Shiny happy people

Стара истина: в 6 сутринта не можеш да срещнеш щастливи хора по улицата.

Независимо дали сега си тръгват отнякъде, където са се задържали твърде дълго, или сега отиват нанякъде, където – може би – също отдавна е трябвало да изоставят, всички искат да бъдат някъде другаде. На някой покрив, за да чакат изгрева, на стартова позиция, за да избягат от града, или просто вкъщи под юргана (само 5 минутки още) – навсякъде, но не тук. В 6 сутринта на улицата няма щастливи хора.

Във всичките години, откакто почнах да си лягам късно, винаги съм бил обсебен от началото на нощта. От оная специфична магия на времето, което не е спряло, но върви достатъчно бавно, и си достатъчно сам, за да му се насладиш. Нощта е млада, нощта е нежна, нощта не е безкрайна в своите нюанси – безкрайна не, но достатъчно различна, за да има за всекиго по нещо.

Но от по-скоро – откакто се случва да я видя в тази й светлина или липса на такава – откривам и нещо много специално в края на нощта. Когато уличните лампи гаснат, но все още всичко е потънало в лек виолетов мрак, когато си твърде уморен, за да ти се струва, че всички коли карат като обезумели и спират твърде, почти прекалено късно на кръстовищата. Когато си достатъчно мрачен, за да си задаваш въпроси като “А дали наистина не спират една идейка по-късно?” Като заигравка с Вселената, като малка доза адреналин вместо кафе, и като малък опит наистина да бъдат някъде другаде. Все пак в 6 сутринта няма щастливи хора.

Това, разбира се, са глупости. Eternal bullshit of the sleepless mind. Никой не иска да участва в ПТП толкова рано сутринта.

Нова истина: докато вие си мечтаете за някакъв по-друг живот; докато се оглеждате в други уморени, сивкави лица със стиснати челюсти под неоновата тишина на автобусното осветление, някой някъде твори.

Докато смирено осъзнавате, че дължината на един албум като Elephant, който да поддържа жива искрицата надежда, че все още има капка бунт във вас, и да залъгва вътрешната ви панда, че все още можете да бъдете рок звезди, е почти до минута точно колкото понеделнишкия ви commute, някой някъде създава.

Мисля си, че поривът към творчество у хомо сапиенсите е вид защитна реакция срещу досадната еволюционна поява на съзнание и последвалия я неизбежен шок от индивидуалната ни крайност насред всемирния безкрай. Творчеството, технически погледнато, не е нищо повече от желание да ни има за миг по-дълго.

Да оставим нещо след себе си; нещо, за което някой някога да поклати глава и да възкликне “КАК?! Как въобще би могъл да родиш това?!” – обичайната реакция след няколко слушания на Лунната соната. С натрапчиво човешки пръст да продупчиш обвивката на времевото си присъствие – като събуждането на Нео от Матрицата – и сред изливащата се наоколо псевдоплацента да докоснеш вечността.

Малко е смешно, почти неуместно, но не бива да забравяме и най-простата, рудиментарна форма на творчество – децата. Сякаш има бог, който в личното си желание да се издигне до Бог на безкрая, създал хората, видял колко нещастни собствената им крайност ги прави, и – понеже искал да бъде от добрите богове, но го мързяло да вае глина отначало – им изсипал свише възможността да продължават себе си чрез секс. Вид чийтинг, сами разбирате. Залъгалка, която да отвлича вниманието им от факта, че повечето от тях никога не биха могли да напишат своята 25-та симфония, която да предизвика у някого, след много поколения, гореспоменатата “КАК?!”-реакция. Разбира се, едва ли хипотетичният доброжелателен бог има представа колко други ядове и терзания е довел след себе си мързеливият му чийт – иначе щеше да е направил нещо по въпроса или поне да обръща ракия след ракия в някоя кръчма и да повтаря на уморения келнер: “Чуек, сипи още една, че много сгафих на работа днес…”

И ето, “пуф”, доказателство, че бог няма. Тома Аквински може само да ми завиди на реториката.

Разбира се, че се шегувам – това е тема на друг разговор.

Съмва се и сградата отсреща порозовява. Притокът на съсредоточени, уморени хора към нея не секва. Едва ли има гледка, която по-точно да опише обществото ни – теоретично връх на човешката цивилизация до момента, от стълбище на метрото рано сутрин, изцяло изпълнено от мълчаливи хора, които без никакъв ентусиазъм, но и без забавяне, се катерят по него в посока близката фабрика.

Adults are, like, this mess of sadness and phobias.

Кирстен Дънст не е започнала с “Меланхолия” да хвърля брутално искрени реплики насред поток от празни приказки. Изглежда готина, мисля, че би ми било забавно да изпия по бира с нея. Сигурно би се зарадвала на вица с менгемето, което казало “Бухале, много те уважавам, дай да ти стисна ръката.”

Накратко, наши уважаеми двама читатели, не ставайте толкова рано. Никоя панда не би го направила.