към 22:40, сцената се оживи. Появиха се  четири хлапета, самоопределящи се като Astral Space Core. Започнаха да подскачат хаотично-Марк Вела, Джон Русванис и Дани Константино, или с други думи- Alithia. Заемайки позиция, която ме изправя лице в лице с групата (някакви си 5 метра) си дадох вид, че слушам задълбочено. Всички останали от публиката бяха зад мен.

А на бандата й стана яко- куфяха, скачаха, потяха се, хилеха се жестоко по тревомански. Сякаш самото им присъствие на тази сцена, в този незнаен град и държава, им даваше неочакван допълнителен пауър.

На щанда с мърчъндайзинг се мъдрят дискове на Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce , и на още малко групи. Бедните студенти точат лиги като кучета пред дюнерджийница (без да осъзнават, че се подлагат на жесток канибализъм), бирите са по четири лева, но има Йегермайстер машина с шотове за по 2.50 лв, която бива атакувана. Ах, така е по-добре. Сега обратно към сцената.

Сцената се поразмества малко, идва ред на българщината. Започват да се донасят всякакви инструменти, а Петър (Исихия, някой?) сяда в цялото си величие и очарователна шапчица, като истински майстор, на едно ниско столче.

За мен това беше епик-кризата на събитието.  Бандата вдига от пода инструменти, и се държи така, все едно ги настройва Вниманието към публиката е сведено до около нулата, но музиката…

Все едно ядеш първите мекици за сезона. Плътно, вкусно, засищащо.

В началото няколко души си поседнаха пред сцената. След  десет минути, петнадесетина души покриха фронтстейдж пространството, а след половин час- 30 или повече фена се клатеха в такт. Една девойка в етно дрешки  се развихри.

Ние, насядалите, изпаднахме в характерното трансцедентално, пост-рок, хипстър-кор вцепенение, където ченето ти замръзва, а космите се изправят.

Kayno Yesno Slonce успяват да те трогнат почти до сълзи. В главата ти се редуват паркове, житени поля, тюркоазеното Черноморе, родопски черги, самодиви, самодивци и силно желание да си поръчаш една ракия.

Това беше един от редките пъти, в които не изпитах раздразнение, чакайки любима група. За Smallman бяха дошли едно 70% от публиката. Но поне половината от тях се потресоха от виртуозността на Kayno Yesno Slonce, изоставиха за момент бара, клекнаха до сцената, или застанаха вцепенени до нея.

Цветан Хаджийски излиза на сцената за един кавър със Слънцата, където публиката избухва. Таймингът е точен, а преливането между двете групи- величествено.

Междувременно, на сцената се появява още едно ново лице- разбирам, че си прави всичко сам. От бандите са решили да му дадат малко просранство. Не звучи лошо. Това е Heptagram Project .

Иии така, минава полунощ, време е Малкият Човек да щурмува сцената.

Сетлистът им беше неща като:  Ouroboros, Two Rivers (изненада, парчето е жестоко, но гледат да го спестяват по концерти- казва го човек, който им е бил на около седем такива), Labyrinth Of Present, a Junction, Directions, Ocean, Evolution.

Много приятен факт е, че от дебютът си насам, Smallman се радват на нарастваща популярност. Някои от феновете (стари хейтъри, преситили се с блек метъл) ги обвиняват несправедливо, че са загърбили характерната си енергия. Но не ги слушайте. Ако погледнем Корн с техните гайди (чуй Shoots and Ladders, където по време на записите Джонатан Дейвис обикаля с една гайда слънчев хълм около Бейкърсфийлд) можем да открием, че енергията на първия албум е несравнима и неповтаряща се, досущ като девствеността. Да искаш да бъде като първия път е чиста проба фантазия. А Smallman вдигнаха летвата и продължават да радват нарастващата си орда фенове.

За съжаление, не се мина без технически грешки- в един момент бандата напусна сцената за почти 10 минути. Май микрофоните бяха слаби. Трудно е да се каже, при цялата тази мъгла от отворени възприятия.

Както неведнъж са споделяли, Smallman правят музика за кеф. От музика не се печелят пари в България освен, ако не си чалга-звезда и го лапаш твърде често. Тогава сделка има.

