Хора по ватенки и хора в костюми по мярка, някой предъвква вчерашен геврек, и нито един, който да изглежда щастлив толкова рано сутрин. Аз обаче съм – влакът, самолетът и дим да ме няма.
В самолета си поръчвам биричка – едно от хубавите неща на полетите към България е, че не се чувстваш пълен “боклик”, ако не избереш кафенце (за да поддържаш активност) и евентуално бяло вино. Майната й на активността. Бира.
Slow down.
Първата ми работа на летището е да прибера якето в куфара и по къси ръкави да се опитам да избия спомена за 12-те дъждовни градуса, които са ме изпратили по-рано сутринта, от главата си. Въпреки опитите си да изглеждам като турист, май никой не успява да ми повярва – за разлика от жалките ми пишман-туристически изяви в Испания, тук все пак съм си вкъщи. Дори таксиджиите прехвърчат по-встрани и някак вяло и по навик се опитват да ме качат на “евтин” курс до града, а само за 5 минути съм успял да упътя двама души. Прекарвам 3-те часа до автобуса си с жена от Димитровград, която се е закачила за мен на летището, понеже явно “знам рейсовете”. Представителка на “другата емиграция”, бачка по фабрики в Мюнстер, преди това в туризма по гръцките острови, а сега се връща за бала на сина си. На тръгване й пожелавам успех с костюма, нищо, че той обикновено си ходел по анцуг. Един ден всеки слага вратовръзка и сяда зад бюро.
У дома си е у дома. Слънчев, горещ първи май. Слънчев, топъл втори. Всичко цъфти, в парка мирише на кестени и акации и люляци – абе, направо си мирише на моя бал, преди толкова и толкова години. Само комарите ги няма, но затова пък в 11 вечерта, за да не ни заключат в парка, всички културно си тръгват от бордюр-партито, което вече се провежда на пейки, но не е пейка-парти. Понеже така, в случай, че Дети попита ;-). Някак по-цивилизовано, някак по-умерено, и въпреки това същото.
Ако не броим задаващите се избори. Винаги е весело, когато има избори, а и напоследък Светлю Витков се подвизава по концерти. Ето някои от най-веселите политически надписи със спрей, които надлежно си записах за Долния Хипстър:
“А.Хитлер е герой” (зачеркването и пунктуацията запазено)
“АТАКА = ГЕРБ”
“Свобода за Плаестина” (правописът запазен)
Разбира се, не мога да пропусна и този чудесен образец на… не съм сигурен дали фенщина или чист зевзеклък. А “ГИГАНТ”, за протокола, е магазин за дрехи и домашни потреби.
Този път пропуснах новопоявилия се върху спортната зала надпис, потвърждаващ кой точно е “Градъъъ”, но нищо – на лято. Дано не ни го пребоядисат.
Switch off.
Мистерията продава. Мистиката, от своя страна, не само продава, а изкупува, доставя, пласира, събира печалба и се отчита пред данъчните. Затова не се учудих, когато научих за всички митове, легенди и чисти суеверия, които се носят за Караджовия камък в Родопите.
В подножието му се е криел местният Караджа войвода.
Извънземни са го спуснали в настоящата му странна позиция.
Заедно с Белинташ и Кръстова гора древните траки създали светилище на трите свята – на живите, на боговете, и на мъртвите.
На платото над него има закопано имане, което обуславя лошите енергии. Местните не обичат да говорят за тях.
Ноевият ковчег е заседнал там.
Според Ванга камъкът ще разкрие тайната си, след като вземе 4 жертви – досега имало 2-ма туристи.
Няма нищо лошо в митовете и суеверията. За мен конкретно неприятното беше, че невярването ми в тях ме лиши от катарзиса, на който се надявах, когато по кривия парапет и дървената стълба се изкатерих върху му.
Спомням си едно ходене в Родопите в тийнейджърска възраст. Можех да се закълна, че една минзухарена поляна, на която се проснах, беше най-магическото място на света и че усещах съвсем физически енергията, която излъчваше земята. Нирвана в следствие на Нирвана.
Е, 10 изпълнени с цинизъм години по-късно такива преживявания нямаше. Малко тъжно, наистина, но пък човек се радва на други неща като възрастен. Например пълното чувство на откъснатост от всичко там някъде – долу. Красивият звънлив местен говор, бирите и планинските специалитети; чистият въздух и ярките звезди – и всичко от “другия” ти живот ти се вижда някак далечно и незначително. Работа, магистърска теза, планове, състезания, адвокатски неволи… могат да почакат.
Tune out.
Само няколко дни по-късно, почти парализиран в следствие (отново) на прекаляване със спортните дейности за деня, в компанията на посредствено реге, пиша това и колкото и календарът да твърди друго, биологичният ми часовник отказва да приеме, че е било толкова скоро. Вечерите с посредствено реге минават толкова по-незабележително от вечерите в парка. А утре отново ще бъда полезна част от обществото, обещавам. От друга страна…
Tune in, switch on, hurry up?
Може би не чак дотам.