Цветан Хаджийски сподели за списание Vice преди няколко месеца:

„Ние правим музика, която ни радва лично. Не сме мислили как ни възприемат. Ето ти я концепцията за малкия човек. Имаме два-три концерта на година и реално, за да причиниш лайф на някого, трябва да има какво да му кажеш. Това не е музика за всеки месец, определено. Живият момент е много важен, контактът с хората.”

В разследването си можем да заключим без съмнение, че Smallman в никакъв случай не са родопските Tool (внимание, бъдещите журналисти в никакъв, ама в никакъв случай не бива да се изцепват пред групата с подобни сравнения), нямат точно музикално определение (освен може би, алтърнатив) и са много, ама много яки.

Магията приключи в два след полунощ. Омагьосани, хората си затръгваха. После изненадващо, групата поде още едно парче за бис, а реакциите бяха…

Ако имате среща с някой секси и отворен чужденец/чужденка, заведете ги на ей такова събитие. Ще им увиснат ченетата.

Истинското бижу  на събитието бяха Kayno Yesno Slonce – застреляната ми личност не им бе обърнала достатъчно внимание. Но след този концерт осъзнах, че искам да ги чуя на живо отново-ефект, поразил немалка част от аудиторията на Smallman.

И има защо. Увелете се сами на

http://www.myspace.com/kaynoyesnosloncebg


Obscure rhymes and stuffz

Една от най-нърдските ми изяви въобще беше днешният ми опит да оживя масата по време на обяд в офиса с интересния факт, че orange всъщност няма рима в английския език. Ефектът, както всеки, опитал се да се изяви с подобен тип trivia в компанията на кифли, се е уверявал, беше по-скоро обратен.

Но майната им на кифлите! Интересният факт си остава: orange няма рима в английския език… или може би doch?! Най-довереният ми сайт в интернет (а вие дарихте ли тази година, за да продължи да ги има?) отново се притече на помощ със следната безценна статия. А нашият драг съавтор globusa, също вдъхновен от откритието, ме предизвика да напиша поема, “…в която римуваш месец със ен+първи, сребро с женско агне, портокал с хълм в Монмътшайър и особено – филм с тумор в бъбреците…” Е, кой би могъл да устои? Та-даааа!

Faring once a month
in the year (n+1)th

(where n is prime
but commits no crime)

was she to the lovely hill
of Blorenge
bathing in the sunset orange
of the era’s mill.

Scared by a nasty Wilms –
learnt about it in all those
recent films –
was she tender like a rose
while treading gently as a chilver
till the Moon grew silver.

Аплодисменти, хвалебствия и оди моля изпращайте загърнати в подписан чек.

Abigail, are you warm enough?

Странно е на колко езици може да се срещне поговорката “Всичко има край, освен саламът, който си има два”. Всъщност изненадващо най-вече за себе си я харесвам най-много в немския – вариант – може би заради наличието на толкова любимата всекиму думичка “вурст”. Но това е друга тема.

Понеже не е вурст, лондонската ваканция приключва тук и сега – на неприлично удобно кресло (дали мога да си го взема за квартирата?) в обширната като хангар чакалня на Heathrow в eдин още по-неприличен “утринен” час, далеч преди изгрев. Полетът закъснява с 3 часа, храната свършва по-бързо и от зарядното на лаптопа, безплатен интернет няма, въобще – first world problem до first world problem, мъка и терзания.

Но нека се върнем към заглавието, понеже, както е известно, то никога не е случайно. За съжаление нямаше как да предам вълшебния британски акцент, с който майката попита малката Абигейл, увита в няколко реда шапки и шалове, дали й е достатъчно топло, докато ни брулеше жилещият вятър по брега на Темза, но дори и без него мисля, че това е най-истински английската фраза, която чух за 5-те си дни тук.

Архаичното, ненужно натоварващо за 21-ви век име.

Искрената загриженост дали е топло и уютно.

Може би най-важният детайл: не дали й е студено или дали ? е горещо, понеже подобни стриктни и конкретни категории са неприемливи, а именно “достатъчно топло”.

Всичко това произнесено набързо, незабележимо и между другото, защото това не е излишна мелодрама или с пояснителни конструкции, а просто начинът, правилният начин, по който нещата в Англия се случват. Островният дух в 5 думи.

Иначе за Лондон – какво да кажем. Огромен, шумен, скъп, преливащ – на моменти задушаващ се – от живот град, в който понякога англичани се срещат по-рядко и от кошчета за боклук. Не смея и да си помисля, че съм видял или разбрал достатъчно от него за жалките си няколко дни тук. Самата чудовищност на мащабите му ми пречи дори да подхвана да го описвам от някъде. След като включително долни хейтъри като скромния пишещ успяха да намерят с какво да наквасят претенциозните си души (и пресъхнали гърла), то в Лондон всеки наистина би намерил по нещо за себе си. Всъщност, по време на гореспоменатата си разходка край Темза, дерзаейки именно над въпроса как човек би могъл да обхване този град, асоциативната ми верига неизбежно стигна до Гео-Милевия “Ад”:

А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза –
далеко протича
и мъкне, довлича
от всички морета, от всички земи
калта на света
– всемирната черна мизерия:
италианци и немци,
чехи, поляци
монголци и негри,
всички раси,
народи и нации –
безродни скиталци
дриплювци
жълти
изпити
от глад
довлечени тук сред големия град
лумпенпролетариат –
плевел и дим:
Всички пътища водят за Рим. –

Никой повод да се цитира Гео Милев не бива да бъде попдминаван, обаче и той, може би характерно, този път е едностранчив и твърде, твърде краен – “стриктно и конкретно категоричен”. В случая това е чисто и просто грешно.

Е, Абигейл, are you warm enough?

Мъглиж беше пръв!

Асоциативната верига до заглавието беше едно от най-рандом нещата, които са минавали през главата ми напоследък и започна с решението, че не може да има по-стандартно заглавие на пост от “Лондон: ден Първи”. А и, ако има ден първи, ще е Неподредено да няма ден Втори и ден Трети и… Та затова: Мъглиж беше пръв!

Също така днес наистина е ден Първи от кратката ми лондонска ваканция.

Все още дори не съм се наканил да сляза до кухнята за някаква кратка закуска – вместо това зяпам недовършения The Shard на фона на необичайно синьото английско небе и чакам съквартирантите на моя домакин да се изнесат за работа, за да не се налага да си пресичаме пътищата в банята.

Обикновено картинките стрували 1000 думи, затова ето ви хиляда думи по темата отдолу:

Други от случайно насъбралите се от кацането ми снощи насам мисли включват:

  • Никога не се чувствам толкова близо до който и да било бог, колкото когато самолетът каца през гъсти ниски облаци. Отляво виждаш нищо, отдясно виждаш нищо, някъде отдолу има (евентуално) писта, но също така със сигурност има и земя, подозираш, че пилотите виждат не повече от тебе и разчитат на уредите си… После се сещаш, че софтуерът за тези уреди е писан от хора също като теб, някои от които със сигурност са мразели работата си, докато са го правели. И някъде тогава почваш да си мислиш, че всъщност да си религиозен и да има на какво да се надяваш понякога е много мъдра стратегия.
  • В тази страна всички говорят английски!
  • Мога да пия ale-ове, докато стана дебел и проговоря с working class акцент. Но това съм го споделял и друг път

 

И накрая, за да не съм капо, а и защото довършването на въпросната беше важна част от пристигането ми насам, ето един чудесен откъс от още по-чудесна книга  с разочароващо cheesy край. Книгата е The Messenger на Markus Zusak и е доказателство, че човек понякога може да чуе добра препоръка дори от полякини.

Ritchie stands up and walks into the river. The water rises above his knees. He says, “This is what our lives are, Ed.” He’s picked up on the idea of things rushing past us. “I’m twenty years old, and”—the Hendrix-Pryor tattoo winks at me under the moonlight—“look at me—there isn’t a thing I want to do.”

It’s impeccable how brutal the truth can be at times. You can only admire it.

Usually, we walk around constantly believing ourselves. “I’m okay,” we say. “I’m all right.” But sometimes the truth arrives on you, and you can’t get it off. That’s when you realize that sometimes it isn’t even an answer—it’s a question. Even now, I wonder how much of my life is convinced.

I get to my feet and join Ritchie in the river.

We both stand there, knee-deep in water, and the truth has well and truly pulled our pants down.

The river rushes by.

“Ed?” Ritchie says later. We’re still standing in the water. “There’s only one thing I want.”

“What’s that, Ritchie?”

His answer is simple.

“To want.”

Всъщност на тази книга може да се гледа като на омекотен Fight Club, пригоден за семейна аудитория. И включва един от най-яките песове, които съм срещал в литературата. Сори, Oy.

Лек ден, Y’all